Да си подариш книга за рождения си ден – но не да си я купиш, а да си я напишеш и издадеш. И това е да подаръкът ти за 75-та ти годишнина! Това е избрала Камелия Галчева за своя празник и със сигурност подаръкът е незабравим за нея, а с излизането на книгата читателите ще имат възможност да споделят личния ѝ празник. Официалното ѝ представяне ще бъде наесен, а дотогава ПАмедия ще има възможност да Ви представи няколко откъса.

Камелия Галчева не е поставила на корицата пред името си научната степен и академичната длъжност. Тя е известен университетски преподавател, автор на стотици публикации, монографии и специализирана литература, но тази книга е написана от Камелия Галчева, а не от доц. д-р К. Галчева. Редактор на книгата е Цветанка Убинова, която в предговора си съветва читателя да чете книгата „на глътки“,… за да я усети. Автор на илюстрациите и на корицата е Емма Стоицова – млад дизайнер, една от талантливите внучки на авторката.

В Националния регистър на издаваните книги „Страници от живота на АЯ“ на доц. Камелия Галчева е поставена в жанр „Автобиография“, но авторката започва книгата с посвещение и първото изречение е: „Тази книга не е автобиография, не е изповед – тя е посвещение“. Посветена е на всички, които навършват 75, на Мария – дъщеря ѝ, която имах честта да познавам от времето на радио „Оберон“ и която от дълги години вече е директор на една от престижните софийски детски градини. На следващо място, но никога последно, защото сърцето на Камелия Галчева е огромно и на първи ред са много хора, много скъпи места и незабравими спомени – книгата е посветена на двете ѝ внучки – Ивана и Емма, а също и на приятелката ѝ от детските години – Красимира. И накрая посвещение има и за Старостта – „неизбежната, дочаканата, преживяната“.

„В тази книга е моята представа за Старостта“, казва Камелия Галчева. Но в тази книга е истината за живота, за ценностите в него, за непреходното – за всичко, което не се бои от Старостта. За Камелия Старостта е приятелка, интелигентен събеседник и добър слушател. Разговорите им са за смислените неща за живота. И ако човек иска да се замисли за важното по пътя към Старостта, ще чете историите една по една, бавно, осмислено. И ще продължи за себе си разговорите на Ая със Старостта. Точно както Камелия – Ая споделя с внучките си, че „животът не състезание до финала. Той е пътуване, в което всяка история е крачката, която оставяме след себе си“. А в книгата редом с нея крачи Старостта, която не е грозна и страшна, а напротив – „не много висока жена, с бели като сняг коси, с топли кафяви очи и с един благ за ухото глас“. И най-важното – тя е провокаторът авторката да разкрие душата си, да сподели веруюто си и да даде своите съвети на читателите, адресирайки ги до най-близките си хора – семейството.

А защо Камелия е АЯ в книгата? Когато я попитах, ми отговори: „Ще прочетеш“. Да, и е по-добре да се прочете, защото авторката допуска читателя до най-съкровеното си – до мечтите, до емоциите си, до срещите си с различни хора и до прозрението, че човек трябва да живее за себе си, за да са добре децата му, до много личните моменти, като това, че повече от 50 години не е изневерила на любимия си Dior – нейният запазен стил и отношение към живота, парфюмът, поддържащ душата ѝ млада, до болката от загубата на любимия, която болка Камелия Галчева трансформира в книга за любовта. И именно любовта е провокацията, която кара Старостта да извади своите спомени за големите любови, на които е станала свидетел – за Ромео и Жулиета, за Есмералда и Квазимодо, за Анна Каренина, за Малкия принц и неговата роза. АЯ също разказва за своите любови – от детската градина до последната, продължила половин век, за да завърши тази среща с осмисленото признание и послание към читателя: „Животът е … любов“.

