ПОЗНАВАХМЕ ГИ

Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата

От 1964 до 1968 година учих в ТМЕ (Техникум по механо-електротехника) „Крум Велков“ – Пазарджик. Това беше най-неподходящото за мен училище, в което обаче попаднах по препоръка на Любен Паскалев, преподавател по практика в същото училище и родом от с. Каракьой (сега Катафито), Гръцка Македония, откъдето са емигрирали и родителите на майка ми. Уроците по електротехника ми бяха сковаващо чужди, неразбираеми, а усилията ми да разчета чертежите бяха напразни (бях приет по специалността „Електрообзавеждане на промишлени предприятия“). По химия другарката Влайкова напълно заслужено и категорично ме остави на поправителен изпит, за малко това да се случи и по математика при Найден Ангелов, но една щастлива случайност ме спаси. На родитело-учителска среща той видял, че баща ми има на ревера си есперантистка значка, заговорил го (защото и той беше есперантист) и така се смили над мен, като ми възложи решението на десетина задачи. (Сигурно някои все още си спомнят този прекрасен преподавател по математика, който разполагаше с една от най-големите лични библиотеки в града). На държавния изпит трябваше да изработим трансформатори и когато моят беше пробван, електроуредът изгоря. Учителят Паскалев пребледня от това покушение върху ценния му уред, но нямаше какво да направи. Пазя една достатъчно красноречива снимка: момчетата от тази група сме се снимали пред вратата на техникума – някои са седнали на пейката, други са изправени. Всички са с цивилните си дрехи, само аз съм с работно облекло, защото все още не съм приключил с трансформатора. И не, в никакъв случай не съжалявам, че съм учил в това училище, в което създадох страхотни приятелства и незабравими спомени. Но защо го разказвам?

При цялата ми несъвместимост с поредица от учебни дисциплини, които мъчително се опитвах да усвоявам, имаше и часове,  в които аз бях себе си – тези по литература. Преподаваше ми София Антова. Крехка и деликатна, тя излъчваше аристократизъм, който контрастираше на фона на останалите преподаватели, професионалисти в различни технически дисциплини. Говореше бавно, спокойно, със смислови нюанси и паузи на места, които трябваше да възбудят интереса ни и да ни подготвят за нещо важно. Още в първи курс бях отличен от нея като ученик с литературни интереси и често се налагаше да чета пред съучениците си писмените си съчинения – теми или есета. По инициатива на София Антова в техникума се основа литературен кръжок, на който станах председател. Често пъти учителката ни канеше в апартамента си, където водехме нашите сбирки – в една стая с отрупани с книги рафтове, към които тя понякога посягаше и ни четеше от непознати за нас автори. Тогава видях за първи път съпруга й, Николай Антов. Той надникна, видя ни, поздрави ни и се оттегли.

По време на ваканциите двамата се отбиваха да ме видят на гара Варвара – когато отиваха или се връщаха от дома си във Велинград. С тях обикновено беше и синът им Росен. Когато реших да се оженя, дойдох в Пазарджик с годеницата ми и я представих на София Антова – толкова много държах на мнението й! И тя, и Николай ме подкрепиха. Оттук насетне нашите срещи бяха по-чести -  бях семеен, роди ми се син, по-късно дъщеря, така че имахме какво да споделяме като семейства. Още по-чести, по-дълги и по-интересни станаха взаимните ни посещения, когато през 1979 година се установихме да живеем в Пазарджик.

