RSS емисии

    


 
 Мобилна версия
banner19_2.jpg
Бойка Маринска

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
gerb_pa_media_350x75.jpg
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: НАРЕКОХА МЕ ДИНОЗАВЪР НА СЕДМОТО ИЗКУСТВО Георги СТОЯНОВ – БИГОР, 30.11.1924 г. – 25.11.2014 г.

ПОЗНАВАХ ГИ
/Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата/


gk_spasov.jpg Обичам да пиша за местни автори. Не само защото ги познавам/познавах, а и защото те остават извън голямата литературна сцена, която най-често се идентифицира със Столицата. За „големите“ имена има кой да пише и да получи отразена част от тяхната популярност.
Предлагам ви поредица от очерци за пазарджишки дейци на изкуството, които вече не са измежду нас. Избрал съм онези хора, за които по-малко се пише/говори и те остават встрани от иначе юбилейните излияния за по-известни регионални и национални дейци на културата. Моите текстове представят малък отрез от цялостната представа за твореца. Не съм търсил, не съм и искал други, ЧУЖДИ спомени и впечатления. Държах да си/ви припомня МОИТЕ спомени за тези хора. Знам, че те са познати и на много други от града ни, които вероятно имат какво още да кажат и допълнят за тях. Разбира се, те имат възможността да го направят в СВОИ текстове. И това ще бъде добре, защото ПАМЕТТА не е еднозначна и безспорна, а динамична, многоизмерна, податлива на манипулация, но и отстояваща своята автентичност, без която ще сме НИКОИ.


НАРЕКОХА МЕ ДИНОЗАВЪР НА СЕДМОТО ИЗКУСТВО

Георги СТОЯНОВ – БИГОР, 30.11.1924 г. – 25.11.2014 г.



