УЧИТЕЛЯТ В ПРЕМЕЖДИЕ

Посвещава се на Началника на хирургичното отделение, в което ми отнеха жлъчката

В един празничен майски ден постъпих по спешност в хирургичното отделение на град N (осланям се на класическата условност за място на събитието). Преди това още в четири сутринта се наложи да викаме спешна помощ заради силни болки в коремната област. Някаква инжекция, поуспокояване и…отново болки. Последваха още „срещи от същия вид“ в други спешни кабинети, където ме опипваха, почукваха тук и там, един от лекарите ме посъветва да сложа лед на мястото, където ме боли, щяло да ми мине след 10 минути – послушах съвета му, направих го и нито след десет минути, нито след час болката не изчезна. През цялото това време дъщеря ми, която живее и работи във Франция, настоятелно звънеше на жена ми, за да ме принуди да постъпя в болница. Взехме набързо необходимите за целта атрибути – тоалетна хартия, бръснарски принадлежности, сапун, кърпа, пижама, чехли и ето ни пред болницата, заедно с други като мен – „спешни“ с техни близки. Гледам ги мрачно, стискам зъби (останалите зъби!) и откривам, че съм напълно съгласен с онези скептици, които предвещават скорошен край на човечеството.
След дълго чакане успяваме да влезем, минавам през няколко кабинета – ехограф, рентген, електрокардиограма, поставиха ми абокат…,

докато най-накрая съм настанен в стая №6 с още двама пациента. Казвам на жена ми да си тръгва, късно е. Виждам сълзи в очите й.

- Хайде, побързай! И си повикай такси!

Останах сам – с включена система, през която ми вливаха антибиотици, обезболяващи и други, за които не питах какви са и с каква цел. До мен лежеше възрастен мъж с кислородна маска на лицето си, а в края, до вратата и коридора, друг мъж, който дишаше тежко, на пресекулки. Заспах с надеждата, че утре болките ще утихнат и лекарите ще ми кажат, че мога да се прибера вкъщи.

Събудих се в компанията на голяма група лекари и сестри, водени от едър, възпълен мъж, който ме гледаше с изучаващо любопитство. Той се приближи до мен, вдигна тениската ми и след като опипа корема ми, удари със свит юмрук дясната ми страна.

- Боли ли?

Разбира се, че болеше. Как не се сетих предварително да го предупредя, че при предишните прегледи всички ме удряха на това място, и просто да му кажа: „Ако ме ударите тук, ще боли!“

- Това е жлъчният мехур. Възпален е. Има и камъни. Може да се наложи да те оперираме.

Не казах нищо. „Може“ означаваше за мен някакъв шанс да ми се размине. Ще трябва да се изчака.

Групата от лекари и сестри се изниза навън. Разбрах, че с мен е говорил началникът на хирургичното отделение. През целия ден в стаята влизаха и излизаха сестри и санитарки, сменяха системите, почистваха екстрементите…Не ми беше позволено да пия вода и да се храня, просто чаках резултатите от направените изследвания, ставах за по малко, но вече започвах да усещам тежест в корема и неволно го придържах.

Късно вечерта ми се приходи до тоалетната, припряно откачих системата от абоката, потече кръв, но нуждата беше по-голяма, свърших я, а после успях да поставя отново системата, взех кухненска хартия и заличих оставените следи от кръв в стаята, в коридора и в тоалетната.
След една безсънна нощ, в която спомени и предположения се смесваха в плашещ калейдоскоп, дойде сутринта и рутинната ВИЗИТАЦИЯ!

Всеки, който е лежал в болница, знае, че този момент е зареден с вълнуващи очаквания и надежди. Преди това санитарките чевръсто почистват стаята, подреждат шкафчетата ни, привеждат ни – ако се налага! – в по-приличен вид, следват минути на тишина, после чуваме високи гласове от началото на коридора…Идат, идат!

Ето ги – нахълтват в стаята ни, която едва ги побира, лекари и сестри, водени от началника на отделението; до него сестра с отворена тетрадка го гледа в очите с подходящо уважение и записва онова, което той нарежда да се направи за пациентите. Започват с мен, защото леглото ми се води №1.

- Как си? – пита ме Началника.

- Не знам. Вие ми кажете.

- Операцията е наложителна. Жлъчният мехур трябва да бъде отстранен, защото има опасност да се стигне до перитонит.

