ПОЗНАВАХМЕ ГИ

Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата

 ПРИШЪЛЕЦЪТ ОТ ДРУГ СВЯТ

Д-р Александър ПОПОВ,

27 септември 1927 – 6 септември 2021

 

На 1 ноември 2017 година велинградската общественост отбеляза по забележителен начин 90-годишнината на д-р Александър Попов. Читалището в кв. Чепино се оказа малко за многобройните негови почитатели, приятели, колеги и гости. Юбилярят прочете словото си ЗАГУБИМ ЛИ ВЯРА В ИСТИНАТА И СПРАВЕДЛИВОСТТА, ГУБИМ ВСИЧКО, което започваше така: „Дълго се питах с какво да започна моето слово. Накрая реших това да е дълголетието.“

В първия момент ми се стори странно, че д-р Попов извежда дълголетието като основна тема в словото си, а не обществените тежнения, към които той винаги е бил съпричастен. По-късно обаче, когато отново се върнах към творчеството му, осъзнах, че всъщност Ал. Попов винаги е интерпретирал ЖИВОТА КАТО УНИКАЛНА ЦЕННОСТ.

Разсъждавайки върху своето „Свидетелство за Свето Кръщение №104“ – първия текст от изданието „В недрата на отминалото“(избрано, 2010, редактор проф. Т. Балкански), д-р Ал. Попов завършва: „Кръщелното ми свидетелство е облепено с гербова марка от 3 лева и с марка 5 лева на Светия синод на Българската църква. Това е цената на моя пропуск в живота, в допълнение на платената треба. От това произтичаше, че на човека нищо няма да се даде даром, че за принадлежност и закрила той трябва да си плати и не само с пари, но и с част от свободата си.“

Но и с част от свободата си!

Дилемата свобода - личен и семеен комфорт е основна тема в творчеството на д-р Ал. Попов. Имал шанса да живее в три различни епохи, Ал. Попов се връща в спомените си към тях – както в документално-мемоарните си, така и в художествените си текстове. Прави впечатление, че е твърде детайлен, конкретно-образен, абсолютно свеж в пресъздаването на отдалечени по време събития, което налага извода, че той е водил свои записки през целия си житейски, професионален и творчески път, живял е с достойното самосъзнание за значимостта както на своя живот, така и на събитията, на които е бил свидетел. Неговите 11 книги са не просто художествена или мемоарна литература, а безпощадно искрен личен, интимен дневник, достъпен за очите на приятели, но и на зложелатели. Ранните му години са свързани с Пазарджик.

„Най-хубавото време в жизнения път на човека – детството и  юношеството – се свързват с живота  на  предвоенна България. Нейният лежерен  буржоазен дух и грядуща атмосфера са вградени в съзряването на младата личност. Задружният семеен и роднински  кръг, съчетан с  високия културен статус на българското училище с неговото класическо  образо­ва­ние, строга дисциплина и авторитетни учители са щастливите импулси  за успешна социална реализация. Градът на Константин Величков, Тео­дор Траянов и  Райко Алексиев  стимулира и оценява успеха,  постигнат с труд  и  знания, толе­рира талантите  и се радва на жизнера­достните младежки прояви. Духът на толерантност  поощрява  даро­ви­тата младеж на  Пазар­джик, издига до върховете на националната кул­тура имена като скулптора Величко Минеков,  графичката Златка Дъбова и мн. др. Блажени  и безме­­тежни времена възкресяват страниците, по­све­тени  на гимназиалния жи­вот.  Жаждата за полезност  за знания и творчество, радостта от живота и обичта към родината  очертават  друга  реалност и друга обществена атмосфера, погубена  от на­хлу­ващите геопо­лити­чески  катаклизми -  Втората световна война и  пре­врата на 9. 9. 1944 г.“

(Цвета Трифонова, „Магията на спомена. Писателят Александър Попов на 85 години“, сайтът SVOBODATA.COM, 25 юни 2012 г.)