Бигор


    През 2010 година, на едно от поредните събрания на Съюза на българските писатели, се видяхме с Георги Стоянов – Бигор. И тогава той, основателят на българската национална филмотека и на кино „Одеон“, главният редактор на сп. „Кино и време“, главният редактор на Студия за научнопопулярни филми, сценаристът и режисьорът на кино-и видеофилми,  човекът, който беше обиколил целия свят и се беше срещнал и разговарял със световно известни режисьори, актьори, писатели, художници, общественици, почти проплака: „Георги, защо не ме канят в родното село – да представя някоя от книгите си, да ме видят и чуят моите земляци…“ Че никой не е пророк в родното си село, е известно, но в случая имаше и „политическо“ отношение по нашенски. За домораслите „демократи“ Георги Стоянов беше комунист, виден представител на старото управление на страната. Всъщност това беше общовалидно убеждение. Почти реторично беше питането ама как така този киноексперт е обиколил света през „онова“ време? Няма начин да не е бил ченге, доносник, сътрудник на Държавна сигурност!
     „Мои съученици и ръководители станаха генерали след Девети – казва Бигор в едно интервю на Ема Мариянска от 10 януари, 2012 г. - Един от тях е Стоян Савов – шефът на ДС. По време на войната първо ме пратиха в танковия полк в едно селце до Вакарел. Знаех езици и ме ползваха на широк фронт в Хърватска, в Югославия - до края на войната останах в Четвърти окупационен корпус. Бях делегат на антифашисткия Балкански младежки съюз. Така че всички знаеха кой съм и може би по тая причина никой не ми е предлагал да ставам агент на ДС.“
    Основното си образование Георги Стоянов-Бигор получава в село Варвара и Ветрен дол, прогимназиалното - в Пловдив, гимназиалното - в Пазарджик. Завършва с отличие Театралната академия "Кръстю Сарафов", специализира в Загреб, Москва, Петербург и Париж, защитава научна степен при проф. Ростислав Юренев във ВГИК в Русия. Оглавявал е международни и национални журита, член е на Изпълнителния комитет на Световната федерация на филмотеките, експерт към комисии на ЮНЕСКО. Представял е най-престижното от българското кино в близки и далечни страни. Автор е на книгите: „Поезията в киното“, „Безначален и безкраен вятър“, „Звезди и поклонници“/на гръцки и на руски/, „Ръкопляскането забранено!“, „Филми от златния фонд“, „Време във времето“, „Толкоз просто и логично“, „Изобретатели на киноазбуки“, „Магията на киното“, „Есен реките стават тъжни“, Момиче от Вселената“, „Песента на щурците“, „Сега и всякога“, „Гранд Биоскоп“ „Лутащи се фрагменти“…В продължение на 15 години Бигор беше водещ кинопанорамата на БНТ. Със своето сладкодумие той ни запознаваше с шедьоври на кинокласиката, с авангардни, обновителни повеи, школи, стилове и личности от световния екран. За мен той беше един вълнуващ прозорец към света, който по презумция ни беше враг и който заедно с това, кой знае защо, изглеждаше толкова привлекателен. Може би проф.Юлиян Вучков най-точно характеризира неговото присъствие на телевизионния екран:
     „…Според мен той е най-добрият ни филмов историк.  Няколко години той приобщаваше широката публика към чудесата на световното кино чрез Българската национална телевизия. Беше предпочитан човек от малкия екран, защото поднасяше големите си знания въодушевено и достъпно. Благозвучният му цветист изказ и елегантното преминаване от професионалния анализ на филмовите творби към апетитните лични истории на техните създатели му спечели доста почитатели сред зрителите. Още тогава той вървеше против скованото словесно изложение. Още тогава прокарваше онази свобода в гледната точка за живота, за художествената култура, която дразнеше заробените от комунистическите клишета.“
    Животът на Бигор не е бил идеален, безпроблемен, както ни изглеждаше отстрани. Заради филма на Рангел Вълчанов „На малкия остров“ той е бил отстранен като председател на сценарната комисия. „Партийците се изказаха – споделя Бигор в същото интервю, - че в него била „приглушена партийната правда“, въпреки че всички от сценарната комисия приеха филма. Получи се така – хареса го критиката, харесаха го и зрителите, но партийното ръководство прецени друго. Мен ме пратиха редактор в Киноцентъра…“ После оглавява архива на Васил Гендов и превръща малката музейна сбирка в национална филмотека. С болка признава, че у нас го преследвала завистта, а в чужбина е посрещнат с уважение: „Мен венецуелците ме нарекоха динозавър на седмото изкуство“.
    Изключителен е приносът на Бигор в популяризирането на българското кино. Когато представя в Панама филма „Тримата глупаци“ на Доньо Донев, президентът на страната, генерал Омар Терихос го пита дали само трима глупаци има в България. Въпросът Ви, отговаря Бигор, е реторичен. Бигор получава комплименти за работата си от Андре Малро, ексминистърът на културата на Франция, помага му италианският режисьор Роберто Роселини; организира седмица на българското кино в Лондон, където Петър Увалиев отразява широко мероприятието.
