Лидл е от магазините, които често посещавам. Харесвам чистотата му, обслужването, разнообразието от продукти. Има и каса на самообслужване, която веднъж или два пъти използвах, ама все се налагаше да потърся помощ от касиерката. Че не съм от поколението GenZ, е ясно, но не мога да се примиря с обстоятелството, че някои неща ВЕЧЕ не ми се удават. Знам, че в първия час от работното им време трябва да се минава само през тази каса, така че започнах да влизам в магазина след този час.

Така направих и днес. Часът е 9,30, работят две каси. Наредих се на една от опашките и потърсих бар кода на телефона си. И тогава ДОЧУХ:

- Здравей! Научи ли новината?

Човекът зад мен говореше по телефона. Не се обърнах. Слушах.

- Иван умрял. Кой Иван! Склададжията…От какво! Отде да знам. Питай жена му…От цигарите, от какво да е. Всеки ден давам по шест и петдесет тяхната (и мъжът изпсува). Погребението е от два часа…А, не знам дали ще има организиран превоз. Ще мина да те взема с моята кола. Разбра ли? …

Платих и си тръгнах, без да се обърна. Знаех само, че някой си Иван склададжията е починал. Че в момента съпругата му не може да го проумее. Че е пила лекарства за успокояване. Че се пита на кого още да се обади. Че виковете и сълзите й постепенно отстъпват на неотменната грижа да изпрати спътника си по най-достойния начин.

В този ноемврийски ден слънцето печеше пролетно.

Георги К. СПАСОВ