Част Четвърта

По същото време социалният министър, една бързомигаща жена от високопланинско градче, ни уверяваше, че е осигурила социален чадър, прислонил под себе си хиляди българи от моята черга. Хайде, рекох си, да пиша и до нея. Ето и писмото ми:

„Госпожо Министър,

Винаги, когато излизам навън, вземам със себе си СОЦИАЛНИЯ СИ ЧАДЪР. С всеки изминал ден обаче той се оказва безсилен пред социалните ми нужди. Пробойните му са толкова много, че правят шарена сянка, а не плътна защита. Единственото сигурно нещо, което остава от този чадър, е неговата дръжка, а само с една дръжка какво може да се направи? Тя вече не е за защита, а за нападение – не мислите ли? И после, когато се прибирам вкъщи, прихванал със свенлива гордост ПОТРЕБИТЕЛСКАТА КОШНИЦА, малка и прилична на кошничката на Червената шапчица, аз се питам: „Човек ли съм или хермафродит?“ Позволявам си да помисля, че Вашата потребителска кошница няма нищо общо с Моята потребителска кошница. Това са потребителски Голиат и Давид, но, повярвайте ми, моят Давид няма нито силата, нито гордостта да излезе на двубой с Вашия Голиат. Стоя и броя стотинките си, за да изчисля дали „ще доживея до понеделник“, и се страхувам да включа телевизора, за да не видя едно престорено миловидно лице, което не харесвам, и да чуя шлагерните думи за чадъри и кошници, които ме изтикват към терасата. Поглеждам надолу, но се отказвам – не, не, само ще се осакатя. По-добре да продължа с Вашия чадър – той непременно ще ме довърши. Кой беше казал, че само българският чадър убива?“

….

А българският политически живот вреше и кипеше. Никому неизвестни досега хора пишеха, говореха, агитираха…Трудно се разбираше кой беше прав и кой крив. И тогава ми се появи сън-знамение. Евгени Михайлов ме гонеше с камерата, а аз нямах в ръцете си нищо, дори тиган. Филип Димитров се опитваше да ни спре: „Бъдете нормални! – повтаряше той. – Бъдете нормални!“ Отнякъде се появи отец Христофор Събев, потупа ме покровителски по рамото и ми пъхна в ръцете библия, получена по линията на хуманитарните помощи, с думите: „Нека Господ да те благослови и…“ Нещо се запъна и тогава се намеси Желю Желев: „…и прочие!“ – отсече той. Жорж Ганчев ме посрещна със 17-процентовата си усмивка и ме покани в своите семейни лобита. „Опитай  - рече, - ще се почувстваш добре.“ Последва жесток шок – току пред лицето ми изникна неадекватният образ на Йоло Денев. Апокалиптичните видения ме разплакаха. Исках да извикам за помощ, но не можех. И изведнъж бях разсечен от двете страховити думи на Велко Вълканов: „Бите шьон!“ Йезуитският връх на мъчението преля чашата на сънния кошмар и аз се събудих. Беше нощ – тиха и безвездна. И някъде от дъното й чух пияния глас на Йовковия Торашко: „Не ща да знам никого! Искам в Портартър!“ Отворих прозореца и като онези от „Телевизионна мрежа“ извиках: „Искам в Америка!“ И после: „Искам в Швейцария!“ И след малко: „Искам в Германия!“ И накрая: „Майната ви!“

(следва)

Георги К. Спасов