Опитвам се да разбера с какво време разполагам, дали бих могъл да потърся друга болница и други хирурзи, чиято репутация да е безспорна. Неведнъж съм слушал, че трябва „да се пие вода от извора“, в София значи или в Пловдив, при някой професор или поне доцент, щото в нашия град N имало само некадърници. А и трябва да се посъветвам с жена си и дъщеря си. И докато го усуквам – засега само наум – виждам надвесен над мен Началника, а до него стоят още двама-трима хирурзи, всички остригани – да не би това да е хигиенно изискване за тяхната професия? Едри са, силни са, ако ги наемат за клане на прасе, гарантирано ще се справят по най-добрия начин. Стоят и ме гледат, вероятно очакват да се съглася на операция – приличат ми на озверелия от глад Джим Маккей от „Треска за злато“, който се нахвърля върху Чаплин, мислейки го за пиле - та и аз виждам в очите на хирурзите готовност, желание даже за рязане на тялото ми – за съжаление, обосновано!
- А може ли да се отложи? Да го направя след време? – питам.

- Изборът е твой – отсича Началника и се обръща към пациента от легло №2 – Как си?

- Одеве отидох до тоалетната – рече със задъхване съседът ми. – Срещна ме един млад лекар, ама толкова красив, по-красив от жена…Пита ме къде съм тръгнал, викам „до тоалетната“, а той „добре, добре…“

Пациентът от легло №3 не говори. Групата от лекари стои минута-две над леглото му, Началника пита за направените с него процедури, отговарят му, после излизат. През час-два ми се обаждат жена ми и дъщеря ми със стандартните въпроси как се чувствам, но и с колебания дали е уместно ТОЧНО сега да търсят друга болница и лекари. Как ще ми се отрази едно пътуване до Пловдив или до София? Отгоре на всичко усещам нарастваща тежест в корема си. Нетърпението ми расте, това изчакване ми изнервя. Излизам в коридора, срещам един от лекарите и му казвам, че искам да ме оперират. „Супер!“ – отвръща той и отминава. Минава обяд и си мисля, че вероятно утре ще ме оперират. Но ето че в шест часа идва една от санитарките и ми нарежда да тръгваме, щели да ме оперират. Следвам я, качваме се в асансьор с чипове, който ни откарва до операционната. Събличам се гол и лягам на операционната маса, постлана с чист чаршаф (за разлика от онзи в болничната ми стая). „Сега ще те обръсна“ – предупреждава ме санитарката, сапунисва корема ми и започва едно истинско „дране“; ножчето й е старо и ми направи няколко дълбоки резки. Влезе лекарският екип и един от тях се скара на жената, че е нарязала корема ми и добави: „Това е наша работа“. Жената се оправдава, че ножчето й е старо, намериха й ново и най-сетне тя успя да свърши работата си и да излезе. Заобиколен от лекари, аз се оставях съзнателно в техни ръце с мъдрото успокоение, че нямах друг изход.

Един от тях стоеше зад мен, близо до главата ми и аз се досетих, че това ще е анестезиологът. Обърнах се настрани, за да го видя, но той отиде от другата страна. Направих още два опита да зърна лицето му, но той – защо го правеше? – се криеше. Заприлича ми на онези палачи, които слагат качулка на лицето си, преди да обесят осъдения. Но ето че внезапно анестезиологът изскочи току пред лицето ми с изненадващо възклицание:

- О, господин Спасов, но това вие ли сте?

Пред мен стоеше млад човек, с очила, изпод които искряха весели, закачливи очи. В него познах мой бивш ученик от езиковата гимназия, в която преподавах много години.

- Ние сме – казах. – Радвам се, че виждам познато лице.

- А това е моят учител от езиковата гимназия – обърна се към колегите си анестезиологът. – Един от изявените учители по български език и литература в нашия град.

- Дано не съм ти писал ниска оценка, за да имаш основание сега да ми отмъщаваш – казах.

Лекарите се засмяха.

Бившият ми ученик внимателно ми подаде маската, после я отдръпна, после пак. Докато очаквах упойката, отправих кротък апел към Всевишния за благоразположение, придърпан от препускащи спомени за любимите ми хора…

Когато се събудих (или ме събудиха?), видях над себе си лицето на моето 76-годишно момиче – измъчено от притеснение и огряно от безусловна любов, която ме смущава, защото не сме сами. До нея стои един от лекарите, който ме наблюдава.

- Операцията мина, миличък! Успешна е. А това е д-р Д., който те оперира.

Чуй какво ще ти каже!

