RSS емисии

    


 
 Мобилна версия

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
Летни забивки

Мариана БойриковаПрез това лято отскочих за 10-тина дни до Германия. Много моля тези, на които подобно нещо не може да се случи, да не ме корят и да не ми се сърдят. Ако трябваше сама да си платя воаяжа, щях да „отскоча” на куково лято. Има едни мили хора там - мои приятели (германци), които като поискат да ме видят, ми купуват билет и ме посрещат като принцеса. Така че, за 35 години опознах Германия (географски) по-добре и от България. Не че се гордея с този факт. Но ... да караме подред.
Обичам самолетите и мога да летя до припадък. Дори ще си призная, че малко се кефя като видя някои хора да се тресат от страх във въздуха. (Ако има подобни четящи, моля да ми простят!). Сигурно защото мен пък ужасно ме е страх от дълбокото и за нищо на света не можеш да ме качиш на кораб. Ако ще да е Ноевият ковчег. Така е то! Един - от високото, друг - от дълбокото. Шарен като страшното свят! Но германските самолети са супермашини. И стюардесите вече изобщо не ти обясняват (изправени на пътечката) като какво трябва да правиш като стане онази работа. Макар че, ясно какво - падаш. Сега, обаче, ти го разказват на екранче. И си гледаш на екранчето през цялото време на каква височина си, над какво летиш, кога ще пристигнеш, планини, реки - всичко е там в кутийката. Няма защо да се потиш да гледаш през прозореца. Обаче! На мен така ми е писнало от тези екранчета, че като ги  видя и - пълен игнор (ужасна дума, научих я от Фейсбук). Отварям си книжката и забравям за тях. Мнооооого се промениха нещата от онзи първи път, когато, 20-годишна соцдевойка, се качих на един руски АН. Вярно, че скърцаше и се тресеше като волска каруца и викахме като луди, за да се чуем, ама поне си общувахме. А сега? ...  За късмет ли, на майтап ли, на връщане от Берлин на седалката до мен седна
най-красивият мъж на света. Съвсем сериозна съм!

Това Бен Афлек, Брад Пит, Хю Грант - лук да ядат! Всички млади (та и по-зрели жени) си счупиха вратовете да се обръщат и да ми завиждат. Какъв късмет на тези години! И то в най-модерната германската машина, в която всички са се втренчили в екраните и дори не се поглеждат. Нещо се посбутахме докато седнем, той каза нещо на  английски, аз на немски. Мал шанс! И не че човекът чак толкова напираше да обсъжда с мен международното положение. Къде ти?! Отвори „Дейли мейл” и като се зачете - изяде го с кориците тъпия вестник! Сигурно нямаше чак толкова да чете, ако изглеждах като Памела Андерсън (онази руса кифла), ама ... Мъдри са шегите Господни! И тъжни! Аз пък си отворих Радичков (успокояваща мъдрост за всякакви житейски ситуации) и се цупих до края на полета. Да му се не види и късметът! Ако беше в онзи руски АН преди не знам колко си години! Вярно, че и тогава не изглеждах като Елизабет Тейлър, ама друго си е да си на 20, 30, та и на 40! Но млъкни сърце! Мъдрият народ е казал: „По-добре късно, отколкото никога.” Макар че, лекичко ще перифразирам тази мъдрост - любимо мое занимание напоследък.
В подобен случай късно е равно на никога.

Но дойде време да ви разкажа защо започнах тази история със самолетите. Искам да се оплача публично от полицейски тормоз. И то, приложен ми не къде да е, а във великата Bundеsrepublik Deutschland. Ако щете вярвайте - в БГ никога не съм имала проблеми с полицията (то това и оставаше), но там без малко да ме арестуват. Мен! Дето винаги пресичам на зелено, хвърлям си разделно боклука, плащам си най-прилежно данъците и всяка неделя (почти) ходя на църква ... Та, ето какво се случи. Седя си аз на летището кротко, мирно и интелигентно и си чета книжката. Обаче, като си сам и трябва да чакаш 5-6-10 часа, все ще ти се наложи да мръднеш нанякъде - да изпушиш една (гадна) цигарка, да отскочиш до тоалетната, да глътнеш малко свеж въздух ... И така, първия път, когато оставих ръчния си багаж без наблюдение (всъщност наблюдавах го, но отдалече), буквало след секунди
пристигна симпатичен млад полицай, който внимателно се огледа.

Когато срещна погледа ми и аз дадох знак, че багажът е мой, той се усмихна и шеговито размаха пръст. Усмихнах се и аз (уж), макар че на себе си казах неща, от които биха се засрамили и най-широко скроените ми роднини. Какво пък - аз ли бях най-опасният терорист на летище Берлин в този горещ юлски ден!? Беше пълно с какви ли не образи - някои направо страшни, точно аз ли им вадех очите?! А и нали вече ми бяха проверили багажа! В следващия 1 час, обаче, реших да съм примерна. Но на втория не издържах и отскочих до тоалетната. Мислех си: Вече са ме запомнили като оная досадна леля от Източна Европа, която през цялото време чете книга и яде шоколад (в Германия не съм на диета) и съвсем очевидно не е терористка. Грешно заключение!
Второто предупреждение дойде светкавично
и вече не беше нито толкова любезно, нито безсловно.