Ако преди години моят фокус беше учителката ми по литература, постепенно съпругът й Николай Антов застана до нея като изключително интересен, впечатляващ с общата си култура и професионални знания събеседник. Той е роден в с. Искрец, Софийско, но израства във Велинград, където получава основното и средното си образование. Завършва Юридически факултет на Софийския университет с отличен успех. Имал е възможност да остане в столицата:

„…Сега с лека усмивка си спомням времето, когато се дипломирах и бях насочен от проф. Иван Ненов към конкурс за аспирантско място по наказателно право, но аз разпалено му обясних, че най-напред трябва да бъда в практиката, за да усетя проблемите на живо, а не да ги извличам от книгите – младежка наивност, която беше оценена с поклащане на глава от професора, което тогава така и не разбрах какво означава.“

(откъс от предговора на книгата му „Проблеми на изнасилването в българското наказателно право“, Сиела, София, 2003)

Двамата сме обсъждали хипотезата за бъдещето му, ако беше останал в София. Спомням си, че поетът Иван Динков често казваше на младите пазарджишки поети, че ако искат да бъдат признати за такива, трябва да бъдат „кръстени“ в столицата. Слава богу, че стотици творци от провинцията опровергават това условие. Всъщност Николай Антов e последвал любимата си, която е първо учителка във Велинград, по-късно в Пазарджик. Никога не е съжалявал за решението си и не е гледал на себе си като на „провинциален“ юрист. Не случайно той има публикации в сп. „Правна мисъл“, „Социалистическо право“, „Общество и право“ и „Адвокатски преглед“. Работи като  следовател в прокуратурата в Пазарджик, от 1980 г. е адвокат. Постепенно юридическите му текстове започнаха да съжителстват и с текстове, които доказваха неговия афинитет към общофилософските и екзистенциалните проблеми на човечеството. Издаде няколко книги, които респектират юристите с дълбоките познания на автора им, като ги обогати  с есета и разкази, които пък, от своя страна, му спечелиха читатели от сферата на естетическите изкуства.

Николай често ни разказваше за времето, когато е бил следовател; някои от случаите имаха анекдотичен характер, а той умееше да разказва по един негов специфичен начин любимите си вицове: обичаше да жестикулира премерено с ръцете си, да се усмихва загадъчно, да прави паузи. Приемаше професията си на адвокат с изключителна отговорност. В свое интервю на в. „Знаме“ от 15 декември 1999 г. в качеството си на зам.-председател на адвокатската колегия в Пазарджик той споделя:

„За мене, в юридическия профил, има две професии, при които човек трябва да има силна воля. Това са съдийството и адвокатството. За да си истински адвокат, са необходими много качества. Но най-важните са желязно логическо мислене и способност да се общува с различните слоеве от населението.“

Николай Антов притежаваше чувствителни сетива за онова, което се случваше в страната ни. В друго интервю, публикувано под надслов „Учудвам се на депутатските мераци у българина“, той говори за себе си, за избора на професията си, за студентската си любов София, за професията на адвоката, за законодателството ни.

„Депутатите в Народното събрание са много силни в патетичните и вече безкрайно безинтересни тиради, но малцина от тях знаят какво е законотворчество, как един обществен проблем става закон и че това изисква знание и специална подготовка. Учудвам се на мерака и готовността на почти всеки българин да стане депутат, без изобщо да си задава въпроса: а какво ще прави там?“

(в. „Виделина“, 24 април 2001)

Същото интервю той публикува 12 години по-късно в книгата си „Докосване до истините за живота и правото“.

Всички, които познаваха Николай Антов, знаеха неговата самовзискателност към облекло и външен вид. Костюм, вратовръзка, идеално изгладен панталон, лъснати обувки – така той респектираше и същевременно поставяше граница, която не бива да се прекрачва. Но в неформална среда Николай беше съвсем друг – общителен, словоохотлив, усмихнат. Когато аз и жена ми им гостувахме на ул. „Хаджи Димитър“, 21 (София често ни припомняше, че живеят на улица, именувана на поемата на великия Ботев, написал 21 стихотворения!), изкачвахме стълбите до последния етаж на жилищната им кооперация, където те отваряха гостоприемно вратата, настанявахме се в уютната им кухня, а на масата вече бяха наредени ястията – изискано, елегантно, с измамното усещане, че това е сторено с лекота и удоволствие. Започвахме с неизменната ракия (макар че имаше и уиски), по-късно и вино, но истинското „съдържание“ на тези вечери бяха разговорите. София често казваше – с усмивка и подкрепящо разбиране, - че синът им Росен общувал много по-често с баща си отколкото с нея. И това беше така. Двамата имаха общи теми, сходни разбирания, любими закачки. Както всички дядовци, Николай имаше сантиментална привързаност към внука си Николай (бях му учител в Езиковата гимназия в Пазарджик). Щедростта му към него беше обяснима, макар че София тук имаше понякога отрезвяваща роля. Така или иначе „мъжката“ дружба между дядо, син и внук беше силна, ярка, впечатляваща. Тези стълби все повече затрудняваха София и тя преоткри стария начин за снабдяване с продукти, като спускаше отгоре с едно въженце торбичка, в която трябваше да се сложи или да се вземе нещо, както и ключа за външната врата, с който да си услужим.

