Новина: ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ, написа преди 10 години носителят за 2017-та на Националната награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“
(Категория: Култура)
Публикувано от pamedia
вторник 07 март 2017 - 22:44:43


ПазарджикТази вечер в ХГ "Станислав Доспевски" кметът на Пазарджик Тодор Попов връчи наградите от  Националния конкурс за хумор и сатира „Райко Алексиев“. С  наградата на името наголемия сатирик, роден в Пазарджик, бе удостоен писателят Георги Спасов.
Наградата за карикатура получи  графикът Славчо Славчев В съпътстващия конкурс бяха отличени Иван Йотов и Иван Игнатов.




Точно преди 10 години Георги Спасов написа:

ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ

    През 1897 година близо до Пазарджик е убит авторът на „Бай Ганьо“ – Алеко Константинов, съвестта на България. Шест години по-късно в града сред равнината се ражда бъдещият редактор на хумористичния седмичник „Щурец“ – Райко Алексиев.
    Примамва ме мистичното предположение, че синът на свищовския първенец Иваница хаджи Константинов е завещал творческата си аура на нашия край. „Провинциално-претенциозната“ теза, че Алеко-Константиновият хумористично-сатиричен темперамент е въплътен в лицето на Райко Алексиев намира впрочем неочаквани опорни точки. И Райко Алексиев, подобно на Башибозук-а, който стряска съня и почивката на българските политици, е обречен да се взира в тъмните герои и прояви в нашия обществено-политически живот. Та това е „пророкувано“ още когато се ражда „в една пазарджиклийска стая/на миналия век към края/през месеца на котараците“ от една гледачка:
Ще се намесва, що се вика
в кавги със всичките обесници,
носът си навсякъде ще тика.
А пък кажи-речи с езика
ще троши орехи и лешници.
/“Моето раждане“/
    Шестнадесетгодишен той ще дебютира с карикатура във вестник „Въртикъщник“. По-късно списанията „Българан“, „Смях“ и „Людокос“ ще му отстъпват охотно страниците си за неговите карикатури и фейлетони. Ще го пожелаят и големите политически вестници по това време – „Вечерна поща“, „Македония“, „Дневник“ и „Мир“ и ще отговаря за страницата „Смях и закачка“ във в.“Зора“.
    Но неговият творчески подвиг ще бъде издаването на „Щурец“ в продължение на 12 години: това е най-дълготрайният и най-популярният хумористичен вестник до 1944 година. Неговите герои Генчо Завалията, Отец Терапонтий, Мачо Пуща, Гуньо Гъсков ще станат част от бита на българина, политиците ще се оглеждат в „кривото“ огледало на неговите фейлетони и карикатури; историята на България ще бъде видяна откъм смешната й страна; обществените и човешките слабости ще бъдат показвани с тънък присмех, който отново ни връща към Алеко Константинов.
    Едни от любимите псевдоними на двамата – Щастливец и Щурец – имат не само фонетична, а и смислова близост. Свободното и щастливо пеене на щуреца е метонимичен синоним на нравствената хармония на онзи, който се смята „за цар, майка му мечка!“, само дето много му се пуши, а няма четиридесет и пет стотинки, за да си купи тютюн. И двамата заради неподкупната си съвест печелят както уважението, така и тъмната омраза на властимащите. И двамата загиват по един привидно нелеп и „случаен“ начин, а всъщност дълбоко обосновано и логично. Потресно е признанието на умиращия Райко Алексиев, чуто от съпругата му Весела, че в училището на слепите, където бил откаран през ноември 1944 година, бил заплашван и измъчван от млад човек с шмайзер, който му крещял, че навремето Алексиев му бил върнал предложени за вестника материали. Щурецът му казал: „Ти можеш сега да ме застреляш, ама от това хуморист пак няма да станеш“.
    Зловещо е това израждане на творческата завист, скрита зад силата на „идеологическата правота“ и политическата конюнктура. „Животът след смъртта“ обаче на двамата е по-различен. В една своя карикатура, публикувана във в.“Щурец“, бр. 233 от 27 май 1937 година, Райко Алексиев е нарисувал изправения пред паметника на Алеко Константинов Бай Ганьо с преметнати дисаги да му казва: „Видиш ли, брайно, ако некога не бех ти теглил куршума, сега нямаше да те честват и кой знай дали некой щеше да чете зевзеклъците ти!“ След смъртта на Райко Алексиев е наложено пълно табу върху неговото творческо наследство. Библиотеките изхвърлят книгите му, художествените галерии се освобождават от карикатурите му, името му е заличено от учебниците. Четиридесет и пет години разнообразното му творчество е неизвестно и недостъпно за младите българи. Излишни са предположенията какво щеше да стане, ако бе останал жив. Разтворим ли страниците на някой от стотиците броеве на „Щурец“, веднага ще усетим дъха на времето и сатиричната температура на главния редактор – Фра Дяволо. И ще стигнем до един изненадващо категоричен извод: този човек би бил неудобен за всяко време, за всички политици, за всички управляващи. Нещо повече – той би бил неудобен и днес.
    Не го поставяйте в графата „фашист“ или „антикомунист“, или дори и „демократ“. Райко Алексиев е преди всичко човек с висока и самодостатъчна нравствена същност и духовни ценности, които обезличават охранителните парапети с надписи „наши“ и „чужди“. Той принадлежи на всички българи и на всяко българско време.
    Едва ли бихме имали неуката смелост да отхвърляме със снизходителна надменност неговите афористични разсъждения като анахронизми. В „Прилики и разлики“ той делово отбелязва:
„Училището и парламентът си приличат по това, че и двете учреждения дават: училището дава знания, а парламентът – дневни“.
    Сигурно би било израз на нравствено затъпяване, ако отречем като неактуални и някои негови „Парламентарни дребосъци“:
„Кое е по-право да се каже: „Понеже са претрупани с работа, народните представители не могат да се занимават с ходатайства“, или „Понеже са претрупани с ходатайства, народните представители не могат да се занимават с работа“?
    Разбира се, подобни съпоставки биха могли и да са спекулативни, защото извеждат моменти от Райко-Алексиевото творчество извън контекста на конкретното историческо и обществено време. Но аз ги използвах, за да охладя ентусиазма на онези, които имат навика да присвояват фигури и процеси като емблематично свои.
    Граждани и творци, Алеко Константинов и Райко Алексиев съхраняват изконната ни надежда в онзи прословут „смисъл на живота“, който е така изкусителен за болезнената ни ирония. Щастливецът и Щурецът облъхнаха нашата литература и българския живот със светлината на чистите си помисли, със свежестта на непосредния си хумор, с нетърпимостта към грозното и неестественото, с нравствения огън, към който протягаме премръзналите си от духовна безпътица ръце.

2007 г.
Георги К.Спасов

Пазарджик





















Пазарджик
























Пазарджик




















r_aleksiev17_ivignatov.jpg





























Новина от ПА МЕДИЯ Пазарджик
( http://pa-media.net/news.php?extend.13434 )


Време за изпълнение: 0.0688 сек., 0.0074 от тях за заявки.