Новина: Георги К. Спасов: СЕДМИЦИТЕ, 2020 Седмицата на ИВАН ПЕЙЧЕВ, 14.12 – 20.12
(Категория: @)
Публикувано от pamedia
понеделник 21 декември 2020 - 10:33:24

СЕДМИЦИТЕ, 2020
  
СЕДМИЦАТА НА ИВАН ПЕЙЧЕВ, 14.12 – 20.12
 
Иван Пейчев


Пазарджик    През 1979 година излиза 3-серийният български телевизионен филм „Адаптация“. От Уикипедия научаваме кои са създателите му: режисьор Въло Радев, сценарий Райна Томова и Въло Радев, оператор  Христо Тотев. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев. Песента се изпълнява от Васил Найденов.
 
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце,
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.

    И чий е текстът?
   Авторът му, който не е споменат в тази информация, е поетът Иван Пейчев. Обидно е да свързваме името на „непризнатия поет с най-силно влияние върху поетите“, според мнението на много литературни критици, единствено с популярната песен от сериала. Той е роден на 16 декември 1916 г. в гр. Шумен. Дебютната му книга е поетическият сборник „Стихотворения“, 1948 г., излязъл в петхиляден тираж. Негов редактор е Петър Пондев, който си спомня:
   „Обикнах го още от първата среща. Представиха ми го като млад поет, а той беше само две години по-млад от мене. Висок и строен, той можеше да изглежда представителен и елегантен въпреки лекото му накуцване, ако се обличаше с общоприетото облекло и не предпочиташе своя черен панталон и неизменното си яке. Най-здраво и солидно изградена у него обаче беше мъжествената му глава, издялана сякаш с роденовско длето, с черти на потомствен викинг, с буйна прошарена вече коса, недокосната от гребен. Всичко от енергичния му жест и рядко отронената дума издаваше у него една оригинална личност, респектираща още от пръв поглед с мълчаливото си и винаги вътрешно съсредоточено присъствие.“
Петър Пондев, „Той беше поет и ни каза всичко за себе си“, „Иван Пейчев. Далечно плаване. Лирика, драма, спомени за поета“ – под редакцията на Божидар Кунчев, изд. „Български писател“, 1986
     Приятелят му Христо Фотев допълва представата ни за него в своето „Слово за Иван Пейчев“ по повод на 50-годишнината на поета:
    „Помня – неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му – особено ръцете – и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята – и може би затова – невероятно стабилна. И най-вече – дълбоката клавиатура на неговите жестове – резки, брутално отчетливи – скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други – изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие…Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя – една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.“
    Иван Пейчев е автор на двайсетина стихосбирки и няколко пиеси, най-популярната от които е „Всяка есенна вечер“. Приета е като еталон за направлението „социалистически реализъм“ и макар сюжетът да е за съпротивата, в него доминира темата за любовта, еднакво присъща и за „добрите“, и за „лошите“. Още като ученик в мъжката гимназия в Шумен е изключен заради членството си в РМС и участие в стачен комитет в гимназията, без право да продължи образованието си. През 1939  идва в София и се включва в левите литературни среди, лично участва в свалянето на властта на 09. 09. 1944  в Шумен.
    След такава биография е нормално да се предполага, че той ще намери едно по-комфортно житейско и творческо развитие по времето на социализма. Оказва се, че неговата независима и нетърпима към всякакъв вид пошлост натура е неприспособима към конформизъм. Нещо повече. В продължение на 4 години той е следен от агенти на ДС, има досие, озаглавено „Побъркан“/сигурно защото само побъркан човек може да си позволява да поставя на едно дърво пред парламента обява: „Продава се Народното събрание. Справка Иван Пейчев, механа „София“; или пък да рецитира в приятелска среда: „Докога над страната ни бащина/ще вилнее таз страшна простащина“/. Агентите „донасят“, че този поет е неспасяем бохем, че му влияе алкохолът, че е поет с нездрави позиции в изкуството.
    Пак в същото си Слово за Иван Пейчев поетът Христо Фотев говори за дните на отчуждения от обществото ни поет, за тревожното му отсъствие от полето на литературата:
    „В паузата, продължила няколко години, той си наложи спасителното мълчание на оздравяващите — пие вино, влюбва се в жени и пред очите им осъществява верността си към единствената, пътува с приятели с влакове към морето… Усмихва се, а може би му е било смъртно трудно. Сигурно е имало месеци на отчаяние, но той не е от расата на поетите, които развяват спалните си пижами из страниците на литературни списания… Той осъществява живота си с едно почти декоративно достойнство! Тогава може би са прозвучали първите реплики на неговите пиеси — другата му способност да материализира думите…“
    Но неотстъпно до него ще бъде жената, въплътила в себе си всички смисли на любовта и нейната всеотдайност:
  