Николай проявяваше една почти детска любознателност, която сякаш контрастираше на възрастта му; той беше успял да съхрани у себе си онзи наивен и непредубеден поглед към света, който го превръщаше в естествен, жив, интригуващ събеседник, чужд на рутината и на „житейския опит“. Та в тези разговори Николай обичаше да си спомня за любимия Велинград, за младостта си, за пристрастието си към футболен клуб „Левски“ (аз съм от ЦСКА и той често ми натякваше, че феновете на „Левски“ винаги са били в някакъв смисъл дисиденти, докато моят отбор е „червен“, комунистически, казионен… и т.н.). Не случайно в. „Пазарджишка Марица“, бр. 144, от 23 юли 2004 г. публикува интервю с него под надслов: „Шефът на пазарджишките адвокати вика за „Левски“. „Играх известно време в отбора на „Чепинец“ – признава Николай, - но винаги съм бил от „Левски“. В същото интервю той говори за срещите си с играчи от любимия си отбор, вкл. и с Георги Аспарухов-Гунди.

През м. февруари 2004 г. Николай Антов оглавява пазарджишката адвокатска колегия. Спечелил безусловно уважението на своите колеги, Антов винаги защитава безкористно техните интереси. Той не остава безучастен към една публикация, в която се твърди, че адвокатите вземали 90% от печалбата на клиента. В своя статия-отговор той опровергава с доказателства това твърдение, завършвайки:

„И накрая искам да попитам: това ли е проблемът на обществото, когато държавата се тресе от корупция, престъпност, злоупотреба с власт на централно и местно равнище, не само осъждане, но и презрение от европейската общност, та изведохте тази тема на първа страница. Или както е написал великият Ботев „Ех, че ода бих направил на баба си на хурката“

(в. „Знаме“, 31 юли бр. 143 година, 2008 г., рубриката „Гледна точка“)

Николай Антов имаше една любима слабост (а и гордост!) – Ротари клуб-Пазарджик. По случай чартирането на този клуб, на който той става и първият президент, е статията му „За приятелството“, публикувана във в. Знаме“, бр. 211, от 17 ноември 2009 г., в която казва: „Приятелството е основополагащ принцип на ротарианството и само този, който го цени, създава и съхранява, може да се нарече ротарианец.“ Разсъждава за смисъла на приятелството, което не означава връзкарство: „Приятелството е пътека, по която трябва да се върви, без да се оглеждаш, да чувстваш топлина и спокойствие.“

Той успя да ме въвлече в тази своя любов и аз също станах ротарианец (поне за няколко години), въпреки разумното предупреждение на София: „Гошо, не ти трябва да ставаш ротарианец. Това е за богати хора, не е за учители.“

През 2013 г. Николай Антов издаде книга, която изненада някои негови приятели и познати – „Докосване до истините на живота и правото“(„Рони дизайн“, Пазарджик, 2013). Тя показва двете лица на Антов – юрист и художник (есеист, разказвач, мемоарист). Един от първите отзиви за нея беше от колегата му адвокат Хари Харалампиев, който обобщава: „Книгата е изградена от ескизи, сред които централно място заема разтърсващата изповед на физически убиец, изправил се пред най-страшния съд, какъвто е собственият самосъд.“

(в. „Пазарджишка Марица“, 8 ноември 2013)

Логично беше книгата му да намери прием и отзвук в града на неговата младост – Велинград.

