• Майка ти го направи нарочно. Сигурна съм.
• Не говори така. Тя ни обича.
• Обича теб, не мен. Днес трябваше да бъде с „любимото“ си внуче, а се оказа, че

е заета. И с какво? Да клюкарства със съседите.

• Не си права. Тя ни е изцяло отдадена.
• Изцяло отдадена! – повтори тя иронично.

Отминаха.

Нямаше как да ги сподирям и да чувам по-нататъшния им спор, който неочаквано припомни моето минало, времето, когато много често чувах същия „нежен“ упрек. „Майка ти!“ За това, че е оставила цялата къщна работа на гърба на младата ми съпруга; че обича повече децата на брат ми; че се възхищава от прическата на жена му; че НИКОГА не се е съгласила да гледа децата ни, когато искахме да излезем на ресторант или на гости; че – и това е най-страшното напомняне! – когато едногодишният ни син изгори жестоко ръката си, тя каза: „Ще му мине като на куче!“ Не му мина – поне не „като на куче“. Белегът е още жив!

Минаха много години, откакто тя се спомина, но и сега, когато сме вече стари, отново, макар и доста по-рядко, чувам това „майка ти“, но вече не толкова като укор, а като тъжно ехо от времето, когато бяхме млада двойка, красиви, непокорни, но и нетърпеливи, понякога гневни, понякога абсурдно несправедливи един към друг. Като тази двойка, която спореше, докато пресичаше моста над канала „Паша арк“, на който босият Нерон (художникът Казаков), облегнат на парапета,  гледаше надолу към спокойното течение на водата.

Георги К. СПАСОВ