На опашка съм пред една от касите в лидъла.

Човекът пред мен говори по телефона:

- Да, майко, купих. Да, и това купих. Добре, знам…

Усетих познатата от романите „издайническа“ топлина в очите, която застрашаваше да се превърне във влага. Като болезнен спазъм ме осени мисълта, че аз НЯМА как да чуя майка ми, която изгубих преди години, да ми поръча нещо да й купя; че няма да ме потърси, за да ме попита как съм (най-често така започваше) и децата как са, и работата върви ли, и кога ще отида на село да я видя…Побързах да се намръщя и да потърся ироничен ракурс към отношенията „син-майка“, за да балансирам вълнението си…За момента успях, но после, когато вървях към дома си, започнах да си припомням онези моменти, когато съм разговарял с майка си; особено онези, когато съм й казвал да ме остави на мира, че имам важна работа; че онова, което иска, може да го стори и съседката й; че аз не мога, дявол да го вземе, винаги да съм на нейно разположение!...

ОЧУТОТО в лидъла ме изкуши да се обърна към по-младите с молба, по-скоро със съвет: когато звъни майка ви, вдигнете телефона! Изслушайте я! И не се дразнете от онова, което тя ще ви поръча – прах за пране, липов чай, капачки за буркани, портокали, някакво лекарство… И няма значение дали по това време ще сте „заети“ – шофирате, гледате телевизия или си вършите работата (каквато и да е тя) – вдигнете телефона! Защото ще дойде време, когато от „майчиния“ телефонен номер няма да има кой да ви позвъни.

Георги К. СПАСОВ