„Роденият и израснал във Велинград известен пазарджишки адвокат Николай Антов представи своята нова книга „Докосване до истините за живота и правото” пред велинградска аудитория. На 15 април в залата на Художествената галерия се събраха местни адвокати и юристи, любители на художественото слово и домакините от Ротари клуб - Велинград, които организираха срещата в знак на признателност към автора Николай Антов, който е един от радетелите за създаване на Ротари клуб в нашия град. Секретарят на Ротари клуб Георги Аларгов откри литературната вечер, а в ролята на колега-писател и рецензент д-р Александър Попов разказа за книгата, която търси отговорите на “проклетите въпроси, които никой век не разреши”.

„В центъра на тези въпроси за Николай Антов е правосъдието като гръбнак на справедливостта и затова той търси дълбоките философски корени на понятията. Днес този гръбнак е пречупен, а без правосъдие и справедливост държавата губи смисъл“, каза д-р Попов. Той представи и автора - спокоен, разсъдлив човек с тънка чувствителност, с отношение към музиката, поезията и изобразителното изкуство.
Адвокат Петър Хрисчев подчерта, че книгата на Николай Антов е много интересно четиво за юристи, богато на исторически препратки и на размисли за морала с много фини нюанси. В  „пледоарията” си Николай Антов сподели: „Винаги съм писал на правна тематика. Като човек израснал и силно свързан с гората, много от нещата, които съм написал, са ми хрумнали точно в гората. Преди да започне да критикува, човек трябва като пред огледало да види собствения си образ... Когато дойдеш на ръба на хоризонта, е време за равносметка и е страшно човек да се обърне назад и да не вижда нищо. В книгата засягам правни проблеми, които са актуални за юристите. Стъпил съм на практиката, но и на философията на правото. В търсене на дефиниция за справедливостта стигнах 2000 години преди Христа, минах през Аристотел и Платон, римското право, Средновековието и Възраждането, Френската революция и съвременните учени. Всеки е казал нещо посвоему, но правната справедливост трябва да е една, затова формулирах понятие за справедливост. Има съдии, които като сложат тогата, смятат, че стават свещени крави, но не е така! С д-р Попов работихме по случай със смъртна присъда (присъдата на велинградчанина Живко Делков - бел.ред.), в която съдията е написал дословно „защото няма друг начин за превъзпитание на подсъдимия”! Сега в Народното събрание се твори буламач! За един закон в Германия се работи 5 години, а нашите депутати го гласуват един час преди да удари камбаната и искат да въведат лобирането, а всяко лобиране е промяна на закона във вреда на всички останали.”

Авторът каза, че  му е любопитна реакцията на читателите, след като прочетат неговата книга. И обобщи дългогодишния си опит на юрист и писател с думите: “Никога не се сърдя на човек, който има друго мнение. Без диалог няма истина”.
(Елена Баева, „Правната справедливост трябва да е една“, в. „Темпо“, 22 април 2014)

Четири години по-късно Антов преиздаде същата книга, но вече допълнена и с нови текстове и с ново заглавие: „За истината, справедливостта и морала в живота и в правото“ ( „Рони дизайн“, Пазарджик, 2017).

Нейното представяне, доколкото си спомням, беше в ресторант „Елегант“, на среща с ротарианците от двата градски клуба. Тъй като книгата е съставена от 2 части – художествени и юридически, аз представих първата част, а Хари Харалампиев втората.