Бягство
           На Анна
Аз мога да отида надалеч,
да прекося със черна сянка пътя,
по-тесен и от острие на меч.
Аз мога в планината непристъпна
да превъзмогна всеки зъбер див
и в тишина подоблачна да чезна –
сърцето ми не ще се вледени
в студеното дихание на бездната.
Аз мога, от съмнения обзет,
да стъкна огън под звездите бели,
но само крачка този миг от теб,
но само крачка пак ще ме разделя.
Аз мога сред столетните гори
да крача сам в дъждовен мрак и вятър
или на лека лодка призори,
преплувал устието на реката,
да стигна до спокойното море,
с весла безветрената синя шир загребал,
но пак на крачка в този миг от теб,
но пак на крачка аз ще съм от тебе.
Аз мога да отида надалеч
и нито дума няма да ти кажа,
и синкавата хладна лунна глеч
с подметките си груби ще премажа,
и може би в крайморски древен град
из улици, постлани с пясък дребен,
ще срещна друга – нежна и добра,
но пак на крачка аз ще съм от тебе.
Аз мога да отида надалеч,
на много километри да избягам,
но пак към теб с протегнати ръце –
и ти ръце към мене ще протягаш –
и все така ще бъда чужденец,
а между нас е крачката обидна
и мога да отида надалеч,
но само с тебе мога да отида.
    И тя е с него – и в радост, и в скръб:
   „Обичаше шума на реката под прозорците, обичаше орехите с гургулиците в тях, обичаше лозите, които почукваха в прозореца. Обичаше разходките покрай реката или по стария път. Дълго вървяхме, може би сме говорили може би повече сме мълчали, но и досега имам осезаемото чувство за пълното разбирателство помежду ни. Спомням си, често имаше навика да ми казва след дълго мълчание: „Е, стига сме говорили, сега да помълчим малко.“
Анна Пейчева, „Бяхме щастливи…“ „Иван Пейчев. Далечно плаване. Лирика, драма, спомени за поета“ – под редакцията на Божидар Кунчев, изд. „Български писател“, 1986
    Пазарджишкият поет и литературен критик Валери Иванов има свой принос в изследването на поезията на Иван Пейчев. В литературно-критическия си очерк „Последният гладиатор на българския Монпарнас“, изд. „Български писател“, 2008, той резюмира образа на жената в поезията на Пейчев:
    „ТЯ е най-вече израз на едно емоционално отношение, чрез което се разкрива вътрешният мир на автора; съвсем не е образ-цел, накъдето да е насочено вниманието на поета, за да бъдат представени самостоятелно и без връзка нейните душевни качества, самата тя е като спомагателен лирически герой в творчеството на Пейчев. Още по-направо казано, тази /“безконечна”, “несъществуваща моя” – бел. моя/ жена е мечтата /поне тук – бел. моя/ на един “чист романтик”, както Атанас Далчев го нарича в писмото до своя приятел от Шумен…”
    Ето още две стихотворения от Иван Пейчев, две тънки пролуки към вътрешния му свят:
       
Ти утре ще си друг
и друго ще е
нежното момиче,
с което си
разсъмвал.
Как утре ще си друг,
ужасен,
отвратителен
и главно
много сам,
без нежното момиче,
с което си разсъмвал.
Как гнусно
ще ловиш
по всички заведения
коняка, рома, виното
и най-напоследък
мрака,
напомнящ ти
самотността.
   