     „А между нашенските партийци имаше хора като Митко Григоров, който ме потресе с простащината си по време на изложението ни в Лондон. Дойде легендата Вивиан Лий. Вече беше възрастна, била е болна от рак и въпреки това дойде. Беше голяма чест за нас да присъства. Реших да я представя на Митко Григоров, а той ми вика: ”Е, за какво?!”
    В лицето на Бигор Петър Увалиев намира не само свой сънародник, а интелектуален и духовен съмишленик. В свое писмо до него той пише:
    „Добре че и ти, и аз сме ваксинирани от съдбата против тази епидемична посредственост още от онази далечна дъждовна нощ край Темза, когато и българският филм/не беше ли „Мъже“?/ лумна за миг на елитния лондонски екран. Оттогава се сближихме, защото и двамата, всеки по своему, винаги сме „мислили красиво“/26 юни, Лондон, 1991 г./“.
    Преди 7- 8 години Бигор бе довел в селото ни – по-скоро в квартала на гара Варвара, журналисти от немска телевизия, които снимаха филм за него. Не знам каква е съдбата му, помня, че той показваше къщите, гарата, близките местности в планината. По-късно разбрах, че режисьор на документалния филм е българка, която живее в Германия – Гинка Желязкова – Ханне.
   Като млади баща ми и майка са живели в дома на Бигор. Имали сме общ двор, ежедневни контакти, приятелски сбирки. Къщата им, заедно с фурната, в която работеха родителите ми, отдавна са съборени. Но така се случи, че когато построиха нова къща, тя се оказа точно срещу нашата, от двете страни на пътя за Велинград. В нея първоначално живееше бай Стоян, бащата на Бигор, а след кончината му сега тя се обитава от Асен Гешев, най-малкият от четиримата братя, и съпругата му Мария, моя учителка в началните класове. Бигор обичаше да идва на гости у брат си, макар и за малко, и винаги се обаждаше на майка ми, която се мяркаше в двора ни: „Здравей, како Милке? Как си, що си?...“ Обикновено с него беше и съпругата му, възпитана, нежна, толерантна. Аз надничах от двора, горд от факта, че Георги Стоянов-Бигор, „човекът от телевизора“, ни удостоява с внимание. Винаги дружелюбен, усмихнат, непретенциозно елегантен и сладкодумен, Бигор ме омайваше с благия си глас и с излъчването си, което носеше дъха на далечни светове. Въпреки популярността си той беше съвсем естествен в поведението си. Струва ми се, че го опознах още по-добре, когато започнах да чета книгите му. Освен онези за киното, той изразяваше с думи и отношението си към света и хората, към природата, към чудото на човешкото съществуване.
     „Не го мислехме за писател – казва за него Христо Черняев, - смятахме го преди всичко за деец на киното, а ако надзърнем по-внимателно в книжовното му дело, неминуемо израства като творец с колоритно перо, като един изграден есеист от първостепенна величина…“А поетът Велин Георгиев пише: „…Но ето че това дете чудо, наречено Георги Стоянов-Бигор от пазарджишкото село Варвара…вече десетилетия си е едно дете с питащи очи. Защо? Обходило е цялата Земя и още му се лети на този Голям Малък Принц“
    И докато лети, аеронавтът от село Варвара си води записки:
     „…От десетина хиляди метра височина съзирах само облачни айсберги. Или нощем пробягваха надолу в тъмното селца, лунни отблясъци и умълчали се реки и морета, и пак самотно примигащи, ту внезапно открояващи се електрически гейзери. И звезди, и съзвездия, „променящи“ внезапно посоките си. Някои от съседите ми дремят, други играят шах, бридж, прелистват вестници, списания, решават кръстословици, четат Агата Кристи, Чандлър, пият уиски, текила, пушат, дочува се разноезичен брътвеж. А аз разтварям тефтери, шаря, импровизирам ей тъй, каквото ми дойдеше: афоризми, миниатюри, мъдрувания насаме, бележки от едно или друго кътче на планетата. Отсях само част от тях и се получи нещо като дневник, без дати. Лутащи се фрагменти, изповедности, любопитства, срещи, фантазии, съблазни, радости, раздели, носталгии. Умонастроения, главоблъсканици. Автокардиограми – индивидуални, мои си в ритъм, аритмии, синтаксиси, семантики, асоциации…“
    Но където и да е, този „гражданин на света“ носи живия спомен за магнетичните си детски години. Все по-рядко ще срещаме текстове, които да пресъздават уютното минало на родното място и непокътнатата природа. Ето защо си позволявам да цитирам един по-дълъг откъс от книгата на Бигор „Есен реките стават тъжни“, 1997:
Зеленото дърво на живота
     „Бяло утро, бяла река, побелели дървета, ниви, прехвърчат снежинки, свраки. Аз съм съвсем, съвсем мъничък, тате ме е гушнал здраво и проправя пъртини из губещия се в снега междуселски път. Мама държи тепсия с баница, повита в бяла кенарена кърпа, връз кърпата – прищипната китка