Книгата му съвместява две групи от текстове, на пръв поглед антагонистични по съдържание и предназначение. Включените в първата част текстове се дефинират като художествена литература, следвани от сериозни и задълбочени изследвания на юридическа тема. Фикционално и строго научно, многозначно и еднозначно, романтично и реалистично съжителстват в тази необичайна книга. В „изровеното“ си отпреди 12-тина години интервю Антов споделя с „иронична усмивка и малко тъга“, че е нормален човек, не в медицинския смисъл. Това е изходната позиция за разсъждения върху творбите на писателя и юриста Антов. Защото не като ментор, не като последна инстанция, не като моралист или пуритан споделя той своите размисли, а именно като „нормален“ човек, като онази вечна и мистериозна субстанция на „венеца на природата“ (според Шекспир), като Божие подобие, натоварено с мъчната мисия да е въплътител и хранител на изконни нравствени принципи. В първата част Николай включва свои спомени от следователската си практика (особено силен е разказът му „Изповед“), есета за клеветата и клюката, за любовта и духовната нищета, за приятелството. Импресията му „На Стария град“ е лирическо възпоменание за Младостта, за далечната Любов, която е била толкова трепетна, че прилича на сън, на привидяно, а не на случило се. Полетите назад са постоянно репликирани от въпроси, които полемизират разсъжденията и противопоставят чувствата на разума; оттук идва и тихият драматизъм на възпоменанията, болката от неотменно изтичащото време и онзи неистов порив да се върнеш назад, отново, и пак – към Младостта, към Любовта, към Живота. „Думите“ за Борис Христов и Николай Гяуров са лични спомени на автора за двамата велики певци на България. Те са авторов поклон пред едни големи сънародници и израз на нескривана гордост, че се е докоснал до тях. Есеистичният цикъл завършва с „Пътеката, която води към…“. Оставеното многоточие вероятно трябва да бъде попълнено по конкретен начин от всекиго от нас – защото, „всеки своя пътека си има“(Пеньо Пенев).

„Размислите и спомените на следователя“ са преходът към авторовите изследвания на строго юридическа тема. Този текст е своеобразен хибрид между спомени и разсъждения върху юридически казуси, доказателство за взаимозависимостта между професионално и човешко призвание.

Двете части са привидно несъвместими – и това е безспорно така по жанрови характеристики. Но когато читателят вникне в съдържанието им, се убеждава, че те имат и общи неща, най-важното от които е необходимостта от морал в човешките взаимоотношения и като цяло – в обществото ни. И когато той липсва, идва ред на правосъдието – криво или право, то урегулира със силата на законите тези отношения и настоява за еднакви права и правила за всички хора. Така че, дори и в „художественото“ си амплоа, Николай Антов е своеобразен юрист, апелиращ за господството на най-висшите човешки добродетели.

И в двете си книги Николай Антов използва известна илюстрация на знаменитата двойка на „лудия мъдрец“ и разумния му спътник, с ясното символно послание за човешката двоякост, за извечната дилема между порива към духовното и неизбежността на материалното. В „уводните“ си думи към второто издание той пише:

„Когато Сервантес е написал безсмъртния си роман „Дон Кихот от Ламанча“, той едва ли е допускал, че освен осмиването на рицарските романи и рицарите е оживил и човека борец за справедливост, борец против злото в името на любовта, та макар и с негодно оръжие и смешни действия…“

Към края на своя живот Николай успя да отдаде по възможно най-впечатляващ начин своята почит към Борис Христов. Още през 2013 г. той разказа за кореспонденцията си с великия български бас. („Необикновеното приятелство между адвоката Антов и големия Борис Христов“, в. „Знаме“, бр. 245, 20 декември 2013). Следващата година отново в. „Знаме“(бр. 91 от 19 май 2014) публикува обширно интервю с него под надслов

„Неосъществената ми среща с великия оперен певец Борис Христов“. В него той разказва за писмото от певеца – „писмо в син плик, надписано на латиница и…подател Борис Христов…Започнахме кореспонденция. Получих няколко писма и картички, които пазя като реликва.“ И ето го момента, за който Николай си спомня с горчивина: когато  Борис Христов идва в София за записи на черковно песнопение в храм „Ал. Невски“, той изпраща покана на Антов да се видят. „Имах покана от него да се видим на живо, като ме уведомяваше, че ще ми подари негови „пластинки“ – грамофонни плочи…Защо не отидох? Не зная. Нямам отговор, но изпитвам дълбоко съжаление. Вероятно уплах от гения?“

Но това съжаление е компенсирано с идеята му да се постави бюст-паметник на Борис Христов пред Съдебната палата в Пазарджик, в която певецът е имал своя юридически стаж като съдия. В инициативата се включват много съмишленици на Николай и на 12 юли 2019 г. официално е открит бронзов бюст-паметник на Борис Христов, направен от скулптора Георги Чапкънов.

