RSS емисии

    


 
 Мобилна версия

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: ДНЕВНИКЪТ НА САТИРИКА Стефан ЙОТОВ, 23.12.1929 - 16.10.2002 г.
Стефан ЙОТОВ
23.12.1929 - 16.10.2002 г.

Стефан Йотов

И в забравата на дните бавно
ще потъва моето лице…
    Написани преди 40 години, тези стихове на Стефан Йотов /от стихотворението му „Монолог“/ са тъжно прозрение за времето на чезнещите спомени, на тихата и безпощадна забрава…за някога, за някои. Ето защо, струва ми се, трябва да се опитваме да си припомняме – не само заради нас самите, които също пътуваме към „забравата на дните“, а и заради повелята на паметта, без която сме никои – личности и събития, които може да не изглеждат значителни в талвега на времето, но са брънки от него, без които то не може да бъде напълно разбрано.
    Все още има хора, които си спомнят за Стефан Йотов като за доайен на библиотечното дело в Пазарджишко. Роден е в с. Ивайло, завършва средно образование в Пазарджик и Държавния библиотекарски институт в София. След като през 1959 година се създават окръзите, той е първият окръжен методист по библиотечно дело в Пазарджик. Работи като журналист във в. „Септемврийско знаме“/1961-1962 г./, главен редактор на общинския вестник „Чапаевски зов“, Белово/1963 – 1973 г./, инспектор в Окръжен съвет за култура /1971 – 1973 г./ и от 1973 година - главен библиотекар в Дирекция „Библиотеки“ – Пазарджик. Плод на професионалната му подготовка е изданието  „Софроний Врачански. 250 години. Методични материали. Съставител и редактор: Стефан Йотов. Пловдив. Народна библиотека „Иван Вазов“, 1989 г.
    Но аз включвам Стефан Йотов в поредицата си главно заради неговите художествени книги, вече почти забравени или рядко припомняни. А и самият той не обичаше да се самоизтъква. Винаги добронамерен, с полуотворена уста, готова да се засмее, той казваше наизуст свои епиграми или стихотворения пред приятели, в компания, оглеждайки ни закачливо в очакване да чуе впечатленията ни.
    В началото Стефан Йотов пише и публикува преди всичко стихотворения. През 1992 година излиза първата му стихосбирка „Апокрифни стихове“, с посвещение на внука му Стефан. Заглавието открито насочва към мисълта за поезия, създавана „скрито“, „тайно“, „забранено“. Не случайно редакторът на книгата Никола Иванов отбелязва в предговора си:
    „И той, както и мнозина други, е страдал от „мераците“ на властимащите да „пречупят“ характерите на непокорните – оставал е и без работа. Отново – нищо ново, нормално…“
и обобщава:
      „Срещаме се със стихове на един автор, които ни допадат преди всичко със своята чистота и наивитет в хубавия смисъл на думата, както и една доброта, която ни стопля“.
    Издаването на книги на местни автори по онова време се считаше за забележителен културен факт и голямо лично постижение, което биваше забелязано – най-вече чрез отзиви в местните вестници. Поетът Иван Павлов побърза да оцени книгата на Йотов чрез свой отзив, в който заявява:
„Налице е срещата с един искрен и неподправен лирически глас“
и завършва:
    „Стихосбирката на Стефан Йотов е факт в културната летопис на нашия град. Тя е израз на поетическия и житейски опит на автора си. Последната, решаващата дума е на читателите“.
      „Светлини и сенки“, в. „Хроника“, № 18, 6-12 юли 1992 г.
    По същото време вестник „Виделина“/№ 29, 7 юли 1992 г./ публикува интервю на Иван Петров с автора -  Поетът Стефан Йотов :Всички хора обичай, с тях бъди на път!“. В него Йотов говори за времето, в което е живял, за „ледовете на тоталитаризма и невъзможността да си свободен“ – е, може би това негово признание обяснява и избора на определението „апокрифни“.
    Георги Маринов, един от вече позабравените литератори,  също отбелязва със свой отзив появата на стихосбирката на Йотов – „Закърмен с млякото на чернозема“, в. „Знаме“, №49, 8 декември, 1992 година, в който обективно открива и слабости в този  „позакъснял дебют“, изтъквайки най-специфичната му черта – „връзката на поета със земята“.
    Много от стихотворенията на Стефан са посветени на конкретни, живи хора – близки, приятели, колеги /но не и на известни личности!/ Стихосбирката е структурирана в 4 раздела : Изповед; Когато имаше синори; Акварели;  Песни за Априлското въстание – така интимните стихове са интонирани на социален и исторически фон. Изненадан съм от едно стихотворение, чието датиране представя автора му като 18-годишен:
Любовна тръпка
Тази нощ ми гостува
неспокойната мисъл:
защо сърцето се вълнува,
сякаш цял ден съм тичал?
Дъжд нощта във миг събуди
и кротко пак задрема вън.
Ала мене кой ме буди?
Кой отнема моя сън?
1947
    Вълненията на младостта постепенно отстъпват място на зрелите рефлекси на един отзивчив, вглеждащ се и вживяващ се поглед:
           Реквием
Старчески дом.
Цъфнали овошки.
Странно е – край него
диша младостта!
По базалтовите
сиви плочки
старец върви,
превит от старостта…
Беше млад,
а младостта отлитна,
сякаш хвръкна!
Няма да се върне тя!
Ето ниви…тръпне и полита.
Пада по очи във тях.
И не става вече, не помръдва.
От листата капе утринна роса.
О, не е това роса, а сълзи –
нивата стопанинът позна!
    Както е отбелязано в една от рецензиите, Стефан Йотов наистина е „закърмен с млякото на чернозема“. Само човек, който е видял това, може да го представи така романтично и същевременно дълбоко метафорично:
           Вечер на хармана
Над хармана лъха тих зефир.
Слънцето отронва лъч последен.
Лее се в здрачаващата шир
от барабана страшна песен.

