RSS емисии

    


 
 Мобилна версия

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА ХРИСТО РАДЕВСКИ, 05.10 – 11.10
СЕДМИЦИТЕ, 2020


СЕДМИЦАТА НА ХРИСТО РАДЕВСКИ, 05.10 – 11.10

Христо Радевски


Георги К. Спасов    Предполагам, че изборът ми на Христо Радевски ще изненада доста хора – всъщност аз исках да е изненада. Направих го по две причини – първо, защото той е роден през тази седмица, и, второ, защото, надявам се, ще поразбуди съвестта на другарите си съпартийци и ще ядоса враговете – истински или предрешили се – на „лявата идея“. Напълно рутинно, без съпротива и уговорки, при споменаване на името му веднага изниква – поне за по-възрастното поколение! – споменът за прословутото му стихотворение „Към партията“, толкова много наизустявано и рецитирано в периода преди 1989 година.

Аз крача с крачките ти бойни.
Аз чувствам как тече кръвта
от твойте рани многобройни,
и аз горя, и аз туптя,

туптя със пулса ти неравен —
плът от войнишката ти плът, —
подхлъзвам се и се изправям
по твоя окървавен път.
 
Води ме, Партийо, води ме,
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!
 
 Във своята сурова строгост
ти нежна като майка си.
Аз всичко бих ти дал да мога
да бъда твой достоен син.

Като лъча да пламенея —
лъча на твоята зора!
Тъй както Смирненски да пея,
тъй както Ботев да умра!
 
Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри —
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!

Ах, как горещите ти рани
дълбоко, остро ме болят —
кога нападаш и се браниш,
кога се луташ в своя път.
 
Тъй както някога на село,
свежен от утринна роса,
баща ми с лапи загрубели
показваше ми да кося —

тъй ти десница ми подаде
и във борбата ме кали.
Затуй горя във твойта радост
и твойта болка ме боли.
 
Води ме, Партийо, води ме
под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!

… И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта!
 Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!
 
 И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.

Води ме, Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!

    Неведнъж това стихотворение на Радевски е обект на ирония и сарказъм – и най-често от страна на онези, за които идеализмът, предаността към избрана кауза, устояването на личните принципи са присъщи на романтичните, или по-скоро на глупавите и непрактични хора.
    Дали е бил искрен Радевски в това свое „обяснение в любов“ към Партията? То е написано през 1932 г., когато е 29-годишен. Лично аз не се съмнявам в декларираните чувства на поета. Още повече, че по това време подобно стихотворение не би му дало никакви „бонуси“, тъкмо обратното – той на два пъти попада в затвора по Закона за защита на държавата. Поетът не е – и цялото му по-нататъшно развитие го доказва – „четкаджия“, кариерист, слагач. Той е творец, който притежава сетива за света около себе си, който може да създаде атмосфера и тя да ни въздейства:

 ИЗ “В МЪГЛАТА”

Ето малкото сгушено село –
със къщурките с мрачни чела.
И над него мъглата е свела
свойте тежки студени крила.
Тука уличка кална извива
край дувара порутен, мъхнат
и в мъглата безлистните сливи
като скелети сухи стърчат.
А оттатък блещука… И глъчка…
Там народа потиснат, разбит,
в тази стара прихлупена кръчма
се бунтува и пей, и скърби.
Щом се спусне студената вечер,
ти край мръсните маси ела
и от грубите сплетени речи
ще научиш безбройни тегла.
Над оджака опушен, в средата,
жълта лампа блещука, дими
и сред спиртната смрад препирнята
се разгаря, расте и гърми…
1929 г.

А нима и това не е поезия:

Сълзи


Валя през цялата нощ, а сутринта
земята беше весела и чиста,
И сръчна някаква ръка в нощта
нанизала бе клонките с мъниста.
Но утрото въздъхна и за миг
лек вятър поразклати дървесата.
Макар че бе денят с възторжен лик –
безброй сълзи поръсиха земята.

    Поетът, публицистът, мемоаристът, сатирикът, авторът на произведения за деца Христо Радевски е роден е в село Белиш, Троянско, на 10 октомври 1903 г. Името и творчеството му неизменно се свързват с партийната му принадлежност и активното му участие в левите издания у нас преди 1944 година. Тази идеологическа стигма наложи „вето“ върху опитите да бъде оценено огромното му творчество обективно, с нормалните художествени критерии. Известен е приносът му в утвърждаването на Никола Вапцаров като поет. И двамата ратуват за победата на комунистическия идеал. Но днес „огняроинтелигентът“ се изучава в 12 клас като един от класиците в нашата литература, а на Радевски се гледа като на срамна болест. Дали разстрелът на Вапцаров не го направи „безсмъртен“?
    Едно внимателно вглеждане в творчеството на Радевски ще наложи извода, че след 1944 година неговият идеологически ентусиазъм изчезва и се заменя със скептично възприемане на действителността – не случайно тогава се появяват неговите книги със сатира: „Уважаемите” /1947/, „Басни” /1954/, „Избрани произведения. Сатири” /1957/, „Те още живеят” /1959/, „Сатира” /1961/, „100 басни” /1961/, „Не е верно ли?” /1966/, „Избрани стихове. Сатира” /1975/.

Всезнаещият

Аз зная, че нищо не зная,
а вие и това не знаете.
                              Сократ
Той съзнаваше:
“Аз съм прост,
аз съм малък.”
И сякаш бе скромен…
Но възседна някакъв пост
и веднага стана огромен.
И веднага капацитет
стана той по всички въпроси:
по наука и по балет,
и по още не знам какво си.
В туй всезнаене той играе
със заети от други слова
и не знае, че нищо не знае.
Ала ние знаем това.
   Една алюзия за тогавашния Първи, който наистина се изявяваше като „специалист по всичко“ в своите директиви – по неговите стъпки върви и съвременният Първи, който  инспектира в качеството си на „експерт“ магистрали и язовири. Ето още една творба, която „чука“ на същото място:

Приказка за поета и царя

Живеели поет и цар
в страна далечна и отколе.
Поетът имал весел дар
за песни,
          дух той имал волен.
А царят бил душевно стар,
от властолюбие бил болен.
За любовта поетът пял
и за земята поетична,
и за народа,
               що кипял
във своята борба епична.
Но в полета си не видял
на царя личността безлична.
А прост, неумен царят бил,
не виждал истината де е.
С ласкатели се оградил
и само с пъпа си живеел.
И на поета забранил
на публични места да пее.
Но кой до днеска е успял
на песента да заповяда?
Поетът все така си пял
за горести и за отрада.
Народът слушал и му дал
най-съкровената награда…
Отдавна е било това.
Потънали дълбоко в Лета
корони, слава и царства.
Но песента е непревзета.
А царя спомнят си едва
по сатирите на поета.
1966


    Началото на седмицата беше фокусирано върху дебата в Европейския парламент по върховенство на закона и корупцията в България. Надежда, разочарование, удовлетворение…тези настроения следваха едно след друго. Тъжна гледка ни предложиха 33-та евродепутати /от които 9 българи/ на фона на почти празната зала, предназначена за 750 евродепутати. ЕНП подкрепи правителството на Борисов, а Манфред Вебер, еднопартиец и съмишленик на Боко, се превърна в почти интимен негов защитник. А една малтийка/да не забравяме, че страната й е по-корумпирана и от нашата, а тяхна журналистка беше убита в името на „свободата на словото“/ нагло заяви, че протестиращите у нас са заплатени от магнат, срещу когото има 18 обвинения. Александър Йорданов, евродепутат от СДС/ЕНП, побърза да определи дебата като „пълен провал за клеветниците на България.“ Остана само да каже, че това е един добър ден за европейската демокрация. Подобни личности, които, спомняме си, бяха едва ли не „знамена“ на СДС в борбата му за смяна на системата у нас, ни карат да се съмняваме в чистотата и устойчивостта на човешката нравственост. Приех като лично поражение този дебат и го споделих във ФБ:
    Интересно е приятелството между Хемингуей и Скот Фицджералд. Известен е случаят, когато двамата са голи пред огледалото, за да се убеди Фицджералд, че оная му работа е с нормални размери. Фицджералд се възхищава на богатите, те са други хора, споделя на Хемингуей, а "старецът" му отговаря: „Като нас са. Просто имат повече пари". Та и аз така. Доскоро си мислех, че западноевропейците са други хора(визирам Манфред Вебер), но се оказва, че са като нас, само дето са по-богати. "Сбогом на...илюзиите", по Хемингуей.
    Приятели не закъсняха да изразят учудването си от моята НАИВНОСТ. Как да им обясня, че върху нея се крепят толкова много, а понякога и така интимни и лични очаквания, че не желая да я загубя – ако ми я отнемете, какво ми предлагате в замяна: прагматичност, житейски опит, отрезвителни факти? Благодаря, ще се въздържа.
    Когато обаче беше приета резолюцията, в която открито се посочваше, че има влошаване на положението с правовата държава и корупцията у нас, си отдъхнах и възвърнах надеждата си в европарламента като коректив на процесите у нас – макар и бавен, макар и бюрократичен.
    Борисов ловко се измъкна от пряк коментар на резолюцията, като само недоволно отбеляза точка от нея, в която се препоръчва да толерираме свободните сдружения, което ще рече легитимиране и на ОМО „Илинден“… а-а, откъде накъде! И така, вместо да анализираме и осъзнаем важността на този еврошамар, нека да насочим ругателната си енергия срещу коварните македонци, които не искат да се признаят за българи, та даже ни крадат наши национални герои!...Ей, ке ядете лобут!
    Умеят „морозовците“ от партия ГЕРБ да разчитат минусите като плюсове. Едно от интелектуалните остриета на ГЕРБ, с лице на университетски асистент, изнесе пламенна реч в Народното събрание, в която заяви, че опозицията има подкрепата на загубилата Европа и хайверената левица, а бързорекият и екзалтиран „унгарски българин“, чиято всяка втора дума е „Орбан“, резюмира в характерния си  бомбастичен стил гласуването в Брюксел: „Бoйкo, чecтитo! Пoдкрeпи тe c глacувaнe пaртиятa нa вeликия Хeлмут Кoл, нa Мeркeл, нa Щрaуc и Вaлeри Жиcкaр д'Ecтeн, нa Хoce Мaрия Acнaр, нa Бeрлуcкoни, нa Oрбaн и нa Мицoтaкиc. Бaй Рaдaн cвърши гoлямa рaбoтa, бeз дa иcкa. Прeдcрoчни избoри нямa дa имa!"
    Така или иначе вече 95 дни у нас върви филмът „Нетърпимост“ с участието на хиляди протестиращи. А властта им отвръща с една култова реплика от американските филми: „И ние ви обичаме!“
     Отново „мащабна“ акция на полицията, при която е разкрита „супермодерна“ фабрика за наркотици – показаха я, някакво мазе и стара машина, купена сигурно втора или трета ръка. И отново количествен отчет – толкова направени обиски, толкова арестувани…и да изчакаме дали толкова ще са осъдени и затворени. Такова е очакването и от дейността на главпрокурора Иван Гешев, който внесе в Народното събрание доклад за свършеното от държавното обвинение за първите осем месеца на годината.
Делата за корупция са 2 282, като новообразуваните са 525. Осъдените и санкционираните са 156, а 22-ма са били оправдани. От началото на годината до края на август прокуратурата е наблюдавала 15 дела за полицейско насилие. Няма внесени обвинителни актове в съда.
    В Румъния е малко по-различно.  Задържан е бившият шеф на правителствената агенция за борба с прането на пари Лауренциу Баранга в рамките на разследване за измама. Според полицията Баранга е използвал фалшива диплома за средно образование, за да завърши университет и впоследствие да получи научна степен по мениджмънт. Така той си е осигурил достъп до високи постове в държавни институции.
    Въпреки сянката на пандемията от COVID-19, тази седмица в Стокхолм мина под знака на присъждане на Нобеловите награди. Американската поетеса и есеистка Луиз Глюк е носител на Нобеловата награда за литература за 2020 г. Според обосновката -  „за нейния безпогрешен поетичен глас, който със сурова красота превръща индивидуалното съществуване в универсално". А ние „изненадващо“ отново бяхме подминати. Поне номинация да имахме. Ситуацията е „футболна“ – както бяхме четвърти на световното първенство по футбол през 1994 година, така и далеч назад в годините останаха реалните възможности за номиниране на български писател за Нобелова награда.
    Учени от Австралия откриха, че хората претърпяват микроеволюция, при която еволюционни промени могат да се наблюдават за кратък период от време. Проучването установило, че все повече бебета се раждат без мъдреци. Ай, дали вече не започна реализацията на онзи зловещ проект на Илон Мъск за чипиране на човечеството чрез 5G мрежата? Лицата на хората започвали да стават много по-къси, с по-малки челюсти, което означавало, че има по-малко място за зъби. Значи хем ще ставаме по-тъпи, хем ще ядем по-малко, че запасите на Земята не са неизчерпаеми, така де.
    Христо Радевски имаше шанса да преживее първите години на прехода към демокрация, за да се убеди в неизменяемото качество на властващите:

Царете най са умни и тактични.
Те чисти са, защото са практични.
И тях не можеш в кражба улови,
защото те държавни са глави.
А – между впрочем – що е то държава?
Държавата – това е дойна крава.
И за да имаш мляко и престиж –
ти трябва да умееш да доиш.
Царете се оказаха добри доячи.

