Той е Стайо Гарноев , съвременен български художник, чиито работи обединяват жива цветова палитра, наивистични елементи и силна национална символика. В творчеството си Гарноев често разказва истории за обикновения човек, композирани като битови сцени, изпълнени с шаржови образи. По-скоро лично рефлективен, отколкото академически, неговият стил успява да предаде както радостта от живота, така и тънката нишка на историческата отговорност.“

  В момента Стайова картина участва в годишната изложба на пазарджишките художници, членове на СБХ. Творбата му ме впечатли и реших пак да напиша "арт-критика", както обикновено правя в последно време.

Предлагам малко описание на картината за непосетилите още изложбата в галерия "Г.Машев" :

Сред шумния площад на малкия град стои паметникът на Райна княгиня— строг, изправен, каменен.

На знамето тежи надписът „Свобода или смърт“ — думи, изсечени като клетва, като дъх от друго време.

А пред него — детство. Шумно, безгрижно, цветно. Светът на игрите, на смеха, на разтърсващата невинност.

Там, където героизмът мълчи, животът отново се смее.

Гарноев рисува не просто сцена — той рисува времето, което не спира, и народа, който се променя, но остава същият.

Децата, с червени бузки и широки усмивки, държат знаменца и дървени мечове, яздят играчки и летят с ролери.

Те не знаят защо е тук този каменен символ, но усещат, че в него има нещо от тях самите — може би духът на свободата, превърнал се в игра, в песен, в пъстра човешка радост.

Цветовете пеят.

Синьото небе прелива в оранжевите фасади, а гълъбите танцуват по паважа като живи ноти.

Светлината идва не от слънцето, а от радостта на битието – от смеха на децата, от погледа на бабата с букетчето цветя, от малкото куче, което сякаш разбира всичко.

И все пак – зад тази веселост пулсира дълбока носталгия.

Паметникът стои неподвижен и гледа напред – към бъдещето, което вече тича с ролери и смартфони.

Той е спомен за саможертвата, която днешните деца не познават, но все още дишат нейната свобода.

В тази напрегната хармония между минало и настояще, между камък и смях, Гарноев открива поезията на българската душа. Живата

Тя не е тъжна, нито героична до патос — тя е топла, човешка, усмихната през сълзи.

Художникът не обвинява, не проповядва, а прегръща живота такъв, какъвто е — шумен, цветен, объркан и прекрасен.

Това е картина, която не те кара да стоиш сериозно пред паметника, а да минеш край него с уважение и усмивка —

защото в смеха на децата звучи истинският смисъл на свободата.

Наблюдателният зрител би забелязал и  характерния "подпис"на Стайо - негови два автопортрета вмъкнати в картината. Това са елементи, без която никоя негова картина не "минава" и точно това я прави специфично уникална.

В последно време художникът не участва често в пазарджишките общи изложби и сега е моментът любителите на живописта да се порадват на платното му в близките дни.

 

Д-р Станимир Куюмджиев