1. ЛЕГЕНДАТА „ЩУРЕЦ“

„В литературата много важно е да притежаваш чисти ръце“

                                                          Гюстав Флобер, „Писма до Луиз Коле“

 

     Натрупал богат опит и самочувствие като редактор във вестници като „Българан“, „Барабан“, „Смях“ и завеждащ сатиричната страница „Смях и закачки“ на в. „Зора“, Райко Алексиев се решава на една рискована стъпка – да започне издаването на свой вестник. Вече е женен и като отговорен съпруг той се съветва със съпругата си Весела. Тя го подкрепя с пълното съзнание, че това начинание изисква влагането на средства без гаранции за тяхното възвръщане или увеличаване. Той е взел заеми от няколко банки и бъдещето на младото семейство зависи изцяло от предприемаческия му нюх и таланта му на разностранен творец.

    Първият брой излиза  на 24 декември 1932 г. Можем да си представим с какво вълнение и с какви опасения Алексиев очаква реакцията на читателите. А тя надминава и най-смелите му надежди – още до обяд цялото количество се продава и от будките се обаждат и казват: „Пращайте „Щурец.“ Това е единственият хумористичен вестник тогава, интересът е страхотен и до вечерта претърпява три издания. Първият брой е издаден в 1900 екземпляра, за да достигне през 1941–42–43 година до 50 000 на седмица, което е огромен тираж за онова време. Като нов продукт на книжния пазар вестникът прокламира и своята програма:

ПРОГРАМА

на хумористичния вестник „Щурец“, поместена в бр. от м. декември 1932 г.

    „Посрещнете с добро око в. „Щурец“, защото той носи радост в притеснения ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и села…за равноправките, за кикиморите, за тъщите и свекървите. Сегиз-тогиз ще ви разказва весели истории и интриги в обществото, ще се смее заедно с вас на своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, племена, групи, крилца и опашки. А когато зърне всички ония, които смущават неговото и вашето спокойствие, свирнята му ще се преобърне в освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притеснен от неволи живот.“

     В първите години след появата на седмичния вестник „Щурец“ Райко Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри, като се грижи и за разпространяването му. „Щурец“ се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г.

    Доста време ми отне да ПРЕГЛЕДАМ /а не да изчета/ огромна част от оцелялото течение на в. „Щурец“, съхранена в отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „Н. Фурнаджиев“ – Пазарджик. Останах шокиран от разностранния талант на Райко Алексиев – не само като вестникар, но и като автор. Четирите страници на вестника му „се пукат по шевовете“; те са запълнени максимално с карикатури и текстове, в тях няма бяло поле, евтин трик на онези издатели, на които им липсва „материал“. Изумително е разнообразието на рубрики и жанрове; тук читателят може да се забавлява с шеговити рубрики като „Бюлетин за времето“, „Политиката и разни други природни, народни и международни явления“,  „Политическа борса“,  „Из родните архиви“ „Из чуждия хумор“/както сега го наричат „вносен хумор“/; хроника, политически вести, именни дни, знаменити прякори, френско-български речник, програма на театрите, веселото Щурче, анекдоти, карикатури от целия свят, интриги, нрави, знаменити прякори, стихотворения, градоописания, хумористичeн календар за Новата 1938 година… „Иновативно“ е решението му да публикува своята „Хумористична история на българите“ така, че да може да се изрязва от вестника и да стане книга.

   „Неспокойният дух на Райко Алексиев и най-вече неговото дарование не му даваше мира. А той е вярвал в своя талант… Отдавна лелее една мечта: да запълни една празнота в нашия обществен и културен живот, да издава хумористичен вестник… Един ден се появи вестник „Щурец“. И той стана наш семеен другар, за нас, за баба и дядо, за децата. Чакахме го с нетърпение и следяхме с интерес приключенията на Гуньо Гъсков, на г-жа Гинка, на отец Тарапонтий и др“

/ „Спомен за Райко Алексиев“, адвокат Борис Аврамов, Държавен архив-Пазарджик/

    През 1993 г. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“ издава „Хумористична история на българите“ от Райко Алексиев с предговор: „Моят съпруг Райко Алексиев“ от Весела Райкова, в който тя пише:

    „Той беше изключителен конгломерат от художник, писател, карикатурист и журналист…Вестник „Щурец“ нямаше редакция. Райко правеше вестника вкъщи…Той се затваряше в кабинета си, пишеше и рисуваше с часове, понякога и цяла нощ. Единствените му ободрителни средства бяха цигарите и кафето. Пушеше ужасно много…Пишеше само на ръка, не на машина. Беше невероятно продуктивен, твореше с лекота и бързо, ръката му сякаш не можеше да спре, водена от мисълта…“

    /Ще направя малко отклонение, което може да предизвика иронични усмивки. В продължение на 19 години издавах в. „Дебютант“, предназначен за ученици от средния и горния курс на обучение. Излизаше веднъж месечно, в 16 страници. Сам пишех литературнокритическите текстове върху изучавани произведения, публикувах ученически стихотворения и опити за анализи, карикатури, смешки, разпространявах го из цялата област и извън нея.…По някое време тиражът стигна 5 000. Освен удоволствието да съм господар сам на себе си, да пиша и да публикувам според собствения си вкус, аз имах и прилични доходи от този вестник, които се оказаха сериозна помощ, докато синът и дъщеря ми бяха студенти. Но опитът ми да повторя същото с хумористичните вестници „Фарс“ и „Къч“ се оказа неуспешен… /

    Райко Алексиев обича диалозите. Така хумористичните му разкази и фейлетоните създават впечатлението за автентичност. Освен това аз-разказвачът „се скрива“ зад говорещите, без да натрапва личната си позиция – която обаче несъмнено личи и най-често е припозната и като позиция на читателя.

     Алексиев използва различни псевдоними – Козирог, Гратис, Гуньо Гъсков, Скитник Перо, Спартакус, Тома Черни, Ферибачи, Гратис и, разбира се, Фра Дяволо и Щурец, а когато подписва текста със собственото си име, това се отнася до пътеписите му, близки по духовитост и изразност на пътеписите на Щастливеца, или когато публикува информативни факти. За пример ще посоча пътеписа му „Сила чрез радост“, в който споделя впечатленията си от гостуването в гр. Хамбург, Германия:

    „Режимът ще издържи ли – не е моя работа. 70 милиона народ са предостатъчни сами да му определят съдбата…Едно знам само, и то е, което видях с очите си: Германия трещи от работа…Къде ще избие този шеметен устрем на германския народ – не ми е известно.“

/в. „Щурец“, 24 юни 1938 г. бр. 289/

    Едва ли този текст може да се използва като доказателство за „профашистката“ политика на вестник „Щурец“ и неговия издател и редактор. 

    Забележителното у Райко Алексиев е, че той намира път до всеки българин – независимо от възрастта и пола му. Широката палитра от използвани текстови жанрове, като афоризми, басни, разкази, стихотворения, анекдоти, позволява на читателя да направи своя избор и да получи естетическо удовлетворение. А карикатурите му визуализират съвременните и популярни мнения за обществено-политическите събития и личности. Находчив и изобретателен, той държи, като се казва, ръката си на пулса на актуалното време и го документира през призмата на хумора и сатирата – защото неговият вестник е всъщност една своеобразна хроника за периода 1932-1944 година.

    Когато прагматизмът и талантът си подадат ръка, добрият резултат е неизбежен. Но има и още нещо, което не може да бъде незабелязано. Докато четеш „Щурец“ – с удоволствие, с наслада, с усмивка, разбираш, че и самият издател и автор на повечето текстове и на карикатурите истински се забавлява. Няма и следа от творческо усилие или отблъскващо желание да се хареса непременно на читателите. Сякаш вестникът има неписано лого: „Аз се забавлявам, заповядайте и вие да се посмеем заедно!“

    „Как сладко се четеше „Щурец“!

