Отново съм пред лекарски кабинет. (Няма да казвам кой, за да не му правя реклама). Попаднал съм в компанията на бъбриви дами на моята възраст, за които чакането не е проблем, а по-скоро възможност за социално общуване. Една от тях с почти доверителен, тайнствен тон споделя с приятелката си:
- Ти разбра ли, че на Марчето й сменили колянна става?
- Така ли? И сега как е?
- Направо хвърчи. Не можеш да я познаеш. Абе парите какво ли не
правят!
- Защо?
- Как защо? Ами тази става струвала седем хиляди лева. Била специална,
не знам от какво си направена.
- Брей, бая пари.
- Е, има и евтини. Като за нас, бедните.
- И каква е разликата?
- Ами с тях можело да изкараш година-две-три. После - хайде наново.
- Нещо като еднократна употреба…
- Че то колко ли години ни остават!
- Не говори така! Не ти и аз, Господ го решава това!
Жената се прекръсти и погледна нагоре. Погледнах и аз. Мазилката на тавана беше паднала. Ех, тези наши болници! Взеха милиони по различни европейски проекти, лъснаха ги отвън, а вътре си останаха същите.
Георги К. СПАСОВ