- Отстранихме жлъчния ти мехур тъкмо навреме. Имаше локален перитонит и сраствания след операцията за отстраняване на бъбрека ти. Изчистихме всичко, сега ти предстои известно време определено поведение и диета.

- Благодаря Ви, докторе! – успях да кажа.

Докторът ни остави, а жена ми – очаквано! – се разплака.

- Стига де!

- Ех, миличък, преди 56 години ти извадиха единия бъбрек, а сега жлъчката.

- Да не би да ме подготвят за балсамиране?

Жена ми се усмихна през сълзи.

- Една българо-египетска мумия – допълних. – А ти как разбра, че съм опериран?

- Таня ми се обади. Тя пък разбрала това от началника на отделението. Постоянно му звъняла.

Понечих да стана, но силна болка ме преряза и отново легнах.

- Какво искаш? – попита жена ми.

- Трябва да отида до тоалетната. Пикае ми се.

- Но ти с катетър!

Едва сега видях от лявата си страна торбичка, в която се отвежда урината ми, а от другата – два дренажа. Бях прикован като Прометей, но вместо железен кол в гърдите и вериги безобидни тръбички ме заставяха да лежа безпомощен с потискащата мисъл, че ще минат дни, докато ме изпишат.

Свечеряваше се и трябваше да се разделим.

Двамата ми „съквартиранти“ спяха – поне така изглеждаше, - и аз обърнах лицето си към гледката, закрита с щорите.

Отвън се чуваха птичи гласове, истинска какафония, вероятно жизнерадостна, но аз я възприемах като лична подигравка. Щеше ми се да възкликна като Яворовия селянин: „Их, опустяло!“ … Но болката асимилира всички други възможни мисловни полети и ги фокусира единствено върху себе си. До леглата ни има червен бутон, до него – нарисуван червен кръст и отдолу надписа: SOS. Когато банките се източат, а сестрите се бавят, или имаме нужда от нещо друго, натискаме бутона. Всяка вечер ни питат дали искаме обезболяващи. Аз искам.

Птичките внезапно замлъкват. По коридора се чуват гласове на санитарки и медицински сестри. Говорят високо, ние ги чуваме и те го знаят: „Докарват ги едни…“ – възмущава се някоя. Аз съм от „едните“. „Искат след ден-два да си тръгнат. Това да не ти е филм!“

Някъде някой стене. Друг иска вода. Отказват му, не било разрешено. Отваряне и затваряне на врати…

Унасям се, заспивам и сънувам: първо Никол Кидман (много е слабичка!), после Ким Бейсингър (нямам нищо против!), след това Мелани Грифит и нейната лолитка (извратено!). Болката ме събужда, за да видя, че все още няма полунощ. Времето тече дразнещо бавно, искам да е утре. Опитвам се да мисля за друго. Стаята ми е №6 и това ми напомня на Чеховия разказ „Стая („палата“) №6, обитавана от лудите. И за философския разговор между един от пациентите – Иван Дмитрич, и д-р Андрей Ефимич, който признава: „Моята болест е само в това, че за двадесет години намерих в целия град само един умен човек, но и той е луд.“ Е, и самият доктор се озовава при „умния“ луд – за да продължим да се питаме – и тогава, и сега – къде е границата между лудостта и нормалността?

И кой я определя? Отново сънувам: ето я къщата ни на село, спрял съм с колата си на шосето, близо до нея; виждам на покрива човек, прилича на илюстрация, сякаш нарисувана от Радичков, ето и съседите, като че ли спорят – може би отново за поливането, откъде да минава вадата, кой кога да пуска водата?...

Виденията се изнизват, а желанието ми да стана от леглото е непоносимо; мисълта изпреварва състоянието ми и аз се виждам прав, вървящ навън към тоалетната или по коридора… натискам червеното копче, SOS, идва някаква сестра:

- Искам да стана! Искам да стана!

- Чичо, стига си викал, не можеш да станеш, не разбираш ли!

- Поне да седна, да се изправя…

- Хей, чичо, чуваш ли ме! Стой мирно!

- Щях да знам, ако съм ти чичо – процеждам. – И недей да ми крещиш!

Сестрата ядосано се врътва и след секунди идва заедно с млад лекар, високо подстриган, добродушно закръглен, който сякаш се зарадва, че може да демонстрира знания и позиция пред един капризен пациент. С вдигната назад глава, малко „ала Наполеон“, той изстреля като в скоропоговорка едноминутно поучение, в което нямаше методически указания, а само забрани, забрани, забрани, които удряха като камшик.