Стара истина е, че нещастията идват, когато най-малко си ги очаквал. През 2019 г. неочаквано почина Росен. Смъртта му дойде изненадващо (както много често се случва) и покоси желанието за живот у родителите му. По време на погребението му Николай беше на легло и не можеше да присъства. Затова той написа прекрасно прощално есе-обръщение към сина си (колко е грозно, че и трагедията може да вдъхновява!), което аз трябваше да прочета пред опечалената аудитория. Малко след това почина и той. Последва го и София…Росен, Николай, София…В този абсурден ред за по-малко от година си отидоха син, баща и майка Антови. Трудно е да разберем прищевките на съдбата и нейните послания. Оставен ни е само изборът да ги коментираме.

 

 

ДРУГИТЕ ЗА НИКОЛАЙ АНТОВ

адвокат Хари ХАРАЛАМПИЕВ

Приятелят, който събуждаше надежди

Колчем се връщам назад във времето, в дни на усамотение, съзнанието ми бива пронизано от спомените, които съм изживявал с приятеля Николай Антов. Познанството ни датираше от края на шейсетте години на отминалото столетие. То по-скоро беше обусловено от случайността, която понякога подрежда нещата, отколкото да е било търсено. Бяхме колеги – следователи в прокуратурата. Той – по-опитен и по-знаещ. В известен смисъл, по силата на биологичните закони, съм се възприемал като негов ученик в сложната следователска професия. По-късно поехме по хребета на адвокатството в един и същи ден.

Николай знаеше какво търси в правото. И го намираше: справедливостта, която е ценност от висш порядък. Изповядваше, че правото е вдъхновение, подчинено на интелигентността. Беше човек с въображение. Знаеше, че адвокатската професия винаги идваше от сърцето. Когато се заемеше с поредния юридически казус, подходът му към него сякаш е изтъкан от проникновени и убедителни анализи на доказателствата. Осланяше се на несъмнената обща култура, която притежаваше. Нерядко, повлиян от житейската си спътница – учителката по литература София, обичаше поезията. Веднъж, без видим повод, ми рецитира стихотворението на гръцкия поет Кавафис:

Внимавам в работата си и я обичам.

Но бавността в писането ме отчайва днес.

Отново си почивам във изкуството

от неговото робство.

Николай беше подвластен на класическата музика. Водеше активна писмена кореспонденция с Борис Христов, и то във време, когато великият бас беше забравен в България. Докосвал съм се до писмата на певеца. От тях лъхаше обич и признателност към този, който не го е забравил.

Антов притежаваше въображение, позволяващо му да бъде поданик на изящната юридическа словесност. До сетните си дни се вълнуваше, вярваше, че ще настъпят по-хармонични и справедливи дни. Вярваше, че те ще върнат на хората духовните ценности. В дългия си житейски път не позволи нито за миг в него да влезе вирусът на злословието. Изповядваше казаното от могъщия интелектуалец Петър Увалиев: „Да зачитаме достойнството на разномислието.“

Със своята ярка самобитност на човек и юрист, съчетани с талант и култура, Николай беше утвърдено име в юриспруденцията. Той имаше своя етична позиция, която следваше при всички обстоятелства. И от територията на постоянното си местожителство, което е правният дълг, не абдикира от бойното поле на словосражението. Воюваше за тези, които защитаваше. Казваше, че не съществува по-красиво нещо от събудената надежда. Николай беше този, който събуждаше надеждата в хората, че тук, на тази земя, има правосъдие – живо и справедливо. Споделяше казаното от древногръцкия философ и мислител Зенон: „Приятелството е другото аз“.

