gks20230912.jpg

Началото на всяка нова учебна година ме връща към учителските ми години, към спомените за училища, колеги, ученици. По мое време теоретиците на преподаването бяха извели като своеобразен лайтмотив и изискване от преподавателите да създават в часовете си т.н. „проблемни ситуации“. Изпълнението на тази директива от „високо“ беше контролирана от инспекторите от съответните окръжни/областни представителства на образователното министерство, които посещаваха периодично учителите и в обсъждането на проведения урок все ги питаха и разпитваха дали предварително са запланували възникването на подобна проблемна ситуация и как са я осъществили. Без да съм ги търсил и „запланувал“, имах подобни часове, за които искам да разкажа в кратка поредица от 4 ЕПИЗОДА.

ЧАС ПО ЛИТЕРАТУРА

 

ЕПИЗОД ТРЕТИ

 

Моканина, или другото име на състраданието

 

Лично за мен разказът По жицата“ най-ярко демонстрира майсторството на Йордан Йовков да използва въздействието на художествените детайли. Ще се спра само на онзи момент от творбата му, когато Моканина се среща с момичето и майка му. Гунчо им съобщава, че селото, за което има слух, че са видели чудодейната птица,  е наблизо и добавя:

- Нонке, тоз чиляк  виждал лястовичката“.

 Напълно естествена е тази бащина лъжа, която трябва да поддържа вярата у болното момиче. Истинската „интрига“ тук е поведението на Моканина.  

Как ще постъпи той?

Та нали малко преди това е казал на Гунчо, че не е виждал бялата лястовичка.

Не съм братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.

Ще потвърди или ще отхвърли лъжата на Гунчо?

Отново един малък художествен детайл насочва към вътрешната драма на Гунчо. След като изрича лъжата си, той „поглежда“ Моканина.

Защо? Като извинение? Като предупреждение? Като безмълвна  молба за разбиране и съучастие?  

(Често си позволявах да правя аналогии със самите нас. Дали ви се е случвало, питах, да изпаднете в ситуация, когато някой ви е приписал нещо казано (или сторено), но невярно, като шега, като предизвикателство, а след това да ви е „хвърлил“ онзи предупредителен поглед за подкрепа, често „гарниран“ с намигване“? ).

Ако до този момент художествените детайли са имали предназначението да „разгадават“ състоянието на Гунчо, то сега Йовков ги използва, за да насочи вниманието ни към Моканина. С едно-единствено изречение, изпълнено с глаголи-художествени детайли, той загатва за особеното емоционално състояние на Моканина:

Нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

Колебанието е кратко. Следва разтърсващо човешко желание да се помогне, дори и с цената на неистина.

Ще я видите, чедо, ще я видите – високо заговори той. – Аз я видях, ще я видите

и  вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла…Ще я видиш и ти. Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш…я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш…и ще оздравееш, чедо, не бой се…

Уверенията му (а защо не и самоуверения?), че ще видят бялата лястовичка, са изречени „високо“. Чрез този художествен детайл авторът намеква за вълнението на своя герой и за трогателното му желание да помогне на нещастните хора.

Драматизмът на ситуацията е подсилен и със следващите художествени детайли. След като чува новината, че ще видят бялата лястовичка, майката стисна очи и заплака“.

Защо? Новината е добра, би трябвало да се зарадва?

Подтекстът на тези художествени детайли е, че майката е разбрала благородното намерение на този непознат овчар да не отнема последната им надежда.

И как го е разбрала?

Ами по неестествено  „високия“ му глас, по излишните повторения, по емоционалните паузи…Тя е възрастна жена, видяла и преживяла много в живота си.  Ако този непознат овчар наистина е видял бялата лястовичка, той щеше да й го съобщи спокойно, като обикновен факт, без тези емоционални уверения.

Високият, едър селянин се изкашля, хвана коня за юздите и го поведе.

Още един интересен, като че маловажен детайл – „се изкашля“.

Защо? И защо бърза да си тръгнат?

Несъмнено Гунчо е трогнат от човешкото съпричастие на Моканина. Той едва скрива вълнението си, което може да бъде забелязано от Нонка и тя да открие причините за него. Още малко и цялата тази изградена с много любов и състрадание лъжа може да рухне. Така тримата – Моканина, Гунчо и майката – влизат в един негласен сговор, чиято цел е свята: да поддържа вярата у Нонка.

Хайде, със здраве! –викаше след тях Моканина. – Близо е селото. Все по теля, все

по теля!

Картината на изпращането израства до символ на страданието: ето я Майката, чийто „черен“ чумбер винаги ще говори за безпределната болка; ето го и легналото до нея Момиче, сломено от болестта си, ето го „прегърбения“ Баща, който води каруцата си по Пътя към една мечта.

…Когато искам да избягам от псевдо постиженията на съвременната българска литература, препрочитам Йордан Йовков.

 

Снимки: От личния архив на автора


gks20230912b.jpg


Loading...