Рече и излезе.

Сестрата приближи към мен и почти в ухото ми просъска тържествуващо:

- Защо нищо не можа да кажеш на доктора?

Обърнах главата си на другата страна. Нямах сили да отговоря; сразен, сломен, пречупен.

В един от своите „фрагменти“ поетът Атанас Далчев казва: „Който има семейство, трябва да се прости с гордостта си“; аз бих го перифразирал за моя случай така: „Ако искаш да се излекуваш, трябва да се простиш с достойнството си!“ Опиташ ли се да го запазиш, или, не дай боже, да го демонстрираш, това ще е равносилно на самонаказание…

Буден съм от 4 часа в очакване на утрото и на рутинните процедури: поставяне на системи, изпразване на торбичките с урината, закуската, която не се отнася за мен (влизащите санитарки отбелязват: легло №3 – гладен, легло №2 – гладен, легло №1 …просто го отминават). И после – ВИЗИТАЦИЯТА, бодрите питания на лекарите „Добре ли си?“, които просто те задължават да отговориш утвърдително, но все има и такива, които държат на своето: „Не съм добре, зле съм!“ – но докато го кажат, визитиращата легация е излязла. Сега обаче стоят пред мен, водени от шефа на отделението, който очевидно има въпроси:

- Значи – започва той, - анестезиологът е бил твой ученик?

- Да – отговарям.

- По какво си му преподавал?

- Български език и литература.

- О, аз обичах тази дисциплина.

- Ами защо не сте следвали филология?

- Моите родители бяха учители. Все заети с проверки на домашни и контролни, подготовка за уроци, дежурства…Не исках да бъда като тях.

- Така е – казвам. – Често пъти родителските професии имат обратно въздействие на децата им.

Останалите почтително ни слушат и аз разбирам, че съм добил що-годе по-приличен „статут“ като пациент.

Съседът до мен беше преместен в кардиологичното отделение. Останах сам с пациента на легло №3, който не говореше, не ставаше, само стенеше или тежко дишаше.

Имах илюзията, че ще дочакам „разкачването“ на тръбичките, излизащи от тялото ми, и чак тогава да отида „по себе си“. Но природата не се съобразява с желанието ми и настоява на своето. Хич не ми се иска да я „свърша“ в памперса и да видя след това отвращението в очите на санитарките. Предупреждавам една от тях, че ми „идва“ и че ще я затрудня.

- Ами иди до тоалетната де! – подхвърля тя спокойно.

- Как, така ли?

- Ами така.

Ха, ами разбира се. Хващам с лявата си ръка торбичката с урината, а с другата – двата дренажа, и бавничко, внимателно отивам до тоалетната и си свършвам работата. Какво облекчение! Понякога няма как да не говорим/пишем и за тази неизбежна – а и жизнено важна – потребност. Спомням си за едно филмче, в рамките на няколко минути, което проследяваше трескавото бягане на мъж – през улици и тротоари, паркове, минувачи, заведения, сгради (и през цялото време имаш очакването за нещо драматично!), за да нахлуе най-сетне в апартамента си, в тоалетната си…и да чуеш онзи характерен шум от пусната вода и сладостен вик на физиологическо разтоварване.

Бях благодарен на санитарката за съвета й, който ми спести унижението на стар и безпомощен човек.

САНИТАРКИТЕ са особен сегмент от системата на здравеопазване. Те заемат първо място в личната класация на пациентите, които знаят, че са уязвимо зависими от тях: не лекарят, не сестрата, а САНИТАРКАТА ще дойде да смени оцапания ти памперс и да те почисти. Ето защо отношението им към тях е подчертано смирено, та даже и нагаждаческо. Има и такива, които се опитват да ги спечелят с ласкателства или със скромни подаръци, за да си извоюват приоритетно отношение. Но санитарките са си изработили особен нюх към подобни пациенти и ги „отрязват“ навреме, дори стават по-сурови в отношенията си с тях. Те знаят, че работата им не е особено престижна, че стоят ниско в професионалната стълбица на здравеопазването, но държат да бъдат уважавани. Всяка една от тях има своя лична история; те избягват да навлизат в по-дълги от необходимото разговори с пациентите, убедени от практиката си, че това невинаги е продуктивно от професионална гледна точка. Ето защо повечето от тях вършат „неблагодарната“ си работа делово, без излишни приказки с пациентите, които това и чакат – за да започнат с оплаквания, с изисквания, с молби за някаква услуга.

