RSS емисии

    


 
 Мобилна версия

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
Георги К.Спасов:
СЕДМИЦАТА 05

01.02 – 07.02.2016

Против волята си Исмаил ага държеше пунгията и я гледаше. Отдавна знаеше той, златото не тежи като другите вещи, но чак сега почувства какво точно значи това. Пунгията тежеше в ръцете му като отрязана човешка глава...”
                                                                         „Цената на златото”, 1965 г., Генчо Стоев



    „Цената на златото” е донякъде реплика на Вазовия роман „Под игото”, изречена/написана обаче от наш съвременник, един отдалечен – и може би затова и по-обективен? – ракурс към Априлското въстание. След два месеца ще отбележим 140 години от „пиянството на един народ” и сигурно отново и отново историци, политици, общественици, пък и обикновени хора ще „оценяват” онова време и ще го съпоставят с настоящето, социолози или политолози – все „учени глави”, толкова недолюбвани от Захари Стоянов - от висотата на своите докторски дисертации ще ни обясняват, че в юридически смисъл не е имало робство, а само владичество; че българите са имали свободата да пътуват и търгуват, че мнозина от тях са се издигнали материално и духовно...

     „...и така двамата играеха някаква няма ръченица без свирня и никой от тях вече нищо не викаше, и върволицата също мълчеше, и се чуваше как пукат лозовите гранки под нозете им, и тогава едрата булка се наведе и захапа ръката му, но той извади с другата нож и я мушна с ножа в гърлото, повали се с нея и когато стана, в ръцете му блестеше наниз от едри пендари”.
    Разбира се, един художествен текст, още повече само цитат от цялото, не може да бъде официално доказателство за съответното историческо време, не такава е и целта му. Но разказът за въстанието в Перущица почива на документални свидетелства и, макар и привидно фикционален, той успява да възсъздаде атмосферата на страх и жестокост. И това време трябва да ни бъде припомняно, независимо от степента на нашето цивилизационно развитие.
     Още по-неоправдано е да забравяме отколешното време на социализма и тоталитаризма. На 1 февруари беше отдадена почит на жертвите на комунизма.На тази дата през 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд отбеляза най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици в историята на Третата българска държава. Осъдени на смърт са 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Помените за тези жертви бяха вяли, тук-там в някоя периферна телевизия се появиха потомци на убити и интернирани в лагерите Куциян и Белене, които разказаха за преживелите от тях ужаси...
    Ще си позволя едно малко отклонение. Роден съм и съм отрасъл в село, от което са излезли в планината цял отряд партизани. Още като ученици те идваха в училището и ни разказваха за партизанлъка си. Много от нас съжаляваха, че са се родили късно и не са имали възможност да станат партизани. Да, аз също. Когато се върнах в селото си, вече като „млад специалист” по български език и литература и започнах учителството в същото училище, в което съм учил, със същите учители, които са ме учили, реших да напиша нещо – разказ или новела, все още не знаех, за сражението на връх Милеви скали на 4 септември 1944 година. И така започнаха моите срещи с командира на партизанския отряд, на които записвах неговите спомени на стар магнетофон. Признавам: не бях срещал досега по-умен човек от него. Беше без образование, но говореше бавно, обмислено, всяка дума стоеше като закована в изразите му. Всички знаехме за кървавата история, в която беше убита неговата съпруга, а той, от своя страна, бе убил съпругата на убиеца й.  Помня, стояхме в малката му къща и пиехме „турско” кафе, направено от втората му съпруга, чийто съпруг, партизанин, беше убит. Исках да разбера нещо повече за сражението на Милеви скали, но това, което чувах, беше далеч от познатите ми от други книги героични подвизи. По едно време съпругата на командира се вмъкна с една нехайна реплика: „Ами вие се бяхте разгащили по това време...” – с което обясни изненадата на партизаните, които не са очаквали, че на 4 септември някой ще ги преследва...По-късно, доста по-късно научих, че в първите дни след 9 септември 1944 година партизаните са избили в една планинска местност без съд и присъда десетки свои съселяни. Научих също, че това се е случвало и на други места в страната ни. Нашето село просто е било минимодел на случилото се в България по това време – нещо като Бяла черква, художественият еквивалент на Сопот в „Под игото”. Питам се: дали днес нашето общество щеше да бъде друго, ако още тогава всички знаехме истината?