 Единствено небето
ще тъгува,
голямото предесенно
небе,
когато ние слезем
до морето,
пресичащи и улици
и хора,
принадлежащи само
на предметите,
докарани от някъде
с усилие
и все така обсебили
града.
Ти не скърби.
Аз ще намеря мръсната
ракия,
защото за такива като
нас
остава смърт
ракия и море
и свобода,
недоживяна от мнозина.
    Изтича последният месец от годината и дойде време за равносметка. А тя е много тежка, заяви по БТВ конституционният съдия проф. Атанас Семов. Изминалата година можело да се определи само с една дума – „неадекватност“. Доста тревожно е, че именно той твърди, че можем да обявим 2020 г. за „противоконституционна“. И продължава:„ Това е годината с най-висока смъртност на глава от населението след Втората световна война, белязана от невиждан корупционен скандал. Безпрецедентна е европейската реакция срещу корупцията в България. Там ясно се казва, че България е дефектна държава, която трябва да се изтегли от производството, за да се ремонтира. Истински големият въпрос е какво ражда изборният процес. У нас ражда диктатура на  посредствеността, власт на случайните хора…“
    И още, и още…Когато ние, от категорията „обикновени хора“, изричаме подобни обобщения, те звучат несериозно, непрофесионално, лаишки. Но ето че уважавани от обществото ни личности, на които вярваме, излагат същите мнения. Едва ли съвпадението на позициите ни прави по-спокойни и самоуверени. Тъкмо обратното: значи, казваме си, наистина е това, което си мислим. А то не е никак, ама никак добро!
    Депутатите решиха да отложат преброяването на населението и жилищния фонд. То трябва да се проведе в целия ЕС в началото на следващата година, а  у нас - в периода 22 януари - 15 февруари 2021 г. Това обаче нямало да се случи. Причината била невъзможността да се предвиди развитието на епидемията през януари и февруари. Пак няма да разберем колко сме. А като прибавим и починалите от ковида, партия ГЕРБ ще разполага със солиден електорат от „мъртви души“. Вече имат солидна преднина пред другите играчи в изборите – когато и да са те.
    Случаят с лидера на БОЕЦ и съпругата му е показателен за извратената комуникация между институциите и управленците у нас. Докато никоя софийска болница не ги приемаше и те бяха принудени да се върнат във Видин, ето че по ЛИЧНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ на…знаете на кого, те са докарани в столицата за лечение. Една фарсова демонстрация на грижа за яростен опозиционер.
    Западните издания не спират да се забавляват с нашия премиер. Френското списание Le Point го нарича  „каубоят на Европа, който изчуква политиците с 200.”  Показани са снимките от спалнята му с чекмеджето с едри пачки и златни кюлчета. „Вътре има банкноти поне за 1 млн. евро", пише изданието и накрая обобщава:  „След 11 години на власт каубоят на Балканите може да се похвали с жалки постижения. На първо място с най-високото равнище на корупция и бедност в ЕС. След това с липса на свобода на печата, класиран на 111-то място в света зад Гвинея и Кувейт, въпреки че по време на влизането си в ЕС България бе наравно с Франция по свобода на печата.“  
    И една хубава новина за Пазарджик. Бившият учителски институт ще приеме за изнесено обучение професионалисти по здравни грижи, а общежитието му ще се реновира и в него ще се настанят около 100 медицински сестри и лаборанти.  Разбира се, това „се случва“ ОТНОВО благодарение на премиера – у нас всичко положително става по негово разпореждане, а за негативното си има ресорни министри. Е, по-добре късно, отколкото никога.

    Всеки служител на МВР ще получи „индивидуална“ награда от 500 лв., касаеща близо 50 000 армия. Паричният бонус е за „постигнати високи резултати и съществен принос в изпълнение на целите и приоритетите в дейността на МВР за периода от 1 януари до 30 ноември т. г.“. „Приноса“ го „усетихме“ по време на протестите, които продължават. Няма съмнение, че това е предизборно „мероприятие“, пък и да се тушират до известна степен исканията на полицаите за 30% увеличение на заплатите им.
    След повече от два месеца „разследване“ прокуратурата на Гешев не открила упражнено полицейско насилие над журналиста Димитър Кенаров на антиправителствения протест на 2 септември тази година. Не открила! Сигурно очите й са затворени, защото всички ние видяхме от репортажите на различни телевизии влаченето на протестиращи, смъкване презрамките на момичето и снимка на полицая с нея…не бяха една и две гаврите с младите хора. И още едно приключило разследване: от анализа на записите с премиера ни не били открити факти за престъпление. Не че сме изненадани. Мечтая за времето, когато някой ще разследва прокуратурата ни.
    Голяма сума пари е била открадната при грабеж на инкасов автомобил в Перник, някъде около един милион лева. Полицейски шеф като папагал повтаряше само „провеждат се процесуално-издирвателни мероприятия“, вместо да отговори ясно на въпросите на журналистите. Тази заучена служебна фраза е като спасителен пояс, който ги измъква от неудобните въпроси. Другата „помощна“ фраза е, че „се работи по различни версии“. Една от тях била, че престъпниците са имали вътрешна информация. А добър ден! Даже си мисля, че и обирджиите са „вътрешни хора“. И дайте да поразсъждаваме кои разполагат с оръжие!  Окръжният прокурор беше също „въоръжен“ с готови фрази: „текат процесуално-следствени мероприятия“.
    Софийската градска прокуратура внесе в съда обвинителния акт срещу младежа, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков в катастрофа на 19 април тази година. Маститият адвокат Константин Симеонов, защитник и на Цветан Василев, заяви, че „не трябва да превръщаме този процес в съд на линча“. Защо? Мисля, че именно такъв процес трябва да се превърне в публичен…не, не линч, а в категорична демонстрация на прозрачно и справедливо правораздаване. Не случайно във всички цивилизовани страни подобни процеси фокусират общественото внимание, защото те са истинският тест за ефикасността и обективността на съдебната система.
    Имаше една партия, която преди 30 години обедини мечтите на милиони българи. Наричаше се Съюз на демократичните сили. От нея остана само една импотентна абревиатура. Както сполучливо го формулира Методи Андреев,  СДС е „смокиновият лист на ГЕРБ.“ Има вероятност вятърът на предстоящите избори да свали този лист и истината да лъсне – хич няма да е за гледане!
 