Професионалното и житейско утвърждаване на Ал. Попов е реализирано във времето на т.н. социализъм. Ръководната роля на БКП във всички сфери на живота осезаемо променя кариерата, а и идеологическата „ориентация“ на много българи. Сложното балансиране – а не рядко и противопоставяне – на личните убеждения с официалната политика бележат както вътрешния драматизъм на героите от книгите на Попов, така и техните усилия да намерят своето „място под слънцето“.  Ноемврийските събития от 1989 година дадоха възможност на д-р Ал. Попов да участва с изключителна всеотдайност в демократизирането на България. Той е участник в първите опозиционни митинги в София и Велинград, съосновател на Клуба на СДС във Велинград, победител в мажоритарните избори за народен депутат. На 30 септември 1990 година е избран за депутат на СДС във Великото народно събрание и на 12 юли 1991 г. е сред депутатите, които подписват новата Конституция на Република България. На няколко важни години на прехода към демокрация у нас е посветена мемоарно-публицистичната му книга „Великото изпитание 1989 – 1994“, отпечатана през 1995 г. За нея приятелят му от Великото народно събрание Георги Мишев му пише писмо, в което казва: „Прочетох отново книгата и отново видях зад редовете й истинския образ, който помня от парламентарната зала, образа на един добър човек, умерен, толерантен, един истински демократ. Мисля, че и в двете половини на залата, и в лявата, и в дясната, едва ли имаше един-двама като Вас, затова винаги ми изглеждахте като самотник, като ПРИШЪЛЕЦ ОТ ДРУГ СВЯТ, попаднал в обкръжение, настроено недружелюбно, дори враждебно към всяка индивидуалност, която мисли нормално.“

 

Д-р Александър Попов имаше благоговейно отношение към СЛОВОТО. Ако внимателно четем всичките му текстове, ще се убедим в нещо безспорно: те са грижливо, та даже и педантично оглеждани от лингвистична и стилистична гледна точка. Всъщност това отговаря и на неговата човешка природа: точен, отговорен, изряден.

Още като ученик той е емоционален рецитатор, участник в самодейни състави, създател на собствени текстове. През лятото на 1944 г. семейството му е евакуирано в родното село на баща му Априлци. „На празника на св.св. - Кирил и Методий директорът на основното училище в Априлци ме помоли да подготвя слово за тържеството. Приех поканата на драго сърце.“- пише в спомените си Ал. Попов. На Годишния акт на гимназията в Пазарджик – 12 юли 1946 г., той като пълен отличник и първенец на випуска трябва да отговори на обръщението на директора към тях. Люба Войводова прави неуспешен опит за редактиране на словото му. „Пазя и до днес този текст с приписката на учителката ми по български език и литература“. През 1974 г. Пазарджишкият литературен клуб чества 120-годишнината от рождението на К. Величков. Тогавашният председател на Клуба д-р Иван Петков възлага основния доклад на д-р Ал. Попов, който го изнася в препълнената от хора зала на Клуба на дейците на културата. Като участник в първия опозиционен митинг в София на 18 ноември 1989 г. на площад „Ал. Невски“, д-р Ал. Попов вижда познати и непознати лица, слуша речи, които звучат смущаващо смело. „След втръсналия на всички безличен, скучен и вдървен език на управниците ни, възприемахме като откровение възкръсналия за нов живот „език свещен на нашите деди“. Никой вече не бе в състояние да сплаши и усмири Словото“.(„В недрата на отминалото“- избрано, 2010, Рони дизайн). На 14 януари 1990 е първият опозиционен митинг във Велинград; на 19 януари е основан Клуб на СДС във Велинград. В своите спомени Ал. Попов е документално точен. Пак в същата си книга той ни припомня своя впечатляваща изява в дните преди Великден: „Помолих отец Ангел от кварталната църква „Св. Георги Победоносец“ да ми възложи словото на среднощната великденска служба“. Пред огромното множество, вперило поглед в него, той започва словото си: „Рушат се опорите на мировъзрение, налагано десетилетия от властна, непримирима и фанатична воля. В настъпилата духовна безпътица човек търси неволно твърдина, върху която да стъпи, вяра, която да го възвиси и пречисти. Има такава твърдина, надживяла царства, империи, политически и философски системи. Това е Христовото учение, това е хилядолетната Българска православна църква.“ Завършва словото си с 3 възторжени императива:

„Ще възкръсне истината в нашата измъчена родина!

Ще възкръсне справедливостта!