Една от тях е младо момиче, грубовато, нисичко, върви бързо, изпълнява задълженията си със сериозен, даже намръщен вид, който осигурява дистанция. Докато изпразва торбичката ми с урина и отбелязва количеството й, виждам, че ръцете й, от лактите надолу, са татуирани с линии, които се пресичат, приличат на геометричен чертеж. Много внимателно, избягвайки всяка и най-малка прилика с ласкателство или флирт, просто отбелязвам:

- Сложна татуировка.

И ето че лицето на това момиче, толкова сурово на вид и поведение, изведнъж цъфна в усмивка. Промяната й ме изненада, сякаш чак сега видях истинското лице (а в този момент то изглеждаше красиво) на тази млада санитарка. И когато по-късно дойде жена ми да ме види и я помоли за нещо, тя го направи незабавно, с готовност и приветливо лице.

СЕСТРИТЕ са (или се имат за) „друга бира“. В това отделение имаше изненадващо много млади медицински сестри. Някои от тях бяха толкова красиви, че спокойно биха могли да участват в конкурс за красота независимо от мащаба му. А и манипулациите от тяхна страна – когато сменят банките, или поставят инжекции, или сменят превръзки – са внимателни, безболезнени и…нежни. Тяхната младост, в съчетание със сериозността, с която изпълняват задълженията си, е трогателна, дори предизвиква усмивка у мен. Тези сериозно нацупени устни, бързата, делова походка, кратките отговори на въпросите ни (всъщност сестрите, пък и санитарките, не обичат да им задават въпроси) – подозирам, че в учебниците им е записано като методическо изискване да не допускат близка, извънпрофесионална връзка с пациентите.
Една от сестрите, твърде млада – може би стажантка? –поставя поредната банка и аз, стараейки се да не прозвучи като нелеп опит за ласкателство, казвам:

- Трябва да следвате медицина.

- И други са ми го казвали – отговаря девойката, без да изглежда особено впечатлена.

И други са ми го казвали…Абе що се опитвам да давам съвети, които не са ми поискали, а отгоре на всичко се оказват вече получавани!

Вечерта идва с обичайното за мен обещание нощта да е дълга и мъчителна. Приемам за мой най-голям враг ВРЕМЕТО, което сякаш е променило темпа си на движение. В съз-нанието ми то е като огромно влечуго; пълзи толкова бавно, сякаш не се движи, дори спира, вдига облата си глава към мен и злорадо ме пита: „Е, какво ще направиш?“ И е хубаво, че сестрите ни питат дали искаме обезболяващи, които ни помагат да забравим болките и спрялото време…И после – какви съновидения!

…Майка на две момичета, приличат на азиатчета, едното около 2 годинки, то тръгва към мен с изпънато напред телце и ситни, забързани крачки; хващам го през кръста и то изведнъж се сгъва на две, като картонена кукла; изправям го внимателно, момиченцето се усмихва, нищо му няма…

Боли! Червеното копче, SOS! Моля!...

Стая с излаз към двор, в нея, върху пейка са се настанили малко коте на светли петна, а пред него голям бял гълъб; но виждам и някакви разкъсани, начупени образи, детайли от човешко тяло, като картина на Салвадор Дали…

Боли! Червеното копче, SOS! Моля!...

Пространство, изпълнено с оловни човечета като онези от панаирите, които и да ги събориш, и да ги обърнеш по гръб – отново се изправят, притиснати плътно едно до друго, напомнят ми на теракотените войници от императорската армия на Китай; друго подобно пространство, плътно покрито с малки разноцветни същества с ръста на човечетата; те ръкомахат, но не вертикално, а хоризонтално; отгоре се виждат като стотици малки цветни въртележки…

Боли! Червеното копче, SOS! Моля!

А това е като че ли сцена от гражданската война в САЩ, едните побеждават, имат сини униформи, на върха на пушките им стърчат щикове…сключват примирие, може би сега няма да ме боли…

Червеното копче, SOS!

На този ден по обяд докараха нов пациент на освободеното до мен легло. Беше висок, тромав, с почерняло лице, гъста сива коса и дебели вежди. Докато го настаняваха, една от санитарките взе с две ръце бельото му и без заобикалки рече:

- Ауу, какви мърляви гащи!

Новият не показа никакви признаци на притеснение – сякаш това се отнасяше за друг човек.

