pz_history.jpg 
snaiperbg.jpg
pzforyuor.png
pzsport.jpg
hebar.jpg
Георги К. Спасов: ПОЗНАВАХ ГИ:
Тодор БИКОВ - ЧОВЕКЪТ Е ПТИЦА, КОЯТО ГОВОРИ
pamedia , понеделник 18 ноември 2019 - 00:00:00 // коментари: 0





ЧОВЕКЪТ Е  ПТИЦА, КОЯТО ГОВОРИ

Тодор БИКОВ, 12.12.1956 г. - 24.05.2016 г.



Тодор Биков


НЕ ЩА ДА БЪДА ДРУГ
Назад остана майчин праг.
Назад се връщам. Пак
назад се вие път
към роден кът. Блестят

прозорците. Тупти градът.
Врабец отърся се от прах:
тук първия си грях
и слънцето познах.

Тук с тръпнеща ръка
положих майка и баща –
във кръг въртя се вечно тук.
Не ща да бъда друг.

    „Тук първия си грях/и слънцето познах“. „Тук“ е Пазарджик, родният град на Тодор Биков, който иначе намери своето творческо признание в Пловдив. В интервю на Стефан Димов на въпроса „С какво родният град допринесе за вашето изграждане като личност и творец?“ Биков отговаря:
    „От детство, юношество и младежките ми години Пазарджик ме „облъчи” с различни родове и видове изкуство. Незабравими и градивни за мен са общуванията с покойните вече поети Иван Павлов, Георги Спасов, преводача Стоян Бакърджиев. Пряко или косвено поетите Иван Есенски, Петър Илинов и писателят Георги Балабанов също са додавали към моето творческо развитие.“
    Вестник „Марица”, 27 февруари 2009 г., бр. 40 – притурката „Пазарджишка „Марица”.
    Тодор Биков има наситена професионална и творческа биография. Той е поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Работил е като журналист в редакция „Литература, изкуство, култура” на Радио Пловдив, завеждащ отдел „Общество” и „Култура” във в. „Пловдивски новини“, редактор на в. „Глас“. Бил е преподавател в ПУ "П. Хилендарски" и директор на Дома на железничарите „Гео Милев“, както и старши експерт в Комисията по вероизповеданията и парламентарна етика на 42-то Народно събрание. Основател и редактор е на изданието за култура, изкуство и социални идеи „АртКлуб“. Негови стихове, статии, рецензии, студии са печатани в национални антологии в българския и чуждестранния печат, в научни сборници и издания, излъчвани са по БНТ, БНР, Радио Пловдив и други електронни медии. За 1985 г. Тодор Биков е лауреат на поетическия конкурс „Цветан Зангов“ – Пловдив, а през 2015 г. „за цялостно литературно творчество“ му е присъдена Национална награда за поезия „Иван Нивянин“. Издал е стихосбирките „Звук от светлина” (1990), „Високи съзвучия” (1998), „Кристално наднебесие” (2003), „Душа зад хоризонта” (2007), „Стихослужения“ (2012). Съставител е на манускриптивния сборник „Пловдивски поети и художници за любовта” (1993) и сборника с хайку-поезия „Прагове” (2005) – на български и английски език.
    Тодор Биков впечатляваше с безупречния си външен вид, с елегантните си обноски и аристократичното си излъчване. Той не се интересуваше от скандални клюки, нито от коментарите за успеха или провала на свои колеги. Човешката суета му беше чужда и той стоеше някакси самотен, но и достолепен със своето достойнство сред обществото. Може би неговото духовно образование го бе изградило като човек, който съзнава преходността на материалното и е обърнал поглед към пространството на вечното спасение. Не е учудващо, че и поезията на Тодор Биков има по-особена „материя“, трудно съпоставима с познатите ни литературни канони. Сам той признава в същото интервю на Стефан Димов:
    „Мен ме вълнува и ме вдъхновява по-малко и още по-малко материалният свят. Затова в поетическия ми лексикон доминират понятия и образи с минимално веществено съдържание. Така се опитвам да дематериализирам света и да стигна до метафизическия му корен, където нещата са идеи, а идеите – Добро, Истина, Красота…“

    Мисля, че стихосбирката „Душа зад хоризонта“, изд. „Български писател“, 2007 г., се превърна в желания мост между двама ни. Получих стихосбирката му с автограф:
„На колегата по перо и приятел по сърце Георги К. Спасов:

Горе да са ни сърцата!