    За нас – следшестдесетгодишните – вече отхождащата част на нацията – цялостното дело на Райко Алексиев не е само спомен и впечатление – то е враснало в живота ни както роднинството, приятелството, заобикалящата среда, интериора и екстериора ни. Има лекари, на които дължим живота си. Жени, които са ни възраждали или смачквали. Колеги, които са ни подавали ръка. А художникът, писателят, журналистът, хумористът и сатирикът с ведрото име РАЙКО задочно е присъствал между нас, създавал ни е настроение, без нито помен от агитация е изострял политическото ни виждане, бил е изход в тежките ни часове, бил е не будител, а двигател на духа ни.“

/Радой Ралин, „Гуньо Гъсков“, Райко Алексиев, изд. къща „Фльорир“, С.1995 г./

    Знаем, че Алеко Константинов е заслужил да бъде наричан от българската читателска публика с нарицателното си име – просто Алеко, като близък, като приятел, като обичан автор. Райко Алексиев също е добил тази особена чест – да го наричат Райко, или бате Райко – поне „тогава“, на времето, преди да бъде зачеркнат като човек и творец. Невъзможно е да се компенсира времето на забраната и…забравата.

    И пак Радой Ралин в същата книга продължава:

    „Колко сладко се четеше в. „Щурец“!

     Детето, едва усвоило азбуката, го сричаше на полуслепите си дядовци. Стигаше и до каракачанските къшли и делиорманските паланки…Райко Алексиев не беше преднамерено критичен, не дидактичните подбуди, а артистичната изобретателност, озвучена от непринудения смях навдигаше у него гражданина и художника срещу нарушеното равновесие в нравите. От брой в брой, в продължение на 700 седмици тече едно безконечно пано и с „мили родни картинки“, и със злочести герои като Генчо Завалията, отец Тарапонтий, нахалници като Гуньо Гъсков, Мачо Пуща, срещу деформирани суфражетки като Мери Клюкарсон…политическите му прогнози биваха безпогрешни. Но неговото всеучастие съвсем не означаваше монополизъм – той съумява да привлече и активизира за сътрудничество писатели от ранга на Елин Пелин, Димитър Подвързачов, Тома Измирлиев…“

    И не само тях. Разтварям страниците на „Щурец“ и срещам имената на

Ангел Каралийчев, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Н. В. Ракитин, Константин Петканов, Чудомир, Матвей Вълев, на карикатуристите Стоян Венев, Илия Бешков, Александър Добринов и на още много, по-малко или повече известни творци/а някои са го  обвинявали, че сам списвал вестника си, за да не плаща хонорари на външни сътрудници!/. На вестника сътрудничат хора с различни политически убеждения и „Щурец“ ги публикува, стига да са талантливи. И недоумявам, че „Народният съд“ открива у него профашистки уклон. Алексиев публикува както класически автори от Русия като Чехов, така и представители на новата съветска литература – Зошченко, Иля Илф и Евгени Петров; отваря художествените хоризонти на българина към такива световни хумористи като Марк Твен и Джером Джером, Бранислав Нушич…

    Има хора, които гледат на чуждия успех с разяждаща ги завист, още повече, че Алексиев дължи това на себе си, на собствената си смелост да рискува и търговска находчивост. Още по-жалко и омерзително е, когато  те се опитват да постигнат същото, като…крадат от него.

    „Успехът на „Щурец“, естествено, повдигна много зависти и по средата на миналата година книжният пазар бе наводнен от цял хумористичен дъмпинг, като звани и незвани се втурнаха да издават хумористични вестници. Нито едно от тези издания, обаче, не можа да посрещне новата година живо…Напоследък, обаче, се е появило на света ново издание от този род, чиито редактори черпят вдъхновение изключително  от огромния хумористичен материал, събран от нас в хумористичните страници на в. „Зора“, които сме имали удоволствието да редактираме в продължение на много години. И вдъхновението им се изразява в груба кражба, като изцяло се препечатват НАШИ СОБСТВЕНИ съчинения, и само името на автора се заменя с друго.

    При все че законът за авторското право ни дава възможност да се справим лесно с апашите, ние предпочитаме да не се обръщаме към него, а да се обърнем направо към крадливите колеги с молба, поне да ни пращат в замяна вестника, за да следим усърдно ли се развиват в попрището, което отвежда към Централния затвор.

                                                                                                           Фра Дяволо“

/в. „Щурец“, 13 януари 1933, бр. 56/

    В. „Щурец“ е търсен, четен, а защо не и одумван. Неговата популярност е толкова голяма, че издаването му не спира дори по време на Втората световна война.