Всичките срещи разговори със Старостта, са на житейски теми – за вината и прошката, за бедността и богатството, за надеждата, за различните хора, за разликата между сам и самотен, за корена на злото и за скъпия подарък. И в тези разговори, докато се обръща назад в отминалите години, АЯ все по-уверено не само гледа, но и крачи напред – към една своя мечта и поредното пътешествие. Защото „истинските пътешествия никога не свършват. Те просто преминават от един хоризонт към следващия“. Със „Страници от живота на АЯ“ със сигурност ще стигнете до нови хоризонти!

 

Катя Бузник

 

И тъй като корицата провокира с образа на огледалото помолихме Камелия Галчева да сподели с читателите историята, от която е илюстрацията на корицата:

 

ОГЛЕДАЛОТО

 

АЯ живееше в огромна къща с голям двор в покрайнините на един неголям провинциален град. Домът й не бе обзаведен по последна мода от дизайнери. Всяка вещ имаше история и обичаше мястото, на което е поставена. Еклектиката я удовлетворяваше, на видно място стоеше едно огледало. То не беше обикновено, но не в оня фантазен смисъл от приказките – в него са се оглеждали три поколения. Огледалото не беше просто антика, бе й подарено от баба й. В него се е отразявала красотата на собствената й майка, а сега то беше нейно.

В този ден АЯ имаше настроение. Минавайки пред огледалото, видя отразения си образ и закачливо изрече: „Огледалце, огледалце, я кажи, огледалце, не лъжи“. Така АЯ се забавляваше, като в приказката за Снежанка. Тя не беше злата мащеха, а една вече стара жена. Колко ли пъти е поглеждала в огледалото за некраткия си живот, но едва днес АЯ го попита и очакваше истината за това, което огледалото виждаше. Отражението показваше една дребничка на ръст жена с посивяла коса, но с живи очи – нали очите не остаряват...

Инстинктивно прокара ръка по огледалото. Гладката и студена повърхност я накара да огледа ръката си. Беше малка и все още запазила перфектната форма на пръстите с безупречен маникюр. В този момент АЯ осъзна, че това не беше просто отражение, а среща със самата себе си. Тя не беше нарцистична личност и това, което видя в огледалото е реалният ѝ образ. Вместо да се натъжи, АЯ си спомни картината на италианския художник Помпео Батони „Времето заповядва на Старостта да унищожи Красотата“. В алегорията на тази картина Времето е нарисувано като мъж с пясъчен часовник, Старостта като стара и грозна жена, която му заповядва, а Красотата е млада изящна жена, която Старостта и Времето няма да пощадят. Мисълта за преходността в живота беше вече до болка познато на АЯ – за седемдесет и пет години беше преживяла и хубаво, и лошо. Споменът за тази картина я върна в National Gallery в London, тогава беше млада и не се замисли как времето ще промени не само физиката, но и психиката ѝ. Сега, с дълбокия си философски смисъл „memento mori“, този художник ѝ напомни, че всичко е преходно. Като отявлен стоик, АЯ приемаше преходността като неизбежна промяна. Страхът от остаряването ѝ беше чужд, само трябваше да си отговори на един-единствен въпрос: „Какво остава, когато красотата изчезне?“

Отговор на този въпрос огледалото не можеше да даде. В този момент АЯ се сети, че може да продължи разговора си със Старостта.

– Тук съм – чу глас зад себе си – винаги съм до теб и готова да те изслушам –каза Старостта. – Мога да ти дам отговор на твоя въпрос веднага. Когато красотата изчезне, остава мъдростта.

– Не е страшно, че остаряваме, страшно е, че младостта не иска да си отиде – не си спомням кой го е казал – допълни АЯ. – Ако го нямаше огледалото, едва ли щях да се замисля, че остарявам. Може би хората в миналото, когато не е имало огледала, са били по-щастливи. Рядко са виждали отражението си в спокойни води, а сега огледалата ни правят суетни.

АЯ не беше суетна, беше престанала да боядисва косата си и рядко ползваше дискретен грим, но една страст я съпровожда от най-ранната ѝ младост – френските парфюми. Миризмата на Dior беше мост към нейната младост, повече от петдесет години един и същи парфюм беше нейният запазен стил и отношение към живота. Този парфюм поддържаше душата ѝ млада.