Сърдечно:…

Пиеха Христова, 2008 г.“

и с предложение тя да бъде представена в Пазарджик. Това не беше познатият ни в много подобни случаи суетен копнеж по слава и признание, а естественото желание на родения в града ни поет да бъде видян и опознат от съгражданите си в битността си на лирик. И ако това желание беше разбираемо, второто ме озадачи – той помоли аз да я представя. Съгласих се и вложих старание и мисъл/доколкото я имам/ да усетя поезията му и да аргументирам личното й възприемане. В началото бях истински затруднен.
   Първото прочитане беше равносилно на смътно разчитане на някакъв смисъл, което, ако държиш все пак да разбереш поета, налага връщане обратно и непременно усилие – и интелектуално, и сътворческо, за да се доближиш поне до оная специфична авторова оптика към света и хората, която извежда силуетите от мрака на неизвестността и ги облича в образи, видени единствено от него. И тогава започваш и да разбираш, и да се съгласяваш с поета, че светът е магическо тайнство, вълшебство, неразгадана вечност. Лирическият субект на Биков е само част от огромната хармония на една жива човешка и природна вселена, в която звездите ни идват на гости, а мракът златни мисли ни носи, водите пулсират, луната посипва главата си с пепел, нанизват се дните на копие ловно, и плава планината отвъд брега нататък, вятърът проплаква, слънцето пали цигара, пътят скрижали отваря…Митично и мистично се спояват в едно специфично световъзприятие, което изисква усилие и отново усилие, за да се изпита естетическо удоволствие от прочетеното…
    Човекът е вместилище на ада и на рая, той е уникалният минимодел на света/а защо не и на Вселената?/. Грехът и добродетелите стоят на двата края на везната, наречена Човек, и балансирането им е пътят от нашето раждане до нашата смърт. Ето защо интерпретирането на този проблем е естествен за философски умъдрената поезия на Тодор Биков. Ето защо и болезненият стон – „Раздвоен аз живея“/ „По дългите езици на сънни огньове“/ не ни учудва; това е присъщо на мислещия, на търсещия автор. Лирическият човек на Биков има усещането за един различен от другите житейски път:
Надсмъртна пътека. Със шемет по нея
и смъртен, и вечен се нося.
… Мистерията на смъртта е фундаментална тема в изкуството. Въпреки предпоставеното си мрачно, резигнативно настроение в поезията на Биков е художествено защитена идеята за смъртта като пре-скок в едно друго, много по-извисено и като че ли очаквано и желано измерение. В стихотворението „Климат на безсмъртие“ отново душата е действеният лирически субект, тя полита към топлите страни на своите „призрачни криле“. И смъртта не е край, а съзидателен акт на нов свят:
В сърцето на смъртта
небето затуптя
и лумнаха звезди.
   Подобно „пречистващо“ настроение носи и стихотворението му „Светло ноктюрно“:
Човекът е птица,
която говори.
Словата му вик са
пред гроба отворен.

Той литва, проплаква
и песенно чезне
в лицето на мрака
с луничките звездни.

Но ангелски трели
изпълват всемира –
гнездо щом намери,
човек не умира.
    Стиховете „словата му вик са/пред гроба отворен““ обемат драмата на съвременния човек. И наистина – всяко раждане отваря гроба – далечен или близък, и в пътя си към него ние търсим предназначението си. И в този смисъл всеки човешки живот е уникален вик пред неизбежното, своеобразно негово неприемане, една обречена на неуспех съпротива. И би било истинска агония, ако нямаше ориентир, опора – и това може да бъде вярата, любовта, упованието. У Биков това естествено човешко търсене намира своя смисъл в уюта на личното убежище – каквото и да означава това:
…гнездо щом намери,
човек не умира.
    Това бяха някои от основните ми тезиси върху поезията на Тодор Биков, когато го представях в залата на пазарджишката художествена галерия. Той ни гостуваше по покана на поетесата Катя Данчева, председател на пазарджишкото дружество на писателите. В интервюто си пред Стефан Димов поетът благодари за поканата и сподели впечатлението си за моя анализ на стиховете му:
    „…Уверявам ви, че „Душа зад хоризонта”, която получи широк положителен отклик сред пловдивската и националната критика, като беше дори предложена от Дружество на пловдивските писатели и за Награда „Пловдив”, тук, в Пазарджик, чрез оценката на Георги К. Спасов грейна с нова, още по-бляскава светлина, защото той я разгледа и от много чисто регионални аспекти, които са своеобразен културологичен и естетически колорит.“
     Може би е нескромно от моя страна това цитиране, но истината трябва да бъде казвана, дори когато говори добре за нас!