    „Щурец“-ът е и щедър. В навечерието на 5-годишнината от създаването му са обявени Юбилейни награди от „Щурец“ - в бр.243 от 6 август 1937 година: „След 7 броя – с брой 250, „Щурец“ навършва петгодишното си съществуване в служба на народното увеселяване…“ Съобщава се, че в следващите броеве ще има „секретен знак“ и който го познае, ще бъде награден чрез жребий, а наградите са:

• един безплатен билет отиване и връщане до Париж
• 200 тома „Клюката“/книга на Райко Алексиев-бел.моя/
• 100 тома от новата книга на Райко Алексиев
• 20 оригинални карикатури

    В брой 250 от 24 септ.1937 г. са обявени имената на наградените и „Мнения на читатели“ за в. „Щурец“:

„Само да знаете с какво нетърпение аз и много мои другари чакаме петък – денят, когато излиза „Щурец“, и как от сърце се смеем на остроумните карикатури и весели разкази от Fra Diavolo…Понеже смехът е здраве, „Щурец“ би трябвало да получи златен медал от Дирекцията на народното здраве“- Георги Харизанов, София

„Как не ви омръзна да се лигавите със смехориите си. Страната е пред гибел, а вие ха ха ха хи хи хи. Ако един ден дойдем на власт, не цензура, ами закон против такива жълти пасквили ще създадем.“ – Изпращач неизвестен

„Драги Щурецо, преди няколко дни бях при един много висш чиновник в едно министерство. В това време секретарят му подаде за подпис някаква заповед. Той взе заповедта и тъкмо щеше да си сложи подписа, види се, забеляза нещо нередно в написаното и сърдито я хвърли и изруга секретаря с думите:

• Отваряйте си очите и гледайте каква неграмотна щуротия ми

носите за подпис, нямам време „Щурец“ да ме загризе…

Та, драги Щурецо – наплашил си сума канцеларски плъхове и ги караш тепърва да се учат на грамотност. А това е неоценима заслуга.“ – Непознат Дим. Х-в, София

„Такъв усул шмекер като тебе, дето знае да се нарежда и да лапа от всяка власт командировки и субсидии, не заслужава никакво внимание. Моите презрения.“ - Разбира се, анонимно

„Престанете с вашите глупости. Няма ли цензура не само да ви кастри, ами да ви унищожи съвсем, та да не сеете помии…“ - Анонимно

„Ей, Гяволе, много ми се киприш за дева невинна и честна, ама си си баш пущ, оти и ти си против народо, твойта…“- Анонимно

„Ако има обществена съвест, в колоните, редовете и между редовете на „Щурец“ я има най-много“ – П./съдия/

Райко Алексиев обобщава впечатлението си от читателските мнения:

„И още стотини „мнения“ в болшинството си ласкателни, но тук и там „ругателни“ са напълнили редакционната папка. „Щурец“ благодари и за едните, и за другите. От едните не се ласкае – от другите не се докундисва. И ще продължава да върви из пътя си.“

    И той продължава пътя си: да бъде честен коректив на случващото се у нас и да излага лични, обективни и аргументирани мнения за събитията по света. Особено саркастична е карикатурата му „Вот что значит революция“, изобразяваща петолъчка, чиито лъчи пробождат Зиновиев, Каменев, Бухарин и Троцки.  Тя е публикувана на първа страница на в. „Щурец“ от 4 септември 1936 г. бр. 195 и ще се окаже основен „аргумент“ за осъждането му на смърт от „Народния съд“. Но Хитлер също става обект на окарикатуряване. Той не подминава и родните политици, а сатирата му „Хумористична история на българите", излязла като отделна книга през 1937 година, е цензурирана. Ето каква е според Райко Алексиев „историческата истина“ за появяването на българите:

    „… Едни твърдят, че родоначалник е хан Кубрат, други споменават името на хан Безмер, трети намесват и други имена. И тук няма защо да спорим с древните историци, освен че родоначалници са и двамата – и Безмер, и Кубрат.