След като си легна, извърна лице към мен и попита:

- Ти как се казваш?

- Георги. А ти?

- Иван. Откъде си?

Отговорих му.

- А ти откъде си?

- От село О.

- Знам го – казах. – Бил съм там.

- На колко си години? – продължи с въпросите си Иван.

- Седемдесет и седем.

- Яз съм на осемдесе.

След този етюден диалог, наложил се едва ли не като „етикетен“ за голяма част от сънародниците ми, настъпи пауза. Но за кратко. Иван от с. О. изрази съмнението си, че не са го докарали на правилното място.

- Мен ме боли главата, а тук правят операции. Не, не съм за тук. Ама не е само главата. Краката, ръцете, стомаха…

За всички тези болести Иван намесваше живота и неговата майка.

- Бай Георги – рече по едно време, - кога донасят вечерята?

Макар и с 3 години по-голям, той започна да се обръща към мен с „бай“, което не ме обиди – приех го като знак на особено признание (или просто негов си навик да нарича така и други, с което може би намалява възрастта си?).

- Към шест, шест и половина.

- Бива ли я?

- Не знам. Досега не са ми давали храна.

- Аха! Бай Георги, ти имаш ли си баба?

- Имам си.

- Моята се спомина преди шест години.

Не казах „съжалявам“, както сме свикнали да гледаме и чуваме по телевизията - прецених, че подобна форма на съчувствие не би прозвучала автентично за Иван – само поклатих глава като знак на дълбоко разбиране.

Човекът от легло №3 гаснеше. При него дойде някаква жена и го попита дали е добре. Говореше високо, почти викаше. После се обърна към нас и каза:

- Това е вуйчо ми. Много е зле. Болен е от рак, последен стадий.

Наведе се над леглото му:

- Вуйчо, искаш ли вода? Жаден ли си?

- Той беше голям човек – каза тя с лице към нас. – Беше кмет на село Р. два мандата.

Всички го уважаваха.

Иван от село О. поклати бавно глава – очевидно като знак на респект към болния.

- А откога е тук? – попита.

- От две седмици – отговори племенницата.

- Дано оздравее! – каза Иван.

- Няма да оздравее! – рече племенницата. – Чакаме да дойде дъщеря му от Германия и внукът му да се видят за последно.

След обяд дойде на свиждане жена ми. Иван от с. О не пропусна да задоволи любопитството си.

- Бай Георги, това дъщеря ти ли е?

- Това е „баба“ ми, Иване!

- А, че тя е много млада.

Жена ми се засмя:

- Разликата ни е само една година!

- Май ти изглеждам стар за нея, Иване?

- Не бе…ама…А ти откъде си? – попита Иван.

Тя му отговори, дори заразказва как сме се запознали, как сме се оженили, как е живяла при родителите ми, далеч от своите…и през цялото време се усмихваше…Поканих я да излезем и да я изпратя, чувствах се неловко от нейното искрено изповядване пред един непознат човек. Виждах се отстрани (както често го правя) и бях убеден, че двамата изглеждаме неприлично щастливи на фона на страданието на околните. Тя сякаш се опомни и когато навън й споделих скрупулите си, тя ме разбра. Притисна се плахо до мен и отмина, а аз я гледах и знаех, че я обичам.
Когато се прибрах в стаята си, Иван ме попита:

- Ти ли й се обади да дойде?

- Не. Тя сама го е решила.

Иван въздъхна.

- Когато оперираха язвата ми – каза, - жена ми през цялото време беше до мен.

Очевидно се засягаше деликатната тема за съпружеския живот, за взаимната отдаденост, за споделените трудности.

Не знаех какво да му кажа. Пък и той много бързо мина на друга тема:

- Не, не съм за тука, мен главата ме боли! Искам да ме изпишат!

Извика една от сестрите и след труден спор между двамата тя повика лекар, който го изслуша и заключи:

- Добре. Ще те изпишем.

След около два часа дойде синът му, озадачен и малко ядосан, събра багажа му, оправи формалностите и го взе със себе си. Май не си казахме „довиждане“.

Животът в отделението следваше делничния си ритъм. Сестри, санитарки, понякога и лекари – влизат, излизат, бързат по коридора, всичко изглежда като хаос, а всъщност е човешка аналогия на мравуняка – всеки знае задълженията си и ги следва.

