2. РЕКАТА
       „Слизаща от планината, криволичеща из долините, губеща се в езера и морета, реката символизира човешкото съществуване с изтичането му, с последователността на желанията, чувствата, намеренията и разнообразието на уклоните им.“
       Речник на символите, т. 2, Изд. къща „Петриков“, София, 1966

Вярвам, че до края на живота си всеки човек носи в себе си отпечатъка на пейзажа, на фона на който е протекло детството му – поле, планина, река, море; и че характерът му е в някаква степен „полски“, „планински“, „речен“ или „морски“. Той е „чипиран“, както днес е модерно да се казва, завинаги от безкрайното поле с далечния хоризонт; или от планинските върхове, надвиснали над родното му място; или от речната вода, която ту утихва и се снишава, ту ненадейно връхлита с огромна сила; или от морските вълни и крясъка на чайките…
Алеко Константинов има чудесния шанс да се роди край величествената река Дунав. Датата е 1 януари 1863 година. В рамките на османската империя неговият роден град Свищов „диша“ много по-свободно от другите населени с българи места. Градът се слави в началото на XIX век като важен търговски и просветен център. Той е най-оживеното пристанище на Дунава и служи като връзка между Запад и вътрешността на Източна България, при вноса на стоки или износа на храни и други сурови продукти. Баща му Иваница Хаджиконстантинов е потомък на знатен род, самият той е тежък търговец. Майка му умира твърде рано, а малкият Алеко е възпитаван от леля си. И още в тези години той ще изненадва близките си с умението да улавя смешното у хората и да го разказва пред по-възрастните. „Той разсмиваше тогава тесния кръг роднини, за да се подготви, види се, да разсмее после цял един народ и да го накара да се вгледа в себе си, в своите пороци и недостатъци" – спомня си близкият другар и роднина на Алеко, радикал-демократът Найчо Цанов.
Алеко прекарва детските и юношеските си години в бащината къща, разположена в средната част на града върху площ от 260 кв. м. Издигната на два ката върху високия и стръмен дунавски бряг, обърната на север към реката, тя има величествен изглед от всички страни. От просторния балкон пред очите на Алеко се открива великолепна гледка към Дунав и равния румънски бряг.
Реката е живата връзка между държави и народи, а нейното преминаване от българин означава прекрачване в територията на свободата. Съседна Румъния приютява гонени от турската власт български бунтовници, откъдето те отново и отново кроят и осъществяват планове за освобождението на отечеството си. И днес все още у нас отекват драматичните събития, случили се край Реката. На 5 март 1872 г. един от най-обаятелните български революционери - Ангел Кънчев, прави опит да се прехвърли тайно в Румъния, но на русенското пристанище е издаден и е обграден от османската полиция. За да не бъде заловен жив, слага сам край на живота си. Последните му думи са: „Да живее България!“. Баба Тонка Обретенова ще превърне своя дом в Русчук в убежище за бъдещите революционери и техните съмишленици. На 16 май 1876 година Христо Ботев ще се качи на австро-унгарския кораб „Радецки“ със своите четници и тук, докато корабът върви по течението на реката, поетът ще напише прощално писмо до близките си, в което думите му към съпругата Венета ще имат смисъла на завет към следващите поколения българи:
„…Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе…“
По обяд на 17 май Ботев ще принуди капитана Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката край село Козлодуй, където четниците слизат от кораба. И това ще бъде началото на Легендата!
А историческите събития ще се въплътят в художествени сюжети…Сиротните Вазови хъшове ще обитават кръчмата на Странджата, ще спорят, ще пиянстват, ще се заканват на турските и българските душмани. Учениците ще четат за среднощните приключения на Македонски, който трябва да мине през замръзналата река, но ще срещне „неожидано препятствие“: „водата, черна, страшна, шумеше глухо пред него и отваряше една грозна пропаст за стъпките му“ ; и ще разсъждават върху казуса: правилно ли е постъпил хъшът, като е убил влаха, който се явява пречка в изпълнението на мисията му?...Ех, Дядо Вазов, да знаеш, чета те с детинско удивление и с онази стародавна читателска наслада, която днес е заменена с визуализирани истории, които ампутират човешкото въображение!
Та покрай тази река, която носи със себе си пластове исторически събития – български и европейски, които променят картата на Европа и мисленето на милиони хора, е роден Щастливеца. Неговият Свищов ще бъде първият български освободен град - 27 юни 1877 г., а царят-освободител Александър Втори ще гостува на родната му къща, която ще се използва и като губернаторска канцелария, оглавявана от Найден Геров и служители Иван Вазов, Драган Цанков и Никола Живков.