със зелен здравец. Тръгнали сме на гости от Варвара чак до Лозен, отиваме у бабини на гости; може да е било и у кумеца Данаил и кумицата Митра, но къде точно – не съм запаметил. Надделяло е само бялото, пейзажът, първото усещане, преживелица, първият десант в обкръжаващото ме омайно бяло Видело. Имало ме е и до този момент, но нищо друго не се е задържало. Ни погледи, пеперуди, куче, прозорец, месечина. Освен може би Слънцето и единствената усмивка във Вселената, мамината…“
   Почти в максима се е превърнало убеждението, че най-добре оценяваме своя роден край, когато сме далеч от него. А за Георги Стоянов-Бигор това е категорично вярно. Ето още един откъс от същата книга:
Безначален и безкраен вятър
„Аз съм в Лангеоог, един мъничък остров, захвърлен в Северното море…Дишам с пълни гърди, хубаво ми е. Обичам ветровете, любувах им се и в Перуанските Анди, и в Исла Негра, и под японския Фуджи, в Аляска, в отвъдполярния кръг. Кога ме е събудил, приспал или целунал първият вятър, не знам. Но откак се помня, той все духа. Шумял е от милионолетия, там, дето се засрещат и препречват съпернически Алабак и Каркария. Може това да е древният тракийски Борей, може и да се е преселил от свръхдалечни галактики, да си е харесал и избрал именно нашия край. Кой ще ти каже раждат ли се и ветровете като нас, човеците, или са вечни? Не виждам, но усещам дишането им, скиталческия им нагон. Чрез тях се докосваме до Природата, до нейната душа. Не са ли те космически духове, Безначалието и Безконечието? Не са ли прапрадавното, от което сме дошли и за което само те, ветровете, си знаят?“
   И пак за вятъра, и за неговите трансформации, и за имената му:
„Освен Речника, наричаха го и Развигора, кантонерите – Долняка, бежанците – Беломореца, помаците – Щурия или Курвара, че заголвал момите. А според дебелата гъркиня Ирина, жената на бай Благо ханджията, това бил Зефирът. А когато веднъж се хлопна и стъклата на прозорците се разбиха на стотици парчета, учителят ни възкликна:
Ха, ето го и Южняка!
И задружно, възторжено детско „ура“ проеча в училищната стая.
Благодатен, съживителен Южняк! Още снегът не е пометен, а ти
пълниш с вода капчуците, топиш снежните ни дядомразовци, разчистваш лесове, лъки, пръскаш по припеците минзухари и те жълтеят като пламъчета на свещи; и още горят в мен, протягам ръце и не мога да ги откъсна, ни да ги погаля. Спомени не се късат, връщат ме назад в златното детство. Беряхме букети, кичехме се и вкупчени като ято край учителя, слушахме го задъхано за минзухаровата мащеха: „Я стани, стани синко Минзухар, че те предвари Игличината, че я обраха воловарчетата.“ Гледаме наоколо – никаква Игличина. Злата мащеха подлъгала завареничето, Минзухара. Но не за дълго. Ще минат двадесетина дни и Южнякът ще докара и иглики, и теменуги, бабини вретенца, кукуряк, великденчета, жълтурчета, ще поведе облаци от бели вишневи и сливови цветчета, ще се затича с пенливи пороища и птичи викове и една сутрин из Варвара, Македонския квартал и Ветрен дол ще се разкрещят: наводнение! Наводнение!
    Страхотно зрелище!
    Реката е пробила бентове, откъртила е Железният мост, заляла е тополи, елака и ливадите чак до Голомеевата воденица. Плуват греди, изтръгнати от корен буки, покъщнина от опустошени бараки. И оживление – като на събор. Кой как може протяга с куки, мотики, цапурка с гуменици из плитчините, товари магарета, мулета, задига безстопанствен дървен материал…“
    Характерът на човека е неговата съдба, казва Теофраст. Не е случайно, че Георги Стоянов-Бигор се превръща в културен космополит, и то в едно време на строга изолация на страната ни. У него има заложена любознателност, която разкъсва границите на условността и го извежда до нивата на общочовешките копнежи и домогвания. За малкото момче от село Варвара експресният влак за Цариград е символ на други светове, към които той се устремява. Ето спомена му за този легендарен експрес:
Експресът
   Отивахме чак в саранбейските лозя да посрещаме експресния влак, който свързваше Париж с Цариград. Запада с Ориента, возеше пътници и послания от странство. Като огнедишащ змей той профучаваше в тъмното, блясваха искри и пак ставаше тъмно. Сякаш приказна комета се мяркаше, за да озари тъмната околност и да отмине, без да чуе момчешкото ни „ура“, с което приветствахме Чудото. Чувахме само проточения ек от виковете си, от трясъка на колелата, а след малко се обаждаха и влюбените славеи, и жабешкият концерт откъм върбовата кория.
    Чудото изчезваше.
    Стояхме заплеснати по смаляващите се светлинки. Знаехме, че експресът никога не ще спре точна там, в ракитака, при хапещите комари. Пък и кой би слязъл в мочурището, би ли ни удостоил с внимание влак, който идваше чак от Айфеловата кула и Сена, провираше се през алпийските тунели, преминаваше покрай Лозанското езеро, тичаше край Адриатика, набираше скорост из югославските клисури и пак профучаваше из Софийската котловина, катереше се до Вакарел, спускаше се към Ихтиман и Момин проход, по Марица, бързаше към Босфора, към Златния рог.