Тази вечер в надпревара
пак са харманджийските ръце.
Със неспирен шепот във чувала
кехлибареното зърно тече!
1958

Но Стефан Йотов е човек преди всичко на новото време. А то се оказа
„преходно“. В онези първи години след Промяната станахме свидетели на такова тотално и безнаказано ограбване на страната ни – реституции, приватизации, банкови фалити, „застрахователни“ дружества, срив на българския лев…, че трябва да си съвсем „отнесен от вихъра“, за да пишеш стихове за любовта или природата. И ако си свестен – а у нас „свестните считат за луди“, - няма как да се включиш в тези трескави операции за опаричване, няма как да получиш куфарче с пачки или да ти доверят да управляваш банка, и ти остава избора да споделяш тъжната участ на милионите си сънародници и, ако можеш, да облечеш своята жлъч в някаква художествена форма.
    Това направи Стефан Йотов. Прегърна като лично оръжие и съпротива епиграмата, донякъде и баснята, и започна да води своя сатиричен дневник на българската динамична действителност.
    След като се представи с две епиграми в престижната  „Антология Пазарджик“ /1993 г./, той издаде през 1995 година сатиричната си книга „Изстрели“. Ето няколко епиграми-изстрели, които са красноречив израз на авторовото състояние:
Въпрос
Как да видим истината гола
през брадата на лъжа набола?
1994
За електората
Сетиха се и за нас-
идва борбата за власт.
1994
Лозунг
Не бързай, апаше,
времето е ваше!
1994
Нагъл
Няма очи, няма срам –
стана политик голям!
1994
    Имах впечатлението, че Стефан изпитва физическо страдание от онова, което вижда. Той отслабна, заболя, претърпя операция, при която хирурзите забравиха в тялото му нещо/май беше марля?/, та се наложи след време отново да го отварят и да си довършат работата. Дори заживя със странното усещане, че го преследват. Май така „свидетелстват“ и следните епиграми:
              Закъснял отговор
Абе какво стана
със сатирика?
Пожълтя, посиня…
и се навика.
1995
Сатирикът
Много сатира написа,
а ефектът е : кандиса!
1995
    Книгата му намери отзвук сред почитателите на хумора и сатирата, а вестник „Виделина“/10.10.1995 г./ публикува и рецензията на Цветанка Убинова „Пазарджишки сатирик издаде нова книга“:
    „…Лаконичен и точен, той е взел на мушка и включил в малката/черна като прозорец без електричество в среднощна доба, в който светло е само следата от неочаквания куршум/книжка всичките недостатъци, неправди и неразбории, натворени през 1994 и 1995/досега/ в тази „земя като една човешка длан“, в чиито линии на съдбата се гуши и Пазарджик“.
    Захвърлил лирата на своето вдъхновение, Йотов изцяло се отдаде на неблагодарната роля на хроникьор на българските събития. Не случайно следващата му книга се нарича  „Бодили – 1994, сатира“, изд. Нике-РБ-Пазарджик. В предговора си „Дневникът на сатирика“ писателят Иван Игнатов казва за Стефан Йотов:
„И той като Дон Кихот вярва, че с копие, изковано от сатира, ще помете вятърните мелници, макар че да браниш нравственост с такова оръжие е все едно да гълташ аспирин срещу хронична болест“.
   Ще добавя и едно изречение от моя кратка рецензия за книгата му:
 „…“Старите“ и „новите“ „бодили“ на Стефан Йотов разкриват мъдрото и толерантно отношение на техния автор към света, както и безпокойството му за хората и времето, в което живеем – и това им придава хуманистично звучене“
   „Време за бодили“, в. „Знаме“, №40, 4 октомври 1994 г.
    Стигнал до статуса си „пенсионер“, той усети по себе си всички тегоби на своите връстници:
               Пенсионер
 Токата тикна
на последната дупка на каиша.
И ето, свикна
горкият, но…спря да диша.
1993 г.