Ще възкръсне свободата!“

По време на  кампанията за Великото народно събрание на 4 май 1990 г. на пл. „Фонтаните“, Велинград, д-р Попов е оратор. В навечерието на 1 ноември 2003 г. Община Пазарджик и РБ  „Н.Фурнаджиев“ отбелязват 160-годишнината от рождението на прадядото на Попов – зографа, поборника и свещеника хаджи Иванчо Поплазаров. На тържеството в  Художествена галерия „Ст. Доспевски“  Попов произнася слово, чието начало е: „Зрелостта на един народ се измерва преди всичко с чувството му за историчност, за здравите корени и чистите извори на неговото битие…“ На 25 септември 2007 навършва 80 години; тържеството е на 9 ноември в читалище „Св.св. Кирил и Методий“, кв. Чепино, Никола Иванов представя книгата му „Земята на моя народ“, а юбилярят произнася слово; по същия повод следва ново тържество – този път в родния му град, на което той отново изнася слово…

 

След тази почти фанатична отдаденост на Словото и увереност, че То може да променя хората и света, нямаше как д-р Ал. Попов да не опита своите възможности и като ТВОРЕЦ. Това е и полето, на което се осъществиха нашите контакти и взаимоотношения. С д-р Александър Попов се запознах през 80-те години на миналия век като членове на Дружеството на писателите, което включваше автори от цялата област. Той вече се ползваше с името на писател, тъй като имаше издадени две повести, което за онова време беше доказателство за реално присъствие в нашата литература

(едва след 1989 г. книжният пазар беше залят със самиздания, с безконтролното им - главно от естетическа и художествена гледна точка - публикуване и рекламиране). Попов беше от велинградската литературна група, която включваше автори като Ангел Горанов, Ангел Пачалов, Иван Коев, Елисавета Маргова, а към тях се присъединяваха и Христина Димова и Петър Гелин от Ракитово. Винаги усмихнат, приветлив, добронамерен, той печелеше приятели и симпатии на хора от всички възрасти. Бях учуден, че има представа за творческите ми изяви в периодичния печат, главно във в. „Септемврийско знаме“, и благодарен за положителните му отзиви. Подари ми книгата си „Раздумка“ (разкази, есета, публицистика, 2004 г., Беллопринт, Пазарджик, редактор проф. Тодор Балкански) със следното посвещение: „На Г. К. Спасов, с признание за сатиричното жило и публицистичния нерв на прозата му!, 23.09.2004“

Няма как да съм „в крак“ с първите успехи на Ал. Попов на литературното поприще, затова ще използвам откъс от статията „Поглед към житейския и творчески път на д-р Александър Попов“, на един негов съименник и приятел, известния краевед Александър Арнаудов, публикувана във в. „Виделина“(15.02 – 21.02.2008 г.):

„Сред родените в Пазарджик творци с перото първенството принадлежи на поетите. В града са родени талантливи поети и преводачи на поезия като Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Асен Калоянов, Никола Фурнаджиев, Стефан Чавдаров, Стоян Бакърджиев, Атанас Цанков. Някои от тях, като Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Никола Фурнаджиев и Стоян Бакърджиев са върхове в българската оригинална и преводна поезия. Сред горните имена Константин Величков е уникален със своите разностранни дарби и постижения като поет, разказвач, публицист, литературен критик, преводач и художник. От местните разказвачи, творили след Константин Величков, най-известен е Райко Алексиев (Фра Дяволо) - талантлив писател, хуморист и художник.

Съвременните пазарджишки автори, пишещи проза, са значително по-малко от тези, които пишат поезия. Сред поклонниците на прозата със значително творчество се откроява и изпъква д-р Александър Попов.