Такава реч ми тегли една люта дама на моите години (цивилна и без всякакви отличителни знаци на службите), че в първия момент се стреснах. Но после се вбесих. Тя пък откъде знаеше, че разбирам немски! Ами ако исках преводач, ами ако направех оплакване за тормоз?! Започнах най-нахално да й отговарям, като накрая дори й предложих още веднъж да прегледат чантата ми (за Бога, в нея имах само дрехи, че то почти всичко друго е забранено) и да ме оставят на мира. Тя обаче не се трогна и през зъби ми изсъска, че ако още веднъж си оставя багажа без надзор, ще ме арестуват. В първия момент помислих, че не съм разбрала. Но докато се освестя, тя вече си беше тръгнала. Тогава седнах и внимателно се огледах.
Откъде ме виждаха, дявол да го вземе, в тази навалица.

Имаше камери, ама в прилично количество. Стотици хора минаваха във всеки един час по пътеката, край която се намирах. Навсякъде имаше пръснати чанти, куфари, денкове дори, точно пък в моята ли чанта ли гледаха непрекъснато?!
В подобни ситуации нещата основно се развиват в две посоки: или се самонавиваш и ядосваш още повече, след което правиш неща, за които после съжаляваш, или се примиряваш. Аз, разбира се, избрах трета (каква изненада!) - да пробвам още веднъж с това упражнение и след това да ги обвиня във всички земни, човешки и летищни грехове, пък каквото ще да става. Сиреч, минах  в атака! Защото, мислех си гневно, дали ако бях германка, англичанка или французойка щяха да се отнасят така с мен ...?! Какво се случи по-нататък няма да ви разказвам. Не ви и трябва да знаете. Е, не ме арестуваха, не ме биха, не ме екстрадираха (то нямаше и за кога). Но ми дадоха ценен урок. И от него се роди първата ми притча. Ето я.
Притча за комплексирани източноевропейци, случайно или нарочно
попаднали някъде из западните европейски щати

Една източноевропейка (може и българка) била на гости на свои приятели някъде из западнати европейски щати. И тъй като всички там били много мили и я приели като равна, тя повярвала, че наистина им е равна, защото видяла, че те не са нито по-умни, нито по-красиви, нито по-добре облечени, нито по-образовани и т.н. Макар че, в интерес на истината,  в източните европейски щати изобщо не живеели така добре като в западните. Къде ти? Дори давали мило и драго да се махнат от там.
За краткото време на своето пребиваване, въпросната дама видяла какви ли не чудесии, преживяла приятни мигове, мили срещи, безброй сюрпризи (с подаръци), а край нея непрекъснато се носел облак от „Диор” (вместо от поредното менте, закупено в кварталния супермаркет)! И решила, че няма лъжа - вече е действителен,
уважаван и напълно законен гражданин на Европейските щати.

Затова трябвало да се държи подобаващо. Понаперила перчемче, опънала рамене, подсилила деколтето (прилично, де), дори походката си променила. Изобщо, почувствала се като у дома си. И внезапно (сякаш), зад вносните дрешки и облака френски парфюм, любопитно надникнала нейната истинска източноевропейска, балканска и соц природа. Била забравила, бедната, че правата и задълженията в онзи свят вървят ръка за ръка. И спазването им зависи не от красотата и самочувствието на гражданите, а от манталитета, възпитанието, интелигентността и културата им. За съжаление обитателите на източните щати много, ама много държали да се спазват правата им, дори непрекъснато се оплаквали, че нямат права, но когато трябвало да изпълнят задълженията си, или се скатавали (абдикирали), или се правели, че ги спазват (което се поощрявало), или ги спазвали, ама само някои и само наполовина. Сиреч, може и да не пресечеш светофара на червено, ама поне да е на жълто.
Целта била, ако може някак да се прецака системата.
 За да не те прецака тя.

Това е притчата, уважаеми читатели. Може да е тъжна, може и да е весела. Може да е дълбокомислена, може и да е безмислена. Може да има поуки, може и да няма. И тъй като не съм достатъчно мъдра, за да ги изведа, ще се позова на един от големите мъдреци на човечеството - Конфуций, който (сигурно по подобен  повод) е написал следното: „Три пътя водят към знанието: пътят на размишлението -  най-благородният път, пътят на подражанието - най-лекият път, и пътят на опита - най-горчивият път.”


Мариана Бойрикова







Тази страница е видяна: 1176

 Публикувано от: pamedia на четвъртък 19 септември 2013 - 17:25:36

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат


Подобни новини :
Летни, злобни, провинциални
Летни игри и турнири за децата в Стрелча
Летни лечебни пакети на «Елсем» в Стрелча
С летни пожари и последствия от бури се бориха пожарникарите
Инспекцията по труда настойчиво призовава работодателите да се съобразят с високите летни температури
Обявени са 1092 свободни стажантски позиции по Програмата за летни студентски стажове в държавната администрация 2013 г.
Музикално-танцова школа "Весели слънца" записва деца за летни занимания



Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.4274 сек., 0.3411 от тях за заявки.