Когато става на седем години, баща му наема двамата уважавани учители Янко Мустаков и Емануил Васкидович да го обучават. Така правят заможните и далновидните родители – инвестират в децата си. През 1874 постъпва в най-доброто училище за онова време - Априловската гимназия в Габрово; продължава образованието си в Южнославянския пансион в Николаев /1878/; после се записва студент по право в Одеския университет/есента на 1881/, а през лятото на 1885 година се завръща в родината си. На 23 години е. Образован, умен, духовит. Свищов е малък за възможностите му. Очаква го София, която от 6 години е столица на Княжество България.

„…Много минути се изминаха, догдето ние се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творение божие, а пред самия бог те бяха изправени!...Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!...Аз не мога.“
Всеки добросъвестен седмокласник ще познае, че това е началото на най-емоционалния момент от пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“, с което започва описанието на Ниагарския водопад. Годината е 1893. Три месеца преди това, на 7 март 1893 г. в Княжество България, покрай Реката, в гр. Пазарджик се ражда бъдещият карикатурист, писател, журналист, издател и – искрено вярвам, че е така – духовният наследник на Щастливеца, Райко Алексиев: за да разсмива, да бичува, да се превърне в критерий за достойно гражданско поведение и творческа злободневност. Такова е и „предсказанието“ на една орисница, разчитайки знаците, традиционно използвани при всяко раждане:
……
От тоя вирнат нос, госпожо,
и от езика си ръбатия
през цял живот не ще да може
да види мир, прости ми, Боже,
и все от тях ще да си пати я!
/ „Моето рождение“, в. „Щурец“, 16 октомври 1938 г./
Марица е по-малка посестрима на Дунав, но понякога приижда бурна и ядосана, излиза от коритото си, разрушава бреговете си, наводнява ниви и къщи. И тя има своите исторически наслоения, и тя е свидетел на драматични събития от миналото ни. Скромен паметник до стария мост, откъм десния бряг на Реката/вместо на левия, каквато е историческата истина/, напомня на поколенията българи, че тук на 14 януари/стар стил 2 януари/ е пристигнала първата колона на руските освободителни войски начело с генерал Брук и в нощта срещу 15 януари са освободили Пазарджик от турско „присъствие“. Отсреща, на другия бряг, е издигната внушителна монументална композиция в стилистиката на социалистическия реализъм за събитията от метежния Септември,23, когато българи са убивали други българи. Най-отпред е изведена грубовата гранитна фигура на приклекнал мъж с вързани отзад ръце, но с вдигната нагоре глава. Огромни развети каменни знамена, на една стена изобразена група хора, устремени напред – „с пръти/с копрали/с търнокопи/с вили/с брадви/с топори/с коси…“, до тях плоча с надпис: „През нощта на 24 срещу 25 септември1923 година в местността Пясъците край река Марица бяха разстреляни от фашистките палачи героите…“ и следва списък на имената на 12 души, и „…окървавена повлече/ги скръбната родна река“, и ето го страшния въпрос: що е отечество? За който все още нямаме единен отговор.
В един пътеводител за Пазарджик от 1969 г. Реката е представена по следния начин:
„Марица е едно украшение за Пазарджик, особено с големия си остров „Свобода“. На 2 километра западно от града в нея се влива Тополница, която в турско време има ръкави и в самия град. Още тогава се оформя напоителният канал Паша-арк, който и днес минава през града. Недалече от Пазарджик в Марица се влива Луда Яна и Чепинска река.“
Преди стотина години, по времето, когато Райко Алексиев е бил дете, тя е била пълноводна и плавателна. Архивни снимки показват пристан на левия бряг на реката, откъм близките къщи на града. По нея са плавали гемии, превозвали са хора и стоки, въртяла се е търговия.