Ал. Попов от ранна възраст проявява интерес към литературата. И по-късно той съвсем естествено посяга към перото. Неговата първа печатана творба, дебютът му в литературата е разказът му „Гъдулката“(1957) , с който спечелва конкурс за къс разказ на в. „Народна младеж“. Това го окриля и следващи негови разкази са отпечатани във вестниците „Чепинец“(Велинград), „Септемврийско знаме“, Пазарджик, и в централната преса. Тези успехи му отварят вратите на литературния кръжок „Никола Вапцаров“ във Велинград, където е приет радушно.  Той е приет и в Литературния клуб в Пазарджик, обединяващ литературните творци на пазарджишкия окръг...“

„Творческият процес“ беше неизменна тема в електронната ни комуникация. Той ми довери всичките си усилия и резултати от работата си върху романа „За мястото ни под слънцето“. Имахме интересен спор върху присъствието на измислицата и реалността в художествената литература. Ето част от кореспонденцията ни:

„…И във втората част се усеща едно колебание – или може би една последователна авторова позиция? – между документалното и художественото. Изживяното постоянно те „придърпва“ и не ти позволява да полетиш във висините на фикционалното, в пространството на свободни проекции – лирически или философски, или иронически, или психологически. Ти си „прибран“, следваш линията на истинното повествование – което е линия и на житейската правда, стараеш се да не допуснеш сюжетни моменти, които да дискредитират – дори и съвсем хипотетично – разказаното до този момент. Защото, мисля, ти си останал верен отразител – макар и художествен – на време и събития, на които си бил очевидец, участник и потърпевш.“

„…Днес завърших книгата ти. Докато четях, си припомнях, че текстът ми е познат отпреди, но сега го „преоткривах“. Спомням си, че съм ти писал за сложното взаимодействие между фикционално и документално, между художествена и житейска правда (за която често се пишеше в литературните критики по времето на соца).Твоят роман ме върна към 80-те години, когато Емил Стоянов (братът на президента) издаде в Пловдив книгата ми „2 новели“. Та там, подобно на теб, разказвах за първите си професионални – пък и истински житейски – стъпки в живота. Разказвах, верен на истината, не исках да измислям и да украсявам събитията и мястото ми в тях. По този повод Г. Спасов-Брадата ми беше казал веднъж следното: „Недей да се опираш само на житейската истина. Измисляй си. Придай на героя си силни страсти, дори пагубни, не го оставяй толкова добросъвестен, добронамерен, та и праволинеен в морален смисъл“. Беше нещо подобно. Послушах го и се опитах да напиша разказ, в който героят ми е подвластен на низки страсти, върши буйства, не се вписва в атмосферата на близки и познати. Опитах се и не успях. Просто защото такъв тип герои са ми непознати. Колкото и да се мъчих да „вляза в кожата“ на измисления си персонаж, не харесвах написаното.

Защо ти споделям всичко това? Защото, колкото и да ми се искаше да те „посъветвам“ да се откъснеш от реалността и да ИЗМИСЛЯШ, толкова пъти усещах, че няма да съм убедителен, че и аз бих постъпил като тебе. Така че автобиографичното, което е безспорната основа на историите и съдбите в романа, не само че е необходимо и неизбежно, но то придава на повествованието ти автентичност, кара ни да вярваме на автора и неговия протагонист – д-р Янко Димков... Подкрепям с две ръце новия вариант за финал - неуспешното покушение срещу д-р Димков. Нека има отворена оптимистична светлина. А изглежда и по-логично. Няма все "лошите" да побеждават и да оставаме безсилни и без надежда.“

Попов пожела да има книгата ми „2 новели“ и след като я прочете, ми писа:

„Здравей, Гошко!

Прочетох новелите ти. Оказа се, че още през 1993 година се очертаваш като творец от внушителна категория. Натъкнах се на редкия в нашата литература психоаналитизъм. Описвайки любовната брачна нощ, някой ще те обвини в сексизъм. За мен това е сериозно постижение, на европейско ниво. Открих близост между нас в застъпеното автобиографично: семейството, професията, околното общество...“

Гошко!...Тогава и аз смених обръщението си към него: Сашо!

В писмата ни стана дума и за сайта Литернет и за възможността да публикува там. Дадох му за пример   публицистичната ми книга „Бръснещ полет“. Той вече беше прочел „Бръснещ полет“ и други мои публицистични текстове, за които получих следната „оценка“:

„Драги Гошо,

На млада и средна възраст, като лекар, успокоявах старите хора, когато ми разказваха за болките си и започваха да се просълзяват и разплакват пред мен. Сега, на тяхната възраст, и аз често не мога да се овладея, и като прочетох писмото ти така се разчувствах, че се просълзих.  Публицистиката ти, която наричам художествена, е толкова самобитна, че дълго се мъчех да открия корените й. Но ти ми го подсказа: в словото на незабравимия Христо Ботев. Сега за книгата ми. В лична връзка съм с Георги Чобанов и той обеща в скоро време да влезе в интернет.

