Уличен музикант, седнал на обичайното си място близо до Колоната, разтяга съсредоточено акордеона си, без да поглежда минувачите. Макар и далеч от оригинала, разпознах музиката на Нино Рота от „Кръстникът“.

Пускам в кутийката му едно евро и съм сепнат от сърдит глас:

- Защо му давате пари?

- Защото има нужда от тях.

- Това не е основание. Парите трябва да са заслужени. Иначе е милостиня.

- Не ви разбирам.

- Не забелязахте ли, че той свири фалшиво?

- Знам. Това е очевидно.

- Така вие поощрявате грозната имитация на голямото изкуство.

- Но господине, това не е концерт, а обикновена улична импровизация, която вие превръщате в драма.

- Не ме разбирате. Въпросът е принципен. В случая този човек тук е само и единствено просяк. Нищо друго! Разбирате ли?

Настъпи пауза, през която акордеонистът извади от кутията си „моето“ евро и ми го подаде с думите:

- Господине, вземете си парата!

Ситуацията доби абсурдно развитие, създадено от непознатия музикален естет, радетел на истинско изкуство и майсторско изпълнение. Отклоних ръката на уличния музикант и оставих в кутийката му още едно евро.

- О, това е възмутително! Как можахте!– възкликна непознатият и си тръгна ядосан.

Тръгнах си и аз – с чудесно настроение от фалшивото музикално изпълнение, което възкреси спомените ми за „Кръстникът“  и великия Марлон Брандо.

 

Георги К. СПАСОВ