   Безмер значи – няма мярка. Кубрат/на старобългарски Курк/ значи вълк – грабливи наклонности! Какво по-голямо доказателство от това, че племето, което въобще няма мярка в нищо и е „склонно към грабежом“, както пише Жефарович още в 1741 г., произхожда именно от тия двама ханове?“

    Както всеки хуморист, Райко Алексиев е чужд на патриотическата патетика, на фалшивата екзалтация пред великата ни история и проспериращо настояще:

 

Мойта мила бащиния

 

Мойта мила бащиния

е при Стара планина…

там живееме си ние

във голяма евтиния

и сред пълна тишина.

…..

Там, де бог с десница щедра

милостта си е раздал,

де просторите са ведри

и пшениците са едри

и народа…оголял.

/в. „Щурец“, 4 февруари 1933 г./

    Дори когато пише за международни форуми, чийто домакин е нашата столица, гордостта е заместена от горчиви констатации. Един от националните конгреси в София е географският с участници от всички славянски страни и Алексиев го „отразява“ по следния начин:

    „България е постлана с гори във въображението на лесовъдите – инак горите се срещат само в изсечено състояние или най-много в някои строго охранителни периметри, където не се знае кой кого охранява…Климатът в страната е добър за всякакъв вид флора и фауна. Тук кратуни се въдят в изобилие и, освен за партийно-политически дела, служат и за украса на селските плетища.

    Щурец“

  /в. „Щурец“, 7 август 1936 г., бр. 191/

    Всъщност „Щурец“ е хумористичен вестник и това му е работата – да намира онези пролуки към обществените събития, които да ги покажат откъм опаката им, откъм смешната им или пък - може би? – откъм истинската им страна.

    Неведнъж Алексиев се „обръща“ към Ботев и неговата поезия – като образец на съдбовна връзка между слово и дейност и, най-вече, като съпоставка със съвременността му:

 

До Христо Ботьов

/По случай скорошния му помен/

 

Остави таз песен, бай Христо,

не вливай масло в огъня,

млади сме, но младост не помним,

пък и да помним, не ровим

кой що бе вчера, по вчера,

кой бе доскоро без риза

и с петак счупен в джеба,

а днес милиони наниза

като мръвки на шиш хайдушки,

кой бе доскоро безвестен,

а днес е важен и знатен

и шапка всеки му сваля.

Не греши, Христо, да думаш,

че хайдук майка не храни.

Храни, той, братко, и майка,

и жена, па и метреси

и петак счупен не дава,

че…може да го обесят…

….     

 /в. „Щурец“, 28 май 1943 г. /

   За подобни стихове обикновено казваме, че те сякаш се отнасят за нашето време. Припознаването на обществени и политически „практики“, а и на лидери с метреси е болезнено вярно. Такава е, струва ми се, ролята на сатириците – да обръщат официалния фрак на властимащите с хастара навън, за да можем ние, които ги избираме, да видим истинските им лица.

   Алексиев често използва познатия в хумористичната литература похват за остроумни аналогии. Ето една от тях:

Човекът и кучето

„…И човекът, и кучето обичат да си свиват опашките пред по-силния. И двамата имат навик да се увъртат около кокала. Ближат това, което вчера са плювали. Понякога се разбесуват и почват да се давят помежду си. Най-сетне и човекът, и кучето, когато не лаят, докарват вълка в кошарата“.

/в. „Щурец“, 22 август 1941 г./

    „Анализира“ нашата народопсихология:

Разни националности

…Един българин – българин.

Двама българи – партия.

Трима българи – разцепление.

/в. „Щурец“, 16 декември 1933 г./

    „Отговаря“ на въпроси:

Защо се казва: Голата истина?

• Защото като е гола, всички се възмущават от нея и я принуждават

да се облече, та да не дразни благовъзпитаните лъжци.

Защо се казва: Хубав кон и под съдран чувал се познава?

• За утеха на честните, че и под дрипите си, с които ще си останат

до края на живота, честността им ще личи.