С най- сърдечен привет!

Дедо Сашо“

Романът му „За мястото ни под слънцето“ е вече публикуван в Литернет.

Годините започнаха да притискат физически д-р Попов. В едно от писмата си той ми се оплака:

„Здравей, приятелю!

Не сме разговаряли от месец насам. Преживях неприятен пристъп от сърдечна аритмия, който ме подплаши. Забравих за няколко дни всичко друго. Възстанових се, но съм все още неспокоен. В ход е подготовката около моята 90-годишнина. Организатори са читалищата в квартал Чепино и квартал Лъджене. Честването ще се стои през октомври, но точната дата не е още посочена. Настоятелствата ще определят институциите, които ще бъдат поканени, а аз лицата, които ще произнесат слова в програмата. Ще те помоля ти да си първият с няколко почтителни думи към автора на романа "За мястото ни под слънцето", второто допълнено издание, и отзив за качеството му.

С приятелски привет към теб и Живка, от мен и Ленка!“

„Почтителни думи“! Едва ли единствено „почит“ характеризираше отношението ми към този прекрасен човек! За мен беше чест да бъда „първият“, който на неговия 90-годишен юбилей произнесе слово; нарекох го „През погледа на рентгенолога“ (публикуван е в книгата ми „Пазарджишки автори“, 2022 г., Българска книжница, София).

 

Д-р Ал. Попов ни завеща личния си пример на достоен и смел ГРАЖДАНИН. Дали защото лекарската професия го научи на човешка отзивчивост и дейно съпричастие, но той винаги проявяваше жив интерес към чуждите съдби и лични и обществени несправедливости. Неговата книга „Гибел“ – документална проза (2009), е болезнен опит да се възвести на всички историята на един нескопосан процес през 1986 г., завършил със смъртна присъда на млад човек. Като истински юрист, позовавайки се на факти и документи,  докторът доказва несъстоятелността на обвинението и измислените мотиви на присъдата. Той превръща в лична кауза призива за преразглеждане на съдебното дело и възстановяване честта на младия човек и неговото семейство. Мемоарната му книга  „В недрата на отминалото“ (избрано)-второ издание, редактор проф. Тодор Балкански, художник Стефан Лютаков, изд.Росен Антов, „Рони дизайн“, завършва с коментари за съдбата на „Гибел“: „Книгата „Гибел“ разтърси Велинград“- съобщава в. „Пазарджишка Марица“ от 18 септември 2009 г. „Нищо подобно обаче не се случи“- тъжно отбелязва Ал. Попов. Книгата е посрещната със спотайване, ослушване, изчакване и…страх. Писателят изпраща 12 книги на правозащитни органи, никаква реакция, само един отговор: „Благодаря, желая Ви успех!“ И все пак - първият отзив е на Елена Баева, редактор на седмичника „Велинградски темпо новини“, следва статията на адвокат Николай Антов „Право и справедливост трябва да означава едно и също нещо“, публикувана във в. „Пазарджишка Марица“, в която четем: „…Наложено е  и е изпълнено смъртно наказание въпреки съществуващите противоречия и наличието на фрапиращо съмнение, което не е било изтълкувано съгласно разпоредбите на закона.“; електронното издание Па-медия публикува рецензията на Мариана Бойрикова, „Самотникът, който отвори врата“: „…В страната на мълчанието , малодушието и страха той отваря врата. Врата, от която вее хлад…“ В. „Литературен вестник“ помества статията на литературния и художествен критик Кирил Попов  „Превенция…чрез разстрел“. Д-р Лидия Пещерлиева му пише: „Прочетох книгата Ви и съм много развълнувана. Изучили сте този специфичен и далечен от нас съдебен материал и сте му придали толкова човешки образ! Учите на съвест, честност и гражданска позиция…“ Не случайно негов съкварталец му признава: „Докторе, срещна ли те, идва ми кураж да живея.“ От Париж му пише г-н Дими Паница, учредител на Фондация „Свободна и демократична България“: „Държа да изкажа възхищението си от огромната работа и постоянството в търсенето на истината за трагичната смъртна присъда над Живко Делков. Развълнуван съм и за сетен път отчаян от състоянието на нашето гнило правосъдие и слабо гражданско общество.“

По този начин в самия си край романът неочаквано ни налага едно изненадващо послание: САМО ГРАЖДАНИТЕ могат да бъдат истинските КОРЕКТИВИ на властта! И един актуален въпрос: а дали ние имаме достатъчно ГРАЖДАНИ?

