5.

По времето на Иван Костов МЕТЛАТА се превърна в символ на различни радикални намерения. Най-кресливите привърженици на СДС (повечето от които се оказаха ченгета) истерично размахваха метли с неизменните викове: „Ще изметем комунизма завинаги!“ И започна едно метене…Веднъж щях да изям пердаха, защото не скачах. А трябвало. Защото, който не скача, той е комунист. Та се наложи с подскоци, подобно на кенгуру, да отскоча до магазина за хляб и лют пипер.

В началото на новия век у нас дойде Месията. Сините, които уж взеха властта с малко, но завинаги, бяха издухани от уникалното превъплъщение на един цар в обикновен кандидат за премиер с магическото си обещание, че ще ни оправи за 800 дни. И ето я Тройната коалиция, която като „руска тройка“ започна да тегли българската каруца – и, разбира се, в три посоки – всеки за себе си…

…

Слушах с обяснима инертност вечерната новинарска емисия на БНТ, когато едно съобщение ме събуди: „Студент от НАТФИЗ се хвърли от четвъртия етаж!“ Изтръпнах. Но веднага след това бях успокоен от говорителката. Стана ясно, че това било един бутафорен жест. Показаха просната на паважа кукла…Изпитах странно разочарование. Не че желаех трупове, но си помислих за самозапалилия се чешки студент, за разбунтувалите се студенти от Гърция, Франция, Южна Корея…Там жертвите не бяха бутафорни. Мисля си, че с бутафорни жестове се постига бутафорна свобода, бутафорна демокрация, бутафорна държава. Нищо няма да постигнем без истински усилия, без изпитания, без жертви (не непременно в конкретния физически смисъл). Ироничното наблюдение на онова, което става около нас, се превръща в бумеранг, който ни събаря като бутафорни фигури – подобно на онази, която показа телевизията…Дали зад иронията или демонстративната апатия не се крие страхът?

Но има и безстрашни българи. В продължение само на няколко дни телевизията ни направи свидетели на уникални героически прояви на българи. Видяхме с очите си как един българин – и то какъв! – показваше пред камерата увитите си в бинт длани, с които собственоръчно е удушил вълк. Да, вълк! „Има-нема, четирсет минути се борих с него“ – обясни човекът. Беше облечен в националната униформа на българския селянин – дочена куртка и дочен панталон, сини. Гледаше малко особено. „Как си вървех по пътеката, и той срещу мене – продължи героят. Искаше да бъде точен и образен. – Помислих го за куче, щото беше мръкнало. А на заранта гледам, а, вълк!“ Показаха и други селяни, които изразиха в типичния си загадъчен стил одобрението на тази постъпка. Местният ветеринар резюмира случилото се кратко, отчитайки историческата му стойност: „Досега такова нещо – човек да удуши вълк! – не е било!“ След което телевизията се оттегли, а ние си легнахме. За да сънуваме как с голи ръце измъкваме гръцмуля на хищника…Но дочакахме следващия репортаж. Още по-сащисващ. Една жена – българка, разбира се! – удушила лисица! Мале-мале! „Като я фраснах, стискам, стискам, стискам…и ей я! Па нали знаете приказката, оная, дето лисицата се престорила на умрела…А, да ги немаме тия. Окачих я със сезал на тела и това е!“ Жената се казва Гуна. Но сега вече я наричат Гуна Борилесичката. Нещо като Боримечката.

Тези случаи ме изпълват с истеричен оптимизъм. Ще я бъде България, казвам ви. Ще ги бъдат българите, казвам ви. Докато имаме хора като удушвача на вълка и удушвачката на лисицата, няма от какво да се страхуваме. Дори и в Шенген да влезем, пак ще оцелеем. Щото и всичко да загубим, ината си ще запазим. А той не отстъпва пред нищо – дори пред кръвожадния хищник.

(следва)

 Георги К. Спасов