Накачулен, с маска и тъмни очила, отивам да си платя сметката за телефона. Заставам на почтително разстояние от две възрастни жени, които нещо си говорят. Едната споменава името ми и аз наддавам ухо. Дали говорят за мен или за друг със същото име? Жената уточнява къде и какво е работило въпросното лице и аз се убеждавам, че става дума точно за мен.
- Ама той жив ли е? - пита другата жена.
- Откъде да знам – отговаря приятелката й. – Отдавна не съм го виждала. Може ида е умрял.
Прииска ми се да им кажа, че съм тук, до тях, че все още съм жив, но се отказах. Защо да ги разочаровам!
Прибрах се вкъщи и веднага казах на жена ми да се облече и да излезем навън. Тя отвори устата си за допълнителна информация, но аз я отсякох:
- Не питай! Да излизаме!
Хванахме се под ръка, отидохме до центъра, обиколихме един-два пъти фонтаните, след това свърнахме към читалище „Виделина“… Кой когото срещахме, познат или не съвсем, високо го поздравявах: „Здравей! Здравейте! Хубав ден!“
По едно време жената ме дръпна за ръката и рече:
- Уморих се, да се връщаме! Омръзна ми да обикаляме!
Прибрахме се вкъщи едва когато се мръкна.
Не са ми виждали, а!
Георги К. СПАСОВ