Когато им гостувахме с жена ми в дома им в Чепино, той и Елена ни посрещаха като в „добрите стари времена“: кафе, безалкохолно, десерт. Попов ни показваше керамичните фигури, изработени от дъщеря им Ани, която вече беше омъжена и живееше в Щатите. Гости ни с вкусна агнешка супа в близко заведение. Беше обещал да ни заведе на Юндола. Имал нещо наум. Не успяхме.

Другите за д-р Александър ПОПОВ:

Елена БАЕВА, журналист Първата ми среща беше с лекаря Александър Попов. Винаги ще съм благодарна, че не само сложи точната диагноза, а прояви искрена загриженост и човечност. Много негови пациенти ще го запомнят точно така: отличен специалист по рентгенова диагностика, но и лекар, който е готов да помогне на болния не само със знание, а и с отношение. „Колеги рентгенолози, когато диагнозата ви затруднява, поканете пациента да седне до вас. Той може да ви подскаже неща, които снимката крие.”, съветваше д-р Попов. Остана верен на медицината до последно, винаги на поста си, независимо от напредналата си възраст, а за хората остана като пример за висок професионализъм и етика. Втората ми среща беше с народния представител от СДС Александър Попов, който през юли 1991 г. в Седмото Великото Народно събрание положи подпис под новата Конституция на Република България. Сподели, че това е било трудно решение, което е взел по силата на своите убеждения и съвест и че е горд, че с тази конституция България е влязла в Европейския съюз. Обясни, че е излязъл от политиката, защото тя изисква друг тип хора, но че търси истината и ще застане зад нея, където и да я открие. „Властта е наркотик, подмамва и обсебва, а накрая руши. Малцина са способни да му устоят“, писа д-р Попов. Колцина са българските политици, които напускат родната политическа сцена без сянка от съмнение в техния морал и почтеност?! Д-р Александър Попов бе един от малцината и имаше пълното право да каже: „Който се натиска да управлява държавата, да смогне по-напред да управлява себе си: егоизма, суетата, прищевките, страстите си.“ Следващите ни срещи и разговори бяха посветени на Словото. Д-р Попов печели първата си литературна награда с разказа „Гъдулка“ през 1957 г., а със скромната сума си купува разказите на лекаря и писател Антон П. Чехов. През годините лекарят Александър Попов извървя своя път в литературата, създаде разкази, мемоари, романи, есета, статии… Убедено казваше: „Книгата векува, това е моето оръжие!“ Неговото перо никога не стана оръжие от онези, които убиват или нараняват. Беше оръжие, което търси истината: истината за трите драматични епохи и двете революции, на които е бил съвременник; истината за трудните правила и уроци на демокрацията; истината за същността на българина и за съдбата на нацията. Изследваше миналото, вглеждаше се в настоящето и пишеше с надеждата да бъде чут и разбран: „Изгубим ли вяра в Истината и Справедливостта, губим всичко, заради което си струва да живее един човек. И един народ! Това не е живот, а живуркане, блеене на стадо, както го е оприличил Христо Ботев.“ „Българското ухо е твърде закърняло, понякога се налага да викнем, за да ни чуе.“ „Ако една институция, българска или европейска, се гуши гузно в мълчанието, нека бием камбаната на Истината и Правото, докато я проглуши! Съветват ни да загърбим миналото. Та то не е отминало!“ „В недрата на отминалото“, както д-р Попов озаглави една от мемоарните си книги, той откриваше темелите на българското, най-здравите основи на нашия народ. Смяташе, че е дълг на всеки от нас да открие и опознае своите корени и затова призоваваше: „Ако си грамотен и вече на години, седни и запиши нещичко от преживяното - своето, на родителите си, на дедите си, каквото си запомнил. Положи и своето камъче в многоцