RSS емисии

    


 
 Мобилна версия

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Славчо Красински, 21.12 – 27.12.2020



СЕДМИЦИТЕ, 2020

СЕДМИЦАТА НА СЛАВЧО КРАСИНСКИ,


21.12 – 27.12.2020 г.

Славчо Красински

КЪМ ЗАЛЕЗА върви по здрача
една усмихната жена,
на позлатените клепачи
играят капки светлина.
Върви и гледа как пред нея
блести избистрената вис –
от радост устните й греят
като намокрен, пресен лист.
Белеят в здрача рамената,
плътта ухае и зове –
червени макове в житата
люлеят жадни цветове.
Угасне в сенките и мине
отново в блесналия път –
след нея тишината синя
дъхти на топла, млада плът.
И бавно гаснат висините,
шумят уханни тъмнини
като водите, във които
се къпят влюбени жени.
И класовете шепнат в здрача
на всеки пътник из нощта
как мина с грейнали клепачи
една усмихната жена.
Славчо Красински

Георги К. Спасов    На свое заседание от 14 ноември 1944 г. Управителният съвет на Съюза на българските писатели взема решение за изключване на 30 свои членове. В мотивите за заличаването им е посочено, че тези съюзни членове „чрез литературни публицистични творби, така и чрез дела – като министри, общественици и пр., са проявили дейност, която е била в разрез с интересите на народа и културата ни“ и „са унизили писателското звание, а някои са работили против интересите на Съюза.“  Наред с имената на Йордан Бадев, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Димитър Талев, Димитър Шишманов, Владимир Василев стои и името на Славчо Красински.
      Той е роден  на 26 декември 1909 г. в гр. Фердинанд, днешна Монтана. Гимназия завършва в гр. София през 1926 г. Сътрудничи на пролетарския печат. Първите си стихове печата на страниците на „Наковалня” и „Наши дни” през 1925 г.; подписва ги със собственото си име, малко по-късно Димитър Полянов му дава псевдонима Красински. През 1926-1930 г. активно сътрудничи на в. „Ведрина”, „Младежка дума”, „Простори”, сп. „Хоро”, „Новис” и др. От 1930 г. е сътрудник на сп. „Златорог”, а от 1934 г. печата в правителствения вестник „Млада България”. През 1937 година е приет за член на СБП.
    И 7 години след това – изключен! След 9.09.1944 г. се озовава без съд и присъда в лагера „Куциян” - 1944-1945! Това изглежда не само несправедливо, но и нелепо, като се има предвид неговото минало. Още като младеж той участва във въстанието през 1923, арестуван е, инквизиран е. Отрано е посветен в левите идеи, а при излизането на стихосбирката му „Вистрел“ в 1929 лявата критика го приема като новия Смирненски.
    Но големият талант винаги е бил препъни камък за всяка идеология и власт. И има автономно развитие, „съобразено“ единствено с истината, което е недолюбвано от доскорошните му съидейници.
    „Творческата му „изневяра” е скъсването със социалната и бунтарската тематика в стиховете. Като в някои от тях се прокрадва и мотивът за раздялата с младежките идеали, обагрен с носталгия и себеирония. Капак за клеймото „ренегат” Сл. Красински си извоюва със сътрудничеството си в сп. „Златорог”, започнало в началото на 30-те години. Такова нещо левите тогава са определяли като тежък идеен грях. Макар че мнозина от тях да са се стремели да попаднат на страниците му. Винаги предизвикателен с поведението си, с идейния си поврат Сл. Красински става една от скандалните литературни фигури на 30-те години на миналия век.“
Йордан Каменов, „Славчо Красински – един „ренегат“, в. „Труд“, 21.10.2018 г.
    Стигмата „ренегат“ предизвиква Славчо Красински да напише сборника си с разкази „Пропаднали революционери“, 1941 г., който е посочен като една от причините по-късно да бъде изключен от Съюза. Една „забравена“ негова книга, преиздадена едва след 1989 година. Всъщност и сега за този поет най-често използваните определения са „незаслужено забравен“, „недооценен“, „периферен“. И отново цитирам Йордан Каменов:
    „9.ІХ.1944 г. разполовява живота му и календарно. А написаното от него в новото, двойно по-дълго за творчество време, е доста по-малко от сътвореното през младостта му. Вярно, и стиховете му са все така талантливи, и драмите „Фиданките цъфтят” и „Чутна Яна” са имали своя успех. Но сред новите литературни лъвове на него са му посочвали място в периферията.“
    Но такава е съдбата на Поета:
Поет
Ти ходиш вечно гладен, вечно бос
и да умреш, за тебе кой ще пита? –
Дошъл в живота с толкова любов,
а толкова горчив живот изпитал.
С мечтите си под нощните звезди
ще бродиш сам с незнайната си участ
и няма нигде дом да съградиш,
и няма нивга радост да получиш.
Към твоя дом в един прекрасен ден
ще тръгнеш сам в разбита катафалка
и някой стар гробар с усмивка жалка
ще скрий в земята твоя труп студен.
А в някой малък вестник, в малък ред
ще прочете читателя спокойно
за твойта смърт. И само птица пойна
ще пей в зори за бедния поет.
Така ще свърши земния ти път…
Да би могъл да чуеш подир тебе
критиците как подло ще скърбят
за твоя дар, за твоя скръбен жребий!
И всеки ще се върне у дома
с децата си край пълната трапеза,
щастлив от свойта къща и жена,
навеки чужд на твоята поезия.
Затуй, догде си още тука, жив,
насмей се сам на туй и в теб сърцето,
препълнено с любов, да натежи –
тъй както пълната луна в небето.
Да бъде твойта песен зов за бой,
а твоя дар да бъде твойта клада.
И в пламъка на вечната любов
да изгориш – е твоята награда!
     В очакване на светлите Коледни празници до нас пристигна отдалеч едно горчиво уточнение: оказва се, че сме първи по смъртност не в ЕС, а в света. Антони Рангачев, който е преподавател по математика в Университета на Чикаго и автор на изследване за COVID-19 в България, коментира ситуацията у нас:
    „Сбъркахме по много направления за справяне с пандемията последните месеци, ситуацията е изключително драматична, защото за последните 6 седмици България изпревари по излишна смъртност три от най-засегнатите държави – САЩ, Великобритания и Испания. Това е смъртност не само от COVID-19, но и вследствие от колапса на здравната система – това са случаите на пациенти с инфаркт и инсулт, за които е нямало бърз достъп до здравна помощ.“
    Просветният министър съобщи, че коронавирусът отнел живота на 66 учители. Няколко последователни дни след това здравният министър започна да ни уверява, че нещата у нас вървят към значително подобрение, че ще победим вируса, че идват светли дни. Сигурно е било заради Коледа. Най-вероятно Борисов му е „разпоредил“ да престане с негативните новини и да ни засипе с позитивизъм. Даже го даде и малко литературно. Това се случи в предаването на Цветанка Ризова по БТВ. Като на малки деца, с един сърцераздирателен тон, той ни разказа известната приказка „Старите хора“. Спомняте ли си я? Онази, в която царят наредил да се избият всички стари хора, защото „ Каква полза от тях - казал той, - нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях.“ /усещате ли аналогията с коронавируса и старите хора като негов „таргет“?/ Та министърът ни я припомни. Всъщност леко я перифразира. Прескочи клането на старците, прескочи сушата, прескочи опразнените житници, за да стигне до квинтесенцията й – само че преиначена по смисъл. По съвета на стария баща, укрит от сина му, хората трябвало да разровят мравуняците, където ще намерят жито и ще се нахранят с него! Не да се засее, а да се нахранят!
    На 24 декември Сърбия стартира официално имунизационната си кампания срещу новия коронавирус. Без много шум, без фанфарни съобщения за пътуващи към страната камиони с ваксини. Министър-председателката Ана Бърнабич и епидемиоложката Дария Кисич-Тепавчевич от Кризисния щаб за борба с разпространението на коронавируса бяха първите ваксинирани. Така се прави. А не, ами ще изчакам, нека първо най-нуждаещите да се ваксинират…
    Проф. Георги Близнашки, който преди време игра за кратко ролята на служебен премиер, заяви по една от телевизиите, че няма нужда от прокурор, който да разследва главния. Този човек е от новото поколение политици, които сменят партийната си принадлежност с лекотата на шофьор, който се преустроява – в лявото, или в дясното, или в централното платно за движение. Доскоро член на Висшия партиен съвет, доскоро инициатор /2014 г./ за произвеждане на референдум за изборна реформа, той вече е „убеден“ защитник на Бойко и статуквото. Предупреждава ни, че трябва да гласуваме „традиционно“ и да не вярваме на някакви „странни“ коалиции и обобщава: „Беше наивно някои хора да вярват, че с протест можеш да унищожиш демокрацията в България.“ Прилича ми на оксиморон – та нали именно протестите са присъщи на демокрацията! На фона на ковидпандемията те бяха единственото хубаво нещо, което ни се случи тази година.
    Спортните журналисти ентусиазирано ни уведомиха, че Лионел Меси подобрил рекорда на Пеле по вкарани голове в един и същ футболен клуб. Не се учудвам, даже мисля, че малко закъсня. И как иначе, като целият отбор играе за него. Той изпълнява всички наказателни удари, и преди всичко дузпите.  И после тази негова игра на цък-цък, и това умишлено провиране в чуждата защита, за да бъде съборен – защото при неговия ръст това често се случва… Ценя много повече играчи като Левандовски, като Неймар, като Мбапе, които в повечето случаи сами изработват головете си и асистират на съиграчите си. Не, Пеле не може да бъде „преодолян“. Той си остава най-великият футболист за всички времена.
    Руският президент Владимир Путин подписа указ, даващ пожизнен имунитет от съдебно преследване на бившите президенти на Русия. Колко е удобно да имаш право да си осигуриш безоблачно бъдеще!
   Тези дни гледах по една руска телевизия филма „Серые волки“/ „Сиви вълци“/, чийто сюжет е разгърнат около подготовката и осъществяването на преврата през 1964 г., с който Никита С. Хрушчов е свален от власт. Главната роля е поверена на Ролан Биков. Филмът е от 1993 година, непреведен, но за тези от моето поколение беше разбираем. Докато Хрушчов  е на почивка в курорта Пицунда, Абхазия, неговите „другари“ му спретват класически комплот. Когато всичко е подготвено, му се обаждат по телефона да дойде на спешен пленум на ЦК на КПСС. Хитроумният Никита прозира истината, опитва се да промени събитията, но е късно. Огорчен, изоставен, обречен, той оставя телефонната слушалка и…се разплаква! Не защото губи свой близък, или приятел, или любов, а ВЛАСТТА! Сякаш у него не е останало нищо ЧОВЕШКО. Всички ние имаме впечатление за хора, които дълго време са разполагали с голяма власт. Те са готови на всичко, за да не я загубят. Ето, и Тръмп се дърпаше доста време, докато признае победата на Байдън. Путин пък обърна хастара на Конституцията, за да си осигури още два 6-годишни президентски мандата. Нашият МАГИСТРАЛЕН инспектор също прави-струва само и само да не си подаде оставката, въпреки че, както се казва, моралният му и управленски лимит е отдавна изчерпан. Какво се случва с тези хора?! Сякаш от ЧОВЕЦИ се превръщат в ЗОМБИТА на ВЛАСТТА – тя е, която ги е пленила и оплела в мрежата на своята недосегаемост. Сякаш ТАМ, ГОРЕ те сключват договор с Дявола, опиянени от неговите предложения. Но срещу какво? И после, няма съмнение, ТЕ ни управляват със самочувствието на ЕДИНСТВЕНИ и НЕЗАМЕНИМИ, които забравят, че са били простосмъртни и в никакъв случай не искат отново да станат такива, а ако това се случи – се разплакват!

    Но нека да се върна към Славчо Красински. Той е и белетрист, драматург, преводач. Значително е творчеството му за деца – приказки, разкази, романи, поеми. Нека си припомним едно от „детските“ му стихотворения:
Майчина песен
Из гората свири вихър,
бурята расте,
тук е топло, тук е тихо,
спи ми ти, дете!
Тиха песен ще ти пея
в тия тъмноти,
с песен тебе ще люлея,
спи ми, рожбо, ти!
Татко ти до късно нощем
работи в града,
спи ми, сладък, малък още,
аз над тебе бдя!
Твоите очички ясни
са за мен покой,
спи ми, рожбо, да пораснеш,
спи, соколе мой!
И отмяна, и утеха
ще ни бъдеш ти,
и под старата ни стряха
песен ще трепти.
сп. „Детска радост”, кн. 3, 1934-1935 г.
    Няма по-убедителна самозащита за един поет от собствените му стихове, най-истинската еманация на душевността му и нейната поетическа изява. Ще си позволя да цитирам още едно стихотворение на Красински – с класическата тема за есента и нейната символика:
Есен
Зашумяха жълтите дървета,
дъжд заплака в старите гори.
Като бели лебеди в полето
полетяха есенни мъгли.
И към село с тих кавал засвирил,
се прибира сетният овчар;
хижите са пълни с топла мирис,
селяните – с есенна печал.
Някой с тиха болка заговори,
но унесен в спомени далеч,
вижда само малкия прозорец
и зад него – тъжното поле.
И за миг замлъква той, надвесен
върху някой светъл спомен свой,
а в огнището запява песен
някое намокрено дърво.
А след туй не трепва вече нищо –
само дъжд по сламата шуми;
и в дима край топлите огнища
се усмихват малките моми.
Старецът прошепва тихо: есен…
Есен – шепнат всички и седят;
по стъклото пее дъжд невесел
и листата падат със дъждът.
    Славчо Красински умира на 19.03.1984 г. Но орисията му, изглежда, е такава – да бъде онеправдан и след смъртта си.
    В електронния сайт „Литературен свят“, брой 42, м. юли 2012 г. известен пазарджишки литкритик публикува статията си „Редакторска намеса превръща едно великолепно стихотворение в шедьовър“, в която   извежда твърдението си, че Иван Динков е дописал стихотворението на Красински „Когато слиза вечерта…“, с което то се е превърнало в „шедьовър“. В същия брой е поместено и „Открито писмо“ до автора на това твърдение от поета Димитър Горсов, който гневно отхвърля тази хипотеза. Ето и основния му аргумент:
    „…Вашата статия ще остане за поколенията като унизително петно за поета. Бъдещите хора ще си кажат: „Да, писал, но Иван Динков му е държал ръката. Без него едва ли щеше да стигне някаква висота…”. А след като са прочели статията Ви, дори и да са чували нещо хубаво за Красински, едва ли ще посегнат към книгите му. Моля да направите всичко възможно, за да изтриете петното от паметта на прекрасния поет Славчо Красински. Представям Ви целия текст на стихотворението, публикувано в книгата му „Зелени облаци”, издадена в София през 1938 г., когато Иван Динков, който уж му е държал ръката при писане на стиховете, още е ходел прав под масата. И за да бъде всичко точно, помествам стихотворението с тогавашния правопис:
Когато слиза вечерьта
над окосените ливади -
тревите пеятъ песеньта
за нашта отшумяла младостъ.
Покоятъ котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорятъ съ тънките брези
за нещо скъпо и далечно.
И в тоя стихнал сенокосъ
едно е ясно, неотменно -
ще мине всеки като гостъ
презъ нашата земя нетленна.
Едва по росните поля
на свойта младость сме поели -
зората съ розова метла
за други пътя е помела.
И да скърбимъ и не скърбимъ,
остава пакъ едно и също -
спокойно да благословимъ
това, което не се връща.
Което идва с песеньта
и си отива с нашта младость -
тъй както слиза вечерьта
надъ окосените ливади.“
     Веднъж Славчо Красински  споделя следното за творческия процес:
    „Аз не съм ловджия. На лов за вдъхновение не ходя. На лов за теми също не ходя. Сигурно, ако отида аз на лов за теми, какъвто съм „красив”, темите веднага ще изчезнат. Вдъхновението е малко вятърничава приказка. Няма вдъхновение. Има някаква внезапна изненада, хрумване и почваш да пишеш до там, докато почувстваш умора, отчуждаване, хладина вътре…Пиши, когато ти се пише. Писането е кацване на птиче на рамо. Трябва да хванеш нишката – като при пашкулите…“
Мария Шандуркова, интервю със Славчо Красински, 15 май 1981 г.