/в. „Щурец“, 26 март 1943 г./

    Разкрива хитростта на някои, които могат да манипулират изборите /„Клюката“, хум.разкази, София, 1935 – „Пешо болшинството“/, критикува нарастването на бюрокрацията у нас /„Ако „Щурец“ беше държавно учреждение“/, разсмива читателите си с обратите на клюката в едноименния си разказ…

    Като опитен издател, който цели да привлече широка читателска аудитория, Райко Алексиев отделя особено внимание на учениците и училището. Вестник „Щурец“ има раздел „Веселото щурче“, включващ  вицове, истории с ученици и учители, забавни математически задачи. Ето как Райко е забавлявал своите малки читатели с поредицата си за Гого:

 

Хитрият Гого

Бащата казва на Гого:

• Ходи ли у зъболекаря днеска?
• Ходих, татко – отговаря Гого.
• Ами плака ли?
• Не плаках, татко.
• Тогава на ти едно левче за награда, че не си плакал.
• Ами, татко, дай ми още едно левче, защото и вчера не плаках –

зъболекарят от два дни е болен и не работи.

/в. Щурец“, „Веселото щурче“, 14 януари 1937 г./

 

Паднал в клопка

Малкият Гого не отишъл веднъж на училище и, за да не го накажат, взел телефона и с дебел глас казва на учителя си:

• Господин учителю, моят син Гого е болен и днес няма да дойде на

училище.

Учителят запитал:

• Кой е на телефона?
• Баща ми, г-н учителю.

 

Изхитрил

В бакалницата влиза малкият Гого и пита:

• Чичо, колко струва едно кило захар?
• 26 лева.
• А половин кило сирене?
• 13 лева.
• А една свещ?
• 5 лева.
• Всичко колко прави?
• 44 лева.
• Ако ти дам 100 лева, колко ще ми върнеш?
• 56 лева.
• Чичо, напиши цялата сметка на едно листче.

Бакалинът написва. Малкият Гого взема сметката и тръгва да си излезе.

• Чакай де, защо ти е сметката, когато нищо не си купил? – го пита

бакалинът.

• Трябва ми. Тъкмо такава задача по сметане имам да решавам.

/в. „Щурец“, юбилеен брой, 24 март 1993 г. , Пазарджик/

    Благодарение на вестник „Щурец“ в началото на 40-те години на миналия век Райко Алексиев е добил забележително материално състояние. На времето сигурно е извиквал възхищение и завист с автомобила си „Шевролет“, все още нещо ново за София. При все това едва през 1943 година той построява малка вила в Чамкория, апартаментът му на бул. „Цар Освободител“ 33 е скромен, децата му живеят в една стая.

    „След 9.IX.1944 г. моят дядо ми е разказвал: „Ще ти кажа една тайна. Всяка година баща ти идваше при мене с близо половин милион лева, даваше ми ги заедно с един списък от имена на бедни художници и журналисти и казваше: „Бабалък, изпрати на всеки един!“, като отбелязваше с червени кръстчета най-нуждаещите се. И обезателно искаше неговото име да не се споменава.“

/„Животът и смъртта на Райко Алексиев“, Интервю на Алберт Бенбасат с Веселин Алексиев, публикувано в кн. 2 на сп. „Пламък“ от 1991 г./

    Уверен в своята добросъвестност като български гражданин, като творец, като издател на вестник, като общественик, Райко Алексиев няма драматични опасения от задаващите се неумолимо промени. Когато човек чете последния брой на в. „Щурец“ от 8 септември 1944 г., той не може да открие в него и нотка на тревога и страх. Да, има очакване, което в някаква степен е обезпокоително със своята неизвестност, но ще открием и една особена, ирационална надежда за нещо ново, което може да бъде приемливо. Това, струва ми се, съдържа последният му „бюлетин“:

    „БЮЛЕТИН за времето и разни природни, народни и международни събития: Това е положението. С други думи – трудно положение. С още по-други думи – положението е в положение. И както при всяко друго положение и от това положение ще се роди каквото ще се роди. И ако всичко излезе колкото се може по-безболезнено, толкоз по-добре за родилката и толкоз похвала за акушера…На тукашните днешни и бъдещи акушери, разбира се. А к у ш е р с к и  д о б р о ж е л а т е л с к и  с ъ в е т и, п р а щ а н и   о т д а л е ч е  п о м и к р о ф о н а, н е  с а  п р е п о р ъ ч и т е л н и.“

    И от „това положение“ се роди каквото се роди. „Родилката“ я знаем, знаем и „акушера“. „Оплождането“ прилича по-скоро на изнасилване, отколкото на естествено съвкупление. Райко Алексиев не доживя да види резултата от него и така му бяха спестени бъдещи разочарования.

 

Георги К. Спасов