На следващия ден на освободеното от Иван легло настаниха около 50-годишен мъж, който трябваше да бъде опериран от херния. Същият лекар, който оперира и мен, го попита дали ще иска да има платно. Мъжът не го разбра.

- Платното се плаща отделно. То е за по-голяма защита, да не би хернията отново да се спука. Каква ти е работата? Физическа?
Мъжът поклати утвърдително глава.

- Е, помисли си – каза лекарят. – Ако искаш платно, трябва да го платиш. Днес или
утре най-късно.

- И колко струва?

- Сто, сто и нещо евро.

Лекарят излезе. Попитах мъжа какво точно работи.

- Каменоделец съм.

- Трябва да поискаш платно. Работата ти го изисква.

- Ще кажа на брат ми да го плати. Ще му се обадя.

Новият ми съсед се казваше Борис, от град П. Непрекъснато пушеше и излизаше на терасата. Не беше женен. Нямаше кола. Нямаше банкова сметка. Телефона си зареждаше с ваучери. Заплащането на платното го изненада и очевидно го затрудняваше.

Малко след обяд в стаята ни влязоха племенницата на болния от легло №3, млада жена и момче.- Вуйчо, имаш гости! – почти извика племенницата.

- Татко, аз съм тук. Аз съм дъщеря ти. И внукът е тук. Ти как си? Искаш ли нещо?
Вода?...

Болният леко мръдна едната си ръка.

- Чува ни, чува ни, виждаш ли, синко? Той знае, че сме при него…

Момчето излезе на терасата.

След около десетина минути си тръгнаха.

Смениха ми на два пъти превръзката. Поръчах на жена ми да ми купи ластичен, самозалепващ се колан, който ми препоръчаха хабилитаторките. Докато се възстановявах, вече поуспокоен след изминалите 5-6 дни, се поддадох на лирични хрумвания и планове за времето, което ми остава да изживея: да уча испански език, а може би италиански; да си купим вана, в която да кисна с безгрижно и дълго удоволствие; да отидем до Силистра и Русе, а може би и до Тутракан, където имахме преди много години хубави спомени;…

На седмия ден откачиха от мен всички тръбички и аз се почувствах свободен, окрилен – сякаш бях кораб, който вдига котвата си и се отправя към жадувания воден хоризонт. Вече можех да ставам, да ходя, да се разхождам и да очаквам – все с нетърпение – изписването ми.
В този ден покрай легло №3 се разигра сцена, в която трагизмът опонираше на мрачната ирония: близките на болния бяха дошли да му честитят рождения ден – ставаше на 77 години. Опитите им за ободряващи поздрави за здраве звучаха сюрреалистично и…отчаяно. Не знам дали болният ги чуваше и разбираше. Но виждах, че лекарите, сестрите и санитарките се грижеха за него така, сякаш очакваха да оздравее.

На деветия ден сутринта смениха за трети път превръзката ми, сложиха колана ми и ми казаха да дойда след 12 дни да махнат конците. Изписваха ме. Нямах търпение повече да чакам, обадих се на една сестра да откачи абоката ми, минах през регистратурата, за да попълня някакви формуляри и после през другата регистратура, където платих дължимата такса. Бях сам, не исках да безпокоя жена си, щях до отида до стоянката и да взема такси до вкъщи. Брадясал, отслабнал, отпаднал, бях тихо щастлив, отворил слуха си за птичите песни, които сега ми се струваха като закачлив поздрав и пожелание за щастие…
Красиво е!
Животът продължава!
Или – отново започва?

ИЗМИСЛЕНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

В деня на изписването ми Началника на хирургичното отделение ме покани в кабинета си. Дори седнал зад масивното си бюро, той изглеждаше респектиращ с едрото си тяло и съсредоточения в мен поглед.

