Когато влязох в кабинета на лекарката, тя говореше по телефона. Седнах внимателно на отредения за пациенти стол, докато тя продължаваше да говори и аз, ща не ща, ДОЧУВАХ нещо от разговора й:
- …О, Софи, та това е чудесно! Значи малката Мери вече порасна и става гимназистка? Къде, къде е приета? В „немската“?
- Бях директор на тази гимназия – намесих се и аз в разговора.
- Каквооо? – лекарката ме погледна, после каза на приятелката си:
- Софи, ще продължим разговора по-късно. Имам пациент.
Затвори телефона си и се обърна към мен:
- Били сте директор на немската!
Във възклицанието й имаше откровена изненада, с няколко вариативни послания:
1. Как е възможно?
2. Ама наистина ли?
3. Не може да бъде!
Разбрах я. Облечен в шубата си, втора употреба, нахлупил вълнена шапка, покрила ушите ми, и с тези очила, пет диоптъра.
- Е, д-р Иванова, аз не винаги съм изглеждал така. По онова време бях на 40-45 години, имах коса, бях слабичък, тренирах джудо, пушех, пиех, любих…така де, сега му казват „правех секс“…не е за вярване, нали?
- О, не, не, аз…
- О, да, да! Разбирам ви! За съжаление, когато хората остареят, какъвто е и моят случай, върху тях няма отпечатък, етикет, намек дори какви са били като по-млади или зрели хора, и какво са работели. Просто попадаме в графата „пенсионери“, където минали слави и успехи се размиват в едно неясно, та даже и спорно – ама дали наистина е било така? – минало, което вече не интересува никого.
- Но аз нямах намерение…
- Знам. Знам. Сега, ако обичате, напишете ми рецептата, за да отида до обичайната си „дестинация“ – аптеката, отдавна заменила училището, в което работих, и библиотеката, от която заемах книги на любими автори.
- Господине, толкова много съжалявам!
Тръгнах си с горчивото усещане за идиот, който е смутил душевния и професионалния комфорт на лекарката, която имаше наивното неблагоразумие спонтанно да сподели визуалното си впечатление от мене.
Директор!?
Наистина ли съм бил директор?

Георги К. СПАСОВ