Човекът вървеше и си говореше на висок глас. Беше облечен в дълъг зелен шлифер и тъмни панталони; носеше каскет, в дясната си ръка държеше пазарска чанта. Имаше дълга бяла брада. Вървеше пъргаво, дори леко подскачайки, махаше енергично напред и назад лявата си ръка. Въртеше главата си надясно и наляво, обърна се и назад, като не спираше да говори:
- Ще види тя, наркоманка такава! Ще се обадя на началника на полицията! Няма да я оставя на мира! Няма да се предавам!
Вървях на почтително разстояние след него, в предпазливо очакване да направи нещо агресивно.
- Няма Господ! – извика той силно. И повтори: - Няма Господ! Той е на страната на лъжата, а не на истината! Той защитава Борисов и Прасето, а не нас, бедните. Те трябва да са в затвора!
Хайде, рекох си, още един политически коментатор „на терен“.
- Аз ще й дам да се разбере! Наркоманка долна! – върна се той към предишния си адресат.
Стигнахме заедно до пешеходна пътека. Идващият автомобил спря, а човекът със зеления шлифер го подкани да минава с думите:
- Недей да спираш заради мен, един нещастник! Минавай, минавай!
Шофьорът обаче търпеливо ни изчакваше. Хванах човека под ръка и му казах:
- Хайде! Да пресичаме!
От другата страна на улицата той се обърна към мен:
- Няма справедливост, братко, няма!
Близо до фонтаните някой го извика по име и го попита как е.
- Съсипаха ме, братко! – рече човекът. – Наркоманката не ме оставя на мира. Ще напусна онова място, ще се махна!
Нямах представа за каква „наркоманка“ говори – съпруга, съседка, приятелка, но очевидно между него и нея е имало (или продължава да има) особени отношения, които го карат да страда, да споделя, да търси помощ. Дори и по начин, който изглежда налудничав. А край нас имаше десетки сергии, на които се продаваха мартенички. Слънцето грееше и кафенето до Стария часовник беше пълно с посетители. Пролетта чукаше на вратите ни.
- Ще види тя, наркоманка такава! Ще се обадя на началника на полицията! Няма да я оставя на мира! Няма да се предавам!
Вървях на почтително разстояние след него, в предпазливо очакване да направи нещо агресивно.
- Няма Господ! – извика той силно. И повтори: - Няма Господ! Той е на страната на лъжата, а не на истината! Той защитава Борисов и Прасето, а не нас, бедните. Те трябва да са в затвора!
Хайде, рекох си, още един политически коментатор „на терен“.
- Аз ще й дам да се разбере! Наркоманка долна! – върна се той към предишния си адресат.
Стигнахме заедно до пешеходна пътека. Идващият автомобил спря, а човекът със зеления шлифер го подкани да минава с думите:
- Недей да спираш заради мен, един нещастник! Минавай, минавай!
Шофьорът обаче търпеливо ни изчакваше. Хванах човека под ръка и му казах:
- Хайде! Да пресичаме!
От другата страна на улицата той се обърна към мен:
- Няма справедливост, братко, няма!
Близо до фонтаните някой го извика по име и го попита как е.
- Съсипаха ме, братко! – рече човекът. – Наркоманката не ме оставя на мира. Ще напусна онова място, ще се махна!
Нямах представа за каква „наркоманка“ говори – съпруга, съседка, приятелка, но очевидно между него и нея е имало (или продължава да има) особени отношения, които го карат да страда, да споделя, да търси помощ. Дори и по начин, който изглежда налудничав.
А край нас имаше десетки сергии, на които се продаваха мартенички. Слънцето грееше и кафенето до Стария часовник беше пълно с посетители.Пролетта чукаше на вратите ни.
Георги К. СПАСОВ