- Е, учителю, как се чувстваш?
- Добре.
- Така и трябва. Аз съм доволен, че изпълних моята част от сделката.
- Сделка?
- Ще ти го обясня. Докато моите лекари, сестри и санитарки те лекуваха и
обслужваха, аз получих множество обаждания – и не само от дъщеря ти, която не ме оставяше на мира, но и от много други, главно твои бивши ученици.
- Това е приятна изненада за мен.
- По този начин – продължи Началника, - аз стигнах до извода, че ти си уважаван
човек за нашата общност.
- Не уважаван, а обичан!
- Обичан?
- Уважавани много, обичани малко.
Началника се усмихна.
- --Така да бъде. Та след като аз те върнах здрав…здрав си, нали?
- Така мисля.
- Та след като върнах на нашата общественост почти здрав – все пак предстои ти
още време за възстановяване! – уважавания, извинявай, обичания гражданин, учител, баща, дядо и съпруг, аз имам основание да бъда горд и да заявя, че моята част от сделката е успешно изпълнена.
- Не ви разбирам.
- При всяка сделка, учителю, има две страни. В случая аз съм едната, другата си ти.
- И сега какво се очаква от мен? – продължавах да недоумявам. – Някаква
благодарност?
- Естествено.
- Понеже за първи път ми махат жлъчката, не знам как се постъпва в подобен
случай, господин Началник. В какво трябва да се изразява тази моя благодарност? Питиета, бонбони, пари в плик?
Началника се засмя. Високо, от все сърце.
- Е, учителю, живееш със стари представи за нас, лекарите. Ние сме финансово
добре осигурени, морални сме. Отдавна не получаваме шоколадови бонбони и питиета, още повече пликове с пари. Пък и с какво ли би ме изненадал един пенсиониран учител.
- Продължавам да не ви разбирам.
Началника стана сериозен.
- Разбрах, учителю, от тук от там, че се занимаваш с писателство.
- Така е. Имам достатъчно време за това.
- Разбрах още, че си свикнал да пресъздаваш всичко, което ти се случва?
- Вярно е. Ако не го направя, все едно не съм го изживял. Не обичам да измислям.
- Е, учителю, ще те попитам направо: ще разкажеш ли за престоя си в моето
отделение?
Изумен от прямотата на въпроса, както и от неговото основание (защото наистина вече си представях как да го направя), аз изгубих речевата си кондиция и просто изчаквах следващото питане на Началника.
- Май съм прав да очаквам от тебе да предложиш свой „прочит“, както се
изразявате вие, писателите, на изживяното тук?
- Обмислям го, господин Началник.
- Ето, вървим към сключване на сделката.
- И ако го направя, какво се иска от мен?
Началника не бързаше да ми отговори. Гледаше ме с дяволит блясък в очите и аз можех само да предполагам какво означава това. Но ето че той внезапно се наведе през бюрото си към мен, доближи ме и почти прошепна:
- Искам тази история да бъде посветена на мен!
- Как така?
- Знам, че съществува практиката авторите на произведения да ги посвещават
някому – близки, приятели, любими. Или бъркам?
- Не бъркате. Наистина съществува тази практика и тя най-често се използва от
поетите.
- И от писателите. Чел съм разкази и романи със специални посвещения. Така че,
обобщавам: това е молбата ми! Това е твоята част от изпълнението на сделката.
- Посвещение? Но в такъв случай ще пренебрегна хирурга, който ме е оперирал,
анестезиолога, целия екип. Не е честно.
Началника се облегна назад. Креслото му проскърца. Помълча малко, после отново се наведе към мен и ясно, твърдо, „началнически“ започна да говори:
- Учителю, ти беше в моето отделение девет дни. Знаеш каква е обстановката,
видял си моите лекари, сестри и санитарки, усетил си безупречната организация, която съм създал. Аз обемам всичко това – и медицинския персонал, и болничните стаи, и обзавеждането, и тоалетните, и коридора, всичко – за добро или лошо. Аз съм персонификацията на отделението. Аз го представлявам по всяко време по всички възможни начини…
- Но другите, но колегите ви все пак имат личен принос, макар и различен, който
трябва да бъде открояван, поощряван и показван.
- Не ме разбираш. Всякакви индивидуални акценти само размиват монолитното ни
единство, противопоставят, разделят. Ето защо Началника е длъжен да обедини всички елементи на едно отделение в представително цяло, в негово лице и емблема.
Настъпи пауза, през която бавно осмислях казаното от Началника и деликатния начин, по който да му опонирам.
- Да ти припомня, учителю, че АЗ изпълних своята част от сделката. Връщам на
градската ни общност нейния уважаван…
- Обичан!
- Обичан член. И сега очаквам от него нещо съвсем просто като лична
благодарност. Е, имаме ли сделка?
Дадох си около десетина секунди да премисля отново предложението. Знаех, че по подобен начин ще игнорирам усилията на редовите лекари, но пък, от друга страна, казах си, аз вече съм разказал за тях в историята си, така че…
Реших се:
- Имаме сделка, господин Началник!
Началника протегна ръката си, стисна дланта ми с неочаквана нежност и каза:
- И аз те обичам!

Георги К. СПАСОВ