    Оше един пример. Пак по онова време започнах да пиша очерк за Иван Грозданов, младеж от с.Алеко Константиново, убит в сражението на връх Еледжик на 15 февруари 1944  година. Бил е на 18 години. Твърде отговорно и амбициозно се заех с тази своя задача, като прочетох всички документални свидетелства за него, за ученическите му години, за ученическата му...любов, която потърсих и успях да открия. Някогашното момиче от гимназията вече беше възрастна жена, професор в един пловдивски университет. Тя все още пазеше писмата на Иван, даде ми ги, четох ги и останах респектиран от общата му култура, от ерудицията му, от идеалите му, които виждаха бъдещето като общество от щастливи и достойни хора. И пак се попитах: каква ли би била съдбата на този млад романтик, ако беше оцелял? Щеше, вероятно, да стане партиен функционер поне от окръжен, а защо не и от национален мащаб. Но щеше ли да запази тази чистота на идеалите си, тази  пламенност на надеждите си и вяра в тяхнато сбъдване?  Няма как да знам отговора. Но знам извода: трябва да знаем Истината. И не след години, когато тя вече ще е загубила както убедителността си, така и влиянието си, а веднага, сега, тук, цялата истина! За да може всеки от нас да направи своя избор.
    На 3 февруари парламентът очаквано одобри кандидатурата на Меглена Кунева за просветен министър. Категоричните заклинания на различни партийни лидери, че няма да я подкрепят, бяха за „пред хората”. Те предприеха един пилатовски и предположим ход: просто отсъстваха от заседанието и така позволиха кворумът да избере „интелектуалното бижу” за горещия министерски стол /всъщност тя щяла да стои на два – вицепремиерски и министерски, малко неудобно и във всички случаи неефективно/.
    Покрай тези гротескови саги показаха веднъж-дваж и хербаризираната председателка на Съюза на българските учители Янка Такева. Тази госпожа, отдавна забравила какво е училище и училищен клас, продължава да напътства учителството в трудното му поприще и да опира рамото си до могъщите на времето. Някой да си спомня името на предишния председател на СБУ? Междувпрочем същото е положението и с областните и общинските председатели на учителския синдикат. Такева посочва кой да бъде областен шеф, той от своя страна – общинските, те пък – училищните и...следващите избори за учителски лидери вървят в обратен ред.
    За пореден път българските пенсионери бяха зарадвани от правителството: ще има великденски добавки от 40 лева за пенсии под 300 лева. Някой ще каже: ама малко са! Малко, малко, ама хич! Важното е, че някой /ама ние знаем кой е!/ мисли за възрастните. Пък то така се започва – тази година 40 лева, следващата – 60, по-следващата – 80... Търпение му е майката! И още нещо: българските пенсии СКАЧАТ нагоре, а не като гръцките – които ПОДскачат надолу. Ай-ай, да не дава господ комшийската мечка да заиграе и у нас!
    Авторът на „Цената на златото” е роден на 5 февруари в  гр. Харманли. Едно от последните издания на книгата му е през 1999 година. Новото в нея са няколкото илюстрации на...Ахмед Чаушев, потомък на род от турското село Устина. „Дори само обстоятелството, че в летописа за Априлското въстание и погрома на Перущица Устина, това инак господарско турско село, е почти подминавано като разрушителен фактор, налагаше да бъде изваян вероятният образ на тогавашните тамошни господари.”- пише в послеслова си Генчо Стоев и така обяснява/оправдава допускането в повествованието си на турци, неподдали се на общия бяс за убийства и грабежи, дори помогнали за спасяването на някои въстаници. А ето как самият илюстратор е погледнал на това географско и исторически драматично съседство между Перущица и Устина:
     „Прекият Път изглежда обозримо кратък и илюзорно къс, но е отчайващо труден. Историята го прави непроходим, трупайки безпощадните си наноси, и често ни препраща по зъбери и чукари със зейнали пропасти...”
    Зейнали пропасти!
    Мъдро предупреждение.
    Нека се вслушаме в него.


Георги К.Спасов







Тази страница е видяна: 807

 Публикувано от: pamedia на понеделник 08 февруари 2016 - 08:06:09

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат





Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.4208 сек., 0.3340 от тях за заявки.