    Нямаше да спре, а го чакахме.
    Защо?
    Какво ли можехме да видим?
    Искри, зелени лампички, трясък и пак тъмнотия.
   И Онова, което ни разделяше и съединяваше чрез копнежи по Незнайното, Екзотичното. Кой ли от пътниците ще е можел да се сети за Съществуването ни; те бяха за нас Далечното, което гонехме с крилете на фантазията. Кои ли ще са били щастливците, отде са идвали и накъде са отивали? Как ли е звучала чуждата реч и за какво ли ще са беседвали или просто са се взирали навън, към тъмните родопски силуети и хитровато намигащата над тях Вечерница?“
   Може би нишката на съпоставянето да е тънка или изобщо да не съществува, но все пак аз намирам някаква връзка между това описание-копнеж по Другостта, и моето възторжено любопитство към Георги Стоянов-Бигор, човекът от телевизионния екран, онзи, когото гледахме и слушахме унесени и все обяснявахме на другите, че той е от нашето село, че даже ни е бил съсед, че се познаваме, че се поздравяваме…Та той беше за мен, детето, също символът на Далечното и Екзотичното, на скъпоценното познание за други светове, които ми се струваха недосегаеми…както онзи магически влак, профучаващ в тъмното със своите недостъпни пътници, властелини на още по-недостъпни светове. И ето още един, по същество като че ли комичен, аналог. Като деца обичахме да ходим пеш до Ханчетата, до т.н. Цариградско шосе, по което профучаваха колите на турските гастарбайтери и ние се удивлявахме на разнообразието им, мъчехме се да отгатнем моделите им, възкликвахме: „Малее, ако имах такава кола!“…
    Година преди да напусне живия свят, Георги Стоянов-Бигор издаде антологичната си книга „Аеронавт от село Варвара“, избрано, София 2013. Получих я с автограф: „На талантливия Георги Спасов – със земляческа солидарност! Тръгнали сме с теб от един и същ край, пък и…двор.
С обич
Бигор
13 март 2013“
    Удостоен с подобна чест от един толкова известен „въздухоплавател“, аз побързах да му благодаря с едно, може би малко сантиментално, писмо:
„Здравей, бате Георги!
    Позволявам си да се обърна на „ти“ и с „бате“ към тебе главно заради общото ни родно място – с. Варвара, и привързаността ни към него. Получих книгата ти „Аеронавт от село Варвара“ с прекрасното посвещение, което ме трогна. Прочетох я с голямо вълнение не само защото в нея има възпоменания за селото ни, но и защото я възприех като твоя лична съкровена изповед. „Аеронавтът“ от село Варвара ни допуска в своя свят с искреност, която е и уязвима, и по детски усмихната и отворена към всички хора. Разнопосочните изживявания, наблюдения, спомени, размисли са предпоставили и използването на разножанрови текстове – така широката палитра от душевността на разказвача е намерила подходящите  „форми“ за отливане и възприемане.
    Заглавието на антологията ти носи – поне аз така го осмислих – посланието за Пътя, който неизменно има своето съкровено Начало. Оставам с впечатлението, че твоите митарства из света не само не са разкъсали, а са укрепили онова сърцевинно ядро, наречено село Варвара. То е не само спомен, но и опора в този динамичен, а много често и тревожен свят. Имал си късмет /имам го и аз/ да си се родил, да си живял, да си обдишан с въздуха, с вятъра, с водата, с цветята, тревата, дърветата, гората на село Варвара. Малко тъжно е, че осъзнаваме всичко това едва когато сме извън родното си място…
    Въпреки цялата си прелест/а може би именно заради нея/твоята антология навява и тъга. Сякаш си искал да се освободиш от всичко, натрупвано у тебе като преживяване и мисъл, и да отвориш нов, по-различен хоризонт пред себе си. Много ми се иска тази мъдра книга да бъде затворената страница на част от живота ти и освободеното начало на друг творчески акт.
    Благодаря ти, бате Георги, за книгата, за удоволствието, с което я прочетох, за привилегията да те познавам и да ти се възхищавам като варварец на друг варварец.
24.03.2013 г.
Пазарджик „
    Всъщност моят земляк се казва Георги Стоянов Гешев. Заменил е фамилията си  с творческия псевдоним „Бигор“ . Подобно на значението на тази дума - шуплеста варовита скала, която се използва за строеж и облицовка, Георги Стоянов отдаде живота си за изграждане, съхранение и популяризиране на българското кино по света.  Но той сподели съдбата на динозаврите – знаем, че го е имало, но за да се уверим в това, ще трябва да отворим историята на българското киноизкуство.

Георги К. Спасов






Тази страница е видяна: 850

 Публикувано от: pamedia на понеделник 23 септември 2019 - 23:53:10

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат





Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.4509 сек., 0.3723 от тях за заявки.