Наскоро мина равноденствието, свърши Лятото и официално започна Есента. Но все още Слънцето припича, въздухът трепти лятнеещо , а над Пазарджик понякога се чува дори крясък на чайки, нещо странно за полски и далечен от морето град.
На някои хора не им се иска да се разделят със спомените за крайморски разходки, полъха на бриза и унасящия гърмол на вълните, Точно това се усеща в малката зала на галерия "Г.Машев", пълна с живописните платна на Константин Анастасов - художник с душа на моряк и очи като езерна вода.
Наблюдавал съм го как рисува. Ако е с молив или въглен, ръката му замира над листа, острият му поглед фиксира обекта и изведнъж белотата се изпълва бързо с образ, къща, дърво или безбрежна линия. Ако е с четка, първо се появява контур, който после се изпълва с цвят, съобразно композицията и зрителят се удивява от ракурса на видяното, странноста на формата и въздействието на колорита.
Морето е безкрайна тема, но всеки художник открива в него своя истина. В новата изложба на Коко Анастасов, експонирана по установена традиция в няколко поредни години, то е разказано в багри и линии – като борба, като утеха и като памет.
В платното с рибаря морето е епос. Кубистично разчленени обеми, ярки контури и контрастно оранжево небе срещу сините вълни – всичко внушава сила и съдба. Старецът в лодката, чайката и рибата в ръцете му – това е философията на оцеляването и вечната връзка между човека и морето.
Следват натюрмортите. Рибите, подредени в чиния, са застинали като в ритуал – в монохромна синя гама, която превръща простата храна в символ на вечност, напомняща и за притчата с Христос. А в друго платно купа с оранжеви чушки израства като трофей на фона на морето, редом до раковина – земното и морското в хармония.
Живописта е допълнена от графиките – експресивни скици с туш и цвят, като бележки в дневник. Старите възрожденски къщи, селските дворове с каруци и бъчви, лодките и рибарите на брега – всичко е уловено с бърз щрих, но с автентична сила. Това са документи на паметта – за живота край морето, такъв какъвто е бил и такъв, какъвто остава в душата на хората.
„Морско синьо“ е изложба, която събира в себе си и драмата, и покоя, и носталгията на крайморския свят. Защото при Коко Анастасов морето е не само пейзаж, а съдба.
Д-р Станимир Куюмджиев