 

адвокат Малин КОМСИЙСКИ

Когато възхитителният с благородното си чувство за хумор, утвърден пазарджишки творец, нескромно наричан от мен – приятел - Георги Спасов ме помоли да споделя спомените си за Николай Антов и Тодор Балкански, се почувствах поласкан. Но и доста смутен. Първата ми мисъл бе, дали написаното от мен няма да бъде в дразнещ дисонанс с големия талант на Георги. Дали моят не дотам изискан език, скован от сухата прецизност на юридическия изказ, няма да стои като кръпка сред словесната изящност на именит автор, като Жоро Спасов. Поемайки риска, да се изложа грандиозно, започнах да прелиствам страниците на паметта си. Измежду натрупаните през многото години близко приятелство, търсех онези моменти, които биха впечатлили читателя с нещо изключително и най-добре характеризиращо тези двама духовни аристократи. Кадрите със спомени преливат в съзнанието ми. Нямам опит в писането и не зная как да започна. Така реших, че ще карам подред пък каквото стане! Редно ми се струва да започна с Николай Антов – Байко, както го наричах. Причините са две – той бе по-възрастният, пък и той ме запозна с Тодор Балкански – Професора.

През месец ноември 1989 г. постъпих като стажант в Окръжен съд – Пазарджик. Още като студент мечтаех да се занимавам с наказателно право и логично се „прилепих“ за изключителния адвокат Хари Харалампиев. Повеждайки ме на това невероятно пътешествие през криволиците и тънкостите на правното изкуство, той ме запозна с Николай Антов. До този момент аз го бях виждал в залите на съда, но изисканият му външен вид, аристократичните обноски и респектиращите правни познания, изграждаха в съзнанието ми една почтителна преграда, която не смеех да премина. Подсъзнателно усещах, че не съм достигнал онова ниво, което би ми дало основание „да седна с него на една маса“, както се казва. Че какво бих могъл аз, довчерашният студент да кажа, на човек с над тридесет публикации в специализирани юридически издания и впечатляваща адвокатска кариера Когато бате Хари ме представи на Байко, беше преди едно дело, по което те двамата защитаваха двамата подсъдими. След обичайната официална размяна на любезности, Николай се обърна към мен с благата си усмивка и каза една фраза, която после съм чувал милион пъти: „Почерпи по цигара, синко!“ Откакто го познавам, той вечно отказваше цигарите. Извадих от джоба на сакото си кафяво-бежава кутия „Victory”, минаващи тогава за прилични. Няма да забравя умилително-снизходителните погледи и на двамата. „За адвоката впечатлението, което прави, е от изключително значение, синко!“- каза Николай. Това беше първият урок, който научих от него. Панталоните му винаги бяха изгладени с режещ ръб. Ризата му, обикновено трептяща от чистота и дори с микроскоп да търсиш, няма да намериш гънка по нея. А вратовръзката, стегната в перфектен възел с форма на равностранен триъгълник, се подаваше под якичката на ризата, сякаш е центрована с транспортир. Обувките му вечно лъщяха, като че ли току-що са излезли от магазина. Такъв беше Байко. Винаги гладко избръснат, с изправена стойка и лека, младежка походка. Сякаш времето, във физическия смисъл на думата, не се отнасяше за него. Ако великият Айнщайн го познаваше, вероятно би преосмислил теорията си за време-пространството?! В следващите месеци присъствието ми на тяхната маса в съдебното или адвокатското кафене стана нещо обичайно. Николай Антов се отнасяше към мен все по-бащински, макар да боготвореше  сина си Росен. Не без основание, разбира се. По-късно с Росен станахме по-близки от братя.

