Беше в навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий. Срещнах младо семейство; мъжът държеше малко дете за ръка, а съпругата му беше сложила до гърдите си в нещо като раница още по-малко дете. Неочаквано младият мъж протегна към мен ръцете си и ентусиазирано съобщи на съпругата си:
- А това е моят учител по литература!
Тя ме стрелна с бърз, преценяващ поглед и се обърна към съпруга си с делови, дори суров тон:
- Нима си го спомняш?
Нейното възклицание прозвуча така, сякаш мен ме нямаше. В учудването на младата жена имаше нюанс на неприятна изненада и два подвъпроса: Защо го помниш? Заслужава ли си да го помниш?
Руменина покри лицето на младия човек, очевидно смутен от не толкова възпитаната прямота на жена си, и заговори почти в скоропоговорка:
- Разбира се, че го помня. Това беше човекът, който ме научи да разсъждавам, дане се доверявам на привидното, да…
- Хайде стига! Толкова години оттогава!
- Защо? Ти не помниш ли учителите си?
- Не.
- Поне някои от тях?
- Никого не помня. А и не си заслужава.
Малкото дете придърпа ръката на баща си:
- Тате, да вървим, искам сладолед!
Бившият ми ученик се обърна към мен, очевидно затруднен как да обясни поведението на младата си съпруга.
- Побързай! – казах. – Момченцето ти очаква студеното изкушение.
- Довиждане, господин учителю!
- Довиждане! И честит ни Ден на словото!
Георги К. СПАСОВ