Една от най-интересните книги за града ни – „Пролетта на един град. Пазарджишка мозайка“ от д-р Константин Кантарев /1983 г./, която има и второ допълнено и актуализирано издание през 2018 г., финансирано от Община Пазарджик, ни връща към първите десетилетия на миналия век:
„Към 5 часа следобед, когато жегата малко попритихнеше, „елитът“ на Пазарджик излизашe на разходка край Марица – все тая широка и пълноводна река привличаше хората! Напред вървяха децата, хванати чинно за ръце, а след тях родителите. Каква радост, каква гордост от хубавите деца! Спираха ги близки, разговаряха най-много за децата: „Колко са пораснали! Ами кога бе, боже? Как незабелязано минават годините!“ На това майките отговаряха: „Ох, отдалече все така изглежда. Питай мене!“…После започваха за хубостта им, за това колко са умни и „хитри“…“Няма глупав свят вече. То беше на нашите години!“…
Децата са играели край Реката, ловили са риба, гонели са птиците, шпионирали са възрастните... В тяхната весела гълчава можем да чуем и гласа на малкия Райко. Сигурно той и приятелите му са се заглеждали с почуда и невинен присмех в пременените жени, така образно описани от
д-р Кантарев в книгата му:
„Дори на разходката край Марица жените са облечени изискано. Дълги до земята рокли, украсени с дантели и панделки, пристегнати в кръста. Под роклите корсет с банели, които стягат, за да изглеждат тънки в талията. Кой обича дебелите, равни от горе до долу жени? Нали и песента пее: „На бяла гушка герданче, на тънко кръстче коланче!“
Може би са мечтаели, като пораснат, да приличат на мъжете:
„Мъжете не оставаха назад. Обличаха се обикновено в черен или друг тъмен костюм. Някои носеха и редингот. Меката шапка/бомбето!/ или истинско бомбе, черно, кораво, високата до ушите гумена или колосана яка и ръкавелите – допълваха техния тоалет. Яките на горните ризи се сменяха два-три пъти седмично. Закопчаваха се отзад на врата със специално копче. Употребяваше се много галустникът/нагръдник/, бял или цветен, забоден с безопасни игли за долната риза. Всеки държеше в ръка бастун и го въртеше наляво-надясно…“
Това „въртене“ на бастуните отстрани може да изглежда и смешно, но децата биха усетили ударите им по гърба си, ако решат да се шегуват с възрастните. Истински респектирани са били от гледката на мъж с цилиндър.
„Много рядко или почти никак не се мяркаше цилиндър. Той беше атрибут на министрите. Изключение в Пазарджик правеше Михаил Такев, който, още млад адвокат, е живял с надеждата и със стремежа си да стане министър.“
А малкият Райко, с вроденото му чувство за хумор, вероятно е чувал и се е вслушвал в закачливите песни за онези жени, които са посмели да скъсят косите си:
„Отрязала си косата, за да плаши децата“. И по-нататък: „Сложила си помада, за да стане по-млада, ла-ла-ла“…
Райко Алексиев е роден в семейството на учителя Никола Алексиев, българин бежанец от Солун, и на Стоянка Белопитова, сестра на участника в Априлското въстание Тодор Белопитов. Има трима братя и две сестри. Семейството напуска родния му град през 1903 година. Преселват се в Сливен, по-късно – във Враца, където баща му е гимназиален директор. Райко Алексиев завършва гимназия, после учителства в няколко села и със спестените пари пристига в Столицата…за да я завладее. Спомняме си Балзаковия Йожен Растиняк, който след погребението на дядо Горио отправя жаден поглед към Париж – „извит, легнал край двата бряга на Сена, където вече проблясваха светлини…там живееше това висше общество, в което той бе решил да проникне“, и му се заканва: „ – А сега ще видим: аз или ти!“ Мотивът „за стълбата нагоре, която води надолу“ е един от най-интерпретираните в световната литература. Нашият пазарджиклия е амбициозен, упорит, последователен и най-вече – абсолютно уверен в творческия си потенциал. Неговият произход, в сравнение с произхода на Щастливеца, е далеч по-скромен, не е „аристократичен“; Райко Алексиев е по-скоро самоизградил се и напълно покрива представата на Дон Кихот за един достоен, морален и честен човек, която той рисува под формата на „съвет“ към верния си оръженосец Санчо Панса, преди да го „провъзгласят“ за „губернатор“:
„Гордей се, Санчо, със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин…Помни, Санчо – ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добродетелни дела, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта“.
И така, Столицата, този „шумен и разблуден град“, поглъща в кипящия си свят на хиляди човешки съдби и страсти още един донкихотовец, който ще трябва да се бори с по-страшни неща от вятърните мелници. Но няма да се откаже и да се предаде, както прави неговият герой от хумористичния му разказ „Г-н Генчо напуща Содом и Гомор“. София ще се превърне в съдбовно предизвикателство на амбициите му, на способностите му, на волята му, на нравствените му устои. Тук той ще разгърне в пълнота творческия си потенциал…тук ще намери и смъртта си.

Георги К. Спасов