В края на 1991 г. бяха проведени местни и парламентарни избори. Двамата с Николай бяхме избрани за общински съветници от листата на СДС. Антов оглави комисията „Законност, обществен ред и безопасност на движението“, а аз  бях негов заместник, като заедно с това председателствах комисията „Общинска собственост, приватизация и реституция“. Тези  ангажименти налагаха ежедневна колаборация помежду ни. Професионалният опит и житейска мъдрост на Байко оказаха изключително влияние върху моето изграждане като юрист и човек. През лятото на 1992 г. по една щастлива случайност се запознах с тогавашния секретар на Ротари клуб Пловдив – Стоян Червенков. В този период между нас с Николай Антов и Михаил Опълченски се беше оформила идеята за създаване на един интелектуален клуб с философска и филантропска насоченост. Стоян Червенков ме вдъхнови и окуражи да се замисля върху възможността да създадем Ротари клуб и в Пазарджик. Споделих с Байко и Мишо и те ентусиазирано приеха идеята. Така през есента на 1992 г. бяхме поканени да гостуваме на приятелите от Пловдив. Трепета и разпалеността, с които подходих към създаването на клуба, за мен, на 28 години, вероятно беше обясним. Но вдъхновението, с което се посветиха на идеята Николай и Мишо, беше поразително. Криволиците и препятствията, които трябваше заедно да преодолеем в приключението Ротари, направи приятелството ни монолитно завинаги. Вероятно причина за това добро приятелство беше и фактът, че с Николай Антов имахме много общи интереси. И двамата обичаме да шофираме, изкушени сме от симфоничната и оперна музика, а литературата ни е слабост. Познанията му в театралното и филмово изкуство предизвикваше у мен дълбоко възхищение. Безбройни са разговорите ни до късно вечерта, след ротарианска сбирка, в обсъждане на музиката на Бетовен и Бах или пък някоя новопрочетена книга. Николай Антов изпълваше със съдържание понятието духовен аристократ. А на задълбочените му познания в наказателното право можеше да завиди дори преподавател в университета. Своите юридически концепции и прозренията си във философията на правото той обективира в двете си книги - „Проблеми на изнасилването в българското наказателно право“ и „За правото и справедливостта“. Месеци бяха необходими на Хари Харалампиев, да го убеди да издаде първата си книга. Беше готова отдавна, но той все още искаше да я доизпипа, да я прецизира и подобрява. Резултатът никога не го удовлетворяваше. Не съм сигурен това перфекционизъм ли беше или присъщата  му склонност да не налага мнението си? Байко никога не спореше. Изслушваше търпеливо всички и накрая излагаше и своето виждане, но никога не се опитваше да налага мнението си, като истина от последна инстанция. А трудовете му несъмнено представляват изключителен принос в българската правна теория. Така си течеше флуидът на времето. Под мъдрото менторство на Байко аз се изградих като адвокат. Предполагам, приличен? Той беше с мен и в успехите и грешките, които неизменно всеки човек допуска в живота си. Спомням си лятото на 2005 г., когато направих непростим гаф като адвокат. Трябваше да бъда наказан от адвокатската колегия. А Николай в този момент беше председател на колегията. Извика ме в кантората си с онзи строг бащински тон, с който го бях чувал да говори само на сина си Росен. Очаквах да ме „награби“ още от вратата. А той с каменна физиономия поиска да му обясня какви са били обстоятелствата, принудили ме да постъпя така. Казах му, че разбирам грешката си и с достойнство ще понеса  наложеното ми наказание. Той въздъхна с горчиво облекчение. Предполагам очакваше да се опитам да избегна наказанието заради близостта си с него. Разбира се, получих си заслуженото наказание. Повече никога не споменахме за този случай. В годините си бяхме създали една традиция. Сутрин около девет (ако нямаме насрочени дела) се събирахме да изпием по кафе. Обикновено срещата започваше с поредния нов виц, разказан от Николай, и постепенно разговорите ни преливаха в правната тематика. Обсъждахме казусите си и изграждахме концепции. Когато се случеше да го попитам за съвет по някое дело, той ме поглеждаше с онзи поглед, съчетан със загадъчна усмивка – тип Мона Лиза, захапваше дръжката на очилата си и с премрежени очи ми казваше: „А ти прочете ли еди-какво си?“ Така научих поредния урок от Байко, че няма казус, който да не може да се разреши след достатъчно четене! Неусетно се изтъркаляха годините на нашата дружба. А за 2019 г. – 2020 г. пък изобщо не искам да си спомням, и още по-малко да разказвам.

Сбогом, Байко, и прости!