    Мътното време размъти и литературните сдружения. Пазарджишките писатели се разделиха на две дружества, като едните се обявиха за истински автори и нарекоха другите „кръжочници“. А Стефан Йотов не поиска да е нито от едните, нито от другите:
               Независим
Моят Пегас
винаги сам цвили и пасе
далеч от
литературното ТеКеЗеСе.
1993
   Липсата на „светлина в тунела“ обезкуражаваше Стефан, отразяваше се и на поведението му. Това реквиемно настроение продължаваше да е характерно за него. Не случайно той озаглави следващата си сатирична книга „Черни хапове“, за която поетът Атанас Иванов писа във в. „Начало“, 7 декември 1999 г.:
Бичът на сатирика 
     „…Бате Стефане, твоите епиграми на пръв поглед не са ефектни като тези на бай Спас Ташев. При теб нещата са казани не така цинично откровено, не така ефектно агресивно, но някакси по-интелигентно, по-приглушено, по-достойно, по-мъченически“.
    „По-мъченически…“ Добре беше прозрял Наско същината на сатирата на Стефан Йотов. Наистина у него нямаше агресивни обобщения, но читателят усещаше, че дори зад привидно закачливите епиграми се таят човешка мъка и отчаяние.
    Ето защо не бяхме изненадани от поредната му книга – „Черни хапове/епиграми/“. На титулната страница e изписано– Дневникът на сатирика – 1961 – 1999, трилогия: 1995; 1996; 1999 – изд. 1999 г. Книгата е издадена в Пазарджик и отново има посвещение - „На внучката ми Янита“. Аз й бях редактор и коректор,  а Иван Вихренски – художник. Предговора написа Иван Игнатов, ето част от него:
„Стефан Йотов е автор на пет книги. „Черни хапове“ е третата му
сатирична. „Дневникът на сатирика“ по същество е една миниатюрна трилогия с акрозаглавие „БИЧ“ – дешифрирано: „Бодили“, „Изстрели“, „Черни хапове“, предназначена за широк кръг читатели….Епиграмите му имат художествена стойност. Те са малки оптически лещи, през които минават лъчите на морала и етиката, събрани в сноп, за да изгарят недостатъците в живота на хората“.
    Нека да погледнем през някои от „оптическите лещи“ на Стефан Йотов:
           Връх на престъпността
Най-после й видях края:
натупаха…полицая!
1995
Трифон Зарезан
Наш Трифон така се бе напил,
че му викат вече Трифон Зарезил.
1996
Страх
Не ме е страх от управника,
а се плаша от…оглавника!
1996
Пенсионерска
Без пари влезе в болница
и излезе…покойница.
1999
В парка
Старци разхождат кучета
вместо…внучета.
1999

Щеше да е прекрасно, ако след смъртта на Стефан Йотов бе изчезнала и необходимостта от „Дневник на сатирика“. За жалост, българският абсурден Преход към демокрация, истинска свобода, справедливост и достоен живот продължава да крета и на някои от нас се наложи да изтърсим от праха  „дневника“ на Стефан и да продължим да го водим с неугасващата надежда, че БИЧЪТ на сатирика ще пришпори хода на нашата история.

Георги К. Спасов









Тази страница е видяна: 138

 Публикувано от: pamedia на понеделник 11 ноември 2019 - 08:07:42

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат


Подобни новини :
Георги К. Спасов - ПОЗНАВАХ ГИ:
Стефан ДИМОВ, ПРОВОКАТИВНИЯТ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ:…И СЪМ ПОИСКАЛ ХЛЯБ! Георги БАЛАБАНОВ, 24.05.1929 – 12.01.2017
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: НАРЕКОХА МЕ ДИНОЗАВЪР НА СЕДМОТО ИЗКУСТВО Георги СТОЯНОВ – БИГОР, 30.11.1924 г. – 25.11.2014 г.
Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 01
Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 11
Георги К. СПасов:
СЕДМИЦАТА 12
Георги К. СПасов:
СЕДМИЦАТА 13
Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 14
Георги К. СПасов:
СЕДМИЦАТА 16
Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 17



Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.4698 сек., 0.3988 от тях за заявки.