   Литературните критици имат навика да използват „антономасия“- вид преименуване, за да изтъкнат най-характерното за автора, като понякога за целта просто  заемат негово самоназоваване – така Иван Пейчев нерядко е наричан „гладиатор“. Ето и първоизточника на това хрумване:
**
Преследван от резкия звън на трамваите,
гонен от сивия звук на огромни подметки,
фиксиран при всяко пресичане
от хиляди свирки,
докосван брутално
от погледи, лакти и дъжд, сразен от мистериите на жаргона,
аз падам,
един невероятен гладиатор,
падам в мрежите на головата разлика
под ветото на стадионите,
които плюят семки.
    Литературният критик Божидар Кунчев разсъждава върху  израза така:
   „Неведнъж съм се замислял върху сравнението с гладиатора. И когато прочетох стихотворението отново, започвайки да пиша за създаденото от зрелия поет, изпитах усещането, че „един невероятен гладиатор“ е не само спонтанна самохарактеристика. Убеден съм, че произнесеното е точна и обобщаваща характеристика за всичко, което беше като морал и художник Иван Пейчев.“
Божидар Кунчев, „Иван Пейчев, Литературно-критически очерк“, изд. „Български писател“, София, 1986 г.
   Иван Пейчев има и стихотворения, които изглеждат извън „амплоато“ му, писани, може би, в съгласие с времето и неговите императиви. За мен такова стихотворение е „Омраза“, създадено в стилистиката и духа на класовия сблъсък. Ето първите стихове:
„Намрази
със сурова
омраза
врага.
Намрази го
със вълча омраза.
…………………… „
Ето и последните:
„…с езика на шмайзера
с врага говори
на великата
тема
омраза.“
    В своя литературно-критически очерк за Иван Пейчев Божидар Кунчев обръща внимание на този момент:
    „ Той беше писал стихове за омразата и наистина можеше да мрази яростно, но Иван Пейчев беше преди всичко поет, който, според собственото му признание, непрекъснато топи перото си в мастилото на здрача…“
    В стиховете на Пейчев откриваме навеи от поезията на Лилиев, Яворов, Дебелянов, Далчев. Но звученето е различно, иванпейчевско:

   
Дъжд
 
Този пролетен дъжд, зашумял
неочаквано звънко във мрака,
тъмнината той сякаш разся
и със блясък окъпа листата.

Този дъжд, много топъл и бърз,
в миг прозорци и порти затвори
и сближи този дъжд изведнъж
под дърветата птици и хора.

Този дъжд, изведнъж завалял,
спря внезапно и всичко размеси:
ветрове, небеса и трева,
птичи песни и говор човешки.

Но при храста до живия плет
две очи от тъга са пронизани –
две очи са изпълнени с теб
и не виждат, те нищо не виждат.
   Приятелите и близките на Иван Пейчев си спомнят, че той е бил чужд на съвременните материални облаги, на деловата прагматика, на обикновената за обикновените пестеливост.
   „Той не искаше да запомни цената на килограм месо, ненавиждаше света на потребителите, които предпочитат пред стиховете на Рембо някаква лъскава вещ. Той не държеше на нищо освен на човешкото достойнство, на човешката свобода, на истината.“
Из предговора на Божидар Кунчев в книгата „Иван Пейчев. Далечно плаване“, изд. „Български писател“, София, 1986
   Различието го бележи със знаците на подозрението, на неприязънта, на отрицанието. Това не го огорчава, само подчертава неумението му – и най-вече нежеланието -  да се „стикова“ с общоприетите норми и поведение. Сам той признава:
    „Аз мисля, че съм един от най-самотните поети в нашата литература. …Поетът умира от и със своята поезия. Писането е страшно мъчителен процес. Всяко стихотворение е раждане и смърт.“
Михаил Неделчев, „Един от най-самотните поети“, разговор с Иван Пейчев, ноември – декември, 1966
    Иван Пейчев умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г. в София. На един от некролозите е отпечатано стихотворението му
  
„Нека седем капитани“:
Нека седем капитани
повдигнат тялото ми.
Нека седем ветрове
тъгуват за мен.
Нека седемте жени на капитани
да спрат
и хвърлят с тесните ръце
убийствен пясък,
слънце
и сълзи.
Нека всички
морета
да спрат на брега,
за да видят
как седем капитани
изнасят
смъртта
от Созопол.
   

Георги К. Спасов







Новина от ПА МЕДИЯ Пазарджик
( http://pa-media.net/news.php?extend.21086 )


Време за изпълнение: 0.0567 сек., 0.0062 от тях за заявки.