    Другата стихосбирка, която ми помогна да разбера по-добре Тодор Биков като творец, а и човек, беше „СтихослужениЯ“, изд.БП,2012. И нея получих с негово топло посвещение:
    „На приятеля Георги Спасов, събрат по перо и съдба: продължавай, Георги, да служиш на Словото, за да си добре и да живееш дълго на земята и във вечността! Сърдечно: Тодор Биков“
Тези стихове оставиха у мен впечатлението, че авторът им като че
търси нарочно дистанциране от традиционната лирика – със звучността и мелодичността й, с лесното свързване на различните тропи с конкретни представи и послания, с центрирането върху интимното Аз. Той не ни предлага достъпни пътища до себе си, а подобно на обичания от него митологичен лабиринт изисква от нас да търсим нишката на Духа – почти незрима, но осезаема по дъха й, по напрежението, зачервяващо стиховете – а това е така, защото при него „тупти сърцето на молива“, защото има до себе си „звезда, дошла за миг на гости“, а „мракът златни мисли носи“. В този одухотворен материален свят творческият акт е представен като рожба на „любов неземна“, сърцето като „бляскава ракета“ се изстрелва в „звездните простори“, където душата се преражда в звезда/“Преображение“/.
    В стихотворенията на Тодор Биков откриваме един постоянен, последователен и упорит порив НАГОРЕ – като метафоричен образ на копнежа на тялото по душата, на онова /не/очаквано пътуване към неизбежната вечност. Сливането на долу и горе, взаимното просмукване на земно и небесно, на тленно и духовно е характерно устойчиво състояние на лирическия говорител.
   Когато разговарях с Тодор Биков, винаги срещах сдържани и отрезвяващи оценки за ставащото у нас. Дали от омерзение или по друга причина, но Тодор Биков беше „обърнал гръб“ – не демонстративно, показно, театрално, а с достойнство и аристократизъм – на т.н. обществена действителност, ето защо тя не присъства – или това е епизодично – в неговата поезия.
    В тази стихосбирка Тодор Биков използва мощни метафори, които разколебават обичайните ни, традиционните ни представи за природата, за съня, за нощта и небосвода/ „Щастливо сънотворение“/. Без да сме разгадали докрай/а и едва ли това е нужно/ философския или емоционалния сюжет на творбата, на нас ни се внушава чувството за нещо преживяно, което обаче е припознато като такова от поета и той е извел само онези маркери – писмени и стилови – чрез които ние реконструираме първоосновата/ „Човек разказва душата“/. Нищо видяно или споменато не е назовано с конкретното си име и не е представено с обичайната си форма, а е вместено в сложна фразова и образна конструкция, носителка на поетични асоциации и изискваща сътворчество:
Дъхът отглежда голо тяло
във шапка на урок последен
и с шепи две ръка израсла
люлее звук от светлина.
„Самотно било се белее“
    Приех за лично откритие, че тайната за творческия подход на поета се крие в стихотворението му „Домът, в който живея“ – имам предвид двата стиха „Прозорецът е/светла саксия“: щом е така, в нея можеш да посадиш и да видиш израстването на каквото си искаш. И точно това прави поетът. А светлината е прескокът, толкова обичан от Тодор Биков, от земното към отвъдното, от материалното към нетленното.
    Поезията на Тодор Биков е странен отглас на поезията на символистите, но интонирана с модерното светоусещане на съвременния човек. Тя напомня на хитовите филми за красиви чудеса и приключения, в които законите на физиката са безсилни и всяка метаморфоза е възможна. Защото той, Творецът, може /а е и призван/ да посее в своята светла саксия безкрайния си свят, който да припознаем и като наше светло жизнено пространство.

    В края на своя очерк за Тодор Биков искам още веднъж да се докоснем до поезията му чрез стихотворението „Прокрустово ложе“:
Дано двуострият не падне
върху невинната ми мисъл,
преди да съм настигнал пладне.
И листа си мечтан изписал.

Аз тръгвам с дрехите си нови.
Щом слънцето заблика,
напук на бухали и сови,
ще го закича на илика.

Но как ли пиша тази страница,
когато знам: не съм Тезей.
И мойте думи имат граница –
леглото на един злодей.

   Тъжно е, че поетът не успя да стигне своето „пладне“, че „листа му мечтан“ остана неизписан. Но той отиде Оттатък с „дрехите си нови“ и със слънцето, „закичено на илика“…като на Празник!
 ·   Ще завърша с думите на Янина Фьодоровна, дъщерята на Тодор Биков, която на 12 декември 2017 година написа в неговата страница във Фейсбук:
     „Днес се навършват 61 години от рождението на баща ми, Тодор Биков. Благодаря от все сърце на всички близки и приятели, които пазят в душата си спомена за него! Той Ви обичаше и обича безмерно! На 59 години, подобно на Достоевски, той се яви пред Господа Нашего. Перифразирайки Достоевски, в контекста на бащиното творчество и духовност: Любовта ще спаси света!“

Георги К. Спасов



Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините



Тази страница е видяна: 950



Време за изпълнение: 0.6017 сек., 0.5141 от тях за заявки.