Защото – казано по-другояче,
умеят те така да подарят,
че от дарението да се облажат.
Из „Как царете забогатяват“

    Днешните „модерни“ наши писатели поглеждат презрително към „остарелите“ им предшественици от рода на Христо Радевски; дори и към Патриарха на българската литература са надменно резервирани и едва дочакват времето, когато ще го заличат от христоматиите ни, за да останат ТЕ с техните дълбокомислени, сложни, многопластови текстове, като тези например:

Умирам по Пастернак

Свещта гореше у дома,
свещта гореше.
Искреше ден, но и денят
любовен беше.
Пружината с отмерен ямб
редеше дълга - кратка,
а някой псуваше пиян
и блъскаше вратата.
Но тя не чува. Още... О!
О, кой ще изгаси телата!
Един студен внезапен нож
потъваше в ребрата ми.
Леглото мина в анапест.
Мъжът зад нас ревеше...
В ръцете ми гореше свещ,
Свещта гореше


За съчиняването
    Време и аз да се измисля, защото кой ще ме измисли някога. Смъртта на циганките, дето ще ме хвалят, и други приказки ме карат да побързам.
Измисли си, казват, някаква жена, другото, мъжът, е женска работа. И ето я, тя вече съчинява според страстта си мъжкото ми тяло, тя съчинява двете ми ръце, опипващи и тежки, тя съчинява белия ми дроб и всяка алвеола поотделно, и учестения ми дъх, тя съчинява онова огромното(така го съчинява тя - огромно). Какъв замах! Тя съчинява! И ето ме измислен, съчленен красив по своему, в една приятна възраст, съблазнителен, преди да съм измислил края. А краят трябва да е тъжен и да е хубав същевременно. И аз измислям своя край: дали да свърша между пръстите на най-добрата ученичка, тъй както ме преписва, небрежна в правописа, дали да свърша сам, или изобщо да не свършвам, защото кой ще ме измисли след това.

Любовно
Ти си топчето в моята супа
Аз съм квадратчето на покривката
Ти си солницата дето не пуска
Аз съм оцетникът в края на масата
Ти си мушицата винена в него
Аз съм Бьоф Строганов покрай празник
Ти си горчицата гор-чи-ца след празника
Не прекалявай с горчицата скъпа
Не прекалявай с горчицата казвам
Аз съм стомахът на твоята язва


/Само мимоходом отбелязвам, че и трите текста са на „най-вървежния“ съвременен български писател Георги Господинов, който вече присъства в литературата за 12 клас//

    Е, няма как Христо Радевски да пише по този начин. Той си остава „старомоден“, романтично-съзерцателен:

В гората зашумя дъждът и ти
под моето палто се приюти,
разнежена и като птица плаха.
По листите безспир барабаняха
юмручетата ситни на дъжда.
Тъмнееше - настъпваше нощта
и мокър вятър сплиташе клонака.
Но беше топло, беше светло в мрака
под мойта дреха, дето ни събра
дъждовната и сляпата игра
и в моите прегръдки те запрати…
О, благороден дъжд, благодаря ти!

     Христо Радевски си отиде от този свят на 14 февруари 1996 г. Той изплакваше в стихове горчилката от своя делник, без да търси съчувствие и снизхождение:
За мене нищо не остана
от радостите в тоя свят -
освен една огромна рана,
чиито болки ме горят.
Това е раната, която
е упорита и - уви -
ме съпровожда през теглата
и продължава да кърви.
За нея лек до днеска няма,
тя непрестанно ме терзай.
И все подмамва ме измама,
че някога ще дойде край.
И краят идва.
Но за мене,
а не за раната, уви.
Тя в следващите поколения
ще продължава да кърви.

    И направи собствената си равносметка:
Позор ли са,
                    или са слава –
за моите дела не ме е срам.
Позорът си ще нося сам,
а славата
                    ви завещавам.


    Завещанията могат да бъдат странни. Към това на Христо Радевски не се забелязват алчно протегнати ръце и съдебни искове за наследство. Нашата литература има нови бардове, чиито песни са по-известни извън страната. Може би това е пътят към така мечтаната от години Нобелова награда за литература?

Георги К. Спасов









Тази страница е видяна: 815

 Публикувано от: pamedia на понеделник 12 октомври 2020 - 10:52:30

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат


Подобни новини :
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Петко Рачов Славейков 16.11 – 22.11.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Анна Каменова, 28.12 – 31.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Йордан Йовков, 09.11 – 15.11.2020 г.
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Николай Кънчев 23.11 – 29.11.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Славчо Красински, 21.12 – 27.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Стоян Загорчинов, 30.11 – 06.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Георги Райчев,07.12 – 13.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА ПОЕЗИЯТА, 28.09 – 04.10
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ, 14.09 – 20.09
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА ДИМИТЪР ТАЛЕВ, 31.08 – 06.09



Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.5755 сек., 0.5072 от тях за заявки.