    Ще завърша Седмицата на Славчо Красински с още едно стихотворение, своеобразна негова „визитка“:

Звучи дълбоко
из полето най-хубавия стих в света
стиха на слънцето, поета
на нашта пролетна земя.
Ечат разбойнишки дъбрави,
реки и птици, и цветя
прииждат, пеят, възвестяват
победата на пролетта.
Така и аз в живота влезох
едно със всички цветове
и тази слънчева поезия
донесох в свойте стихове.
Раззеленелите полета
блестят вдън моите очи
и върху устните ми свети
меда на мойте младини.
Не слушам критики, ни книги
и всичко ми е все едно —
тъй както съм роден, пристигам
по-прост от мирис на сено.
И вашто глупаво приличие
не искам и да знам дори —
сърцето ми в пожар лиричен
гори — и нека изгори!

   Има смисъл да се връщаме към поети като Славчо Красински – все по-рядко споменавани, публикувани, рецитирани. А поезията му е безусловно съвършена, разтърсваща, наситена с български аромати, с онази специфична чувственост, която ни бележи като народ с история и с памет за нея; и за Човека – с неизкоренимия му копнеж по свободата и истината.


Георги К. Спасов








Тази страница е видяна: 683

 Публикувано от: pamedia на неделя 27 декември 2020 - 18:16:59

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат


Подобни новини :
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Петко Рачов Славейков 16.11 – 22.11.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Анна Каменова, 28.12 – 31.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Йордан Йовков, 09.11 – 15.11.2020 г.
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Николай Кънчев 23.11 – 29.11.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Стоян Загорчинов, 30.11 – 06.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на Георги Райчев,07.12 – 13.12.2020
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА ПОЕЗИЯТА, 28.09 – 04.10
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ, 14.09 – 20.09
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА ХРИСТО РАДЕВСКИ, 05.10 – 11.10
Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ 2020 - СЕДМИЦАТА НА ДИМИТЪР ТАЛЕВ, 31.08 – 06.09



Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.6153 сек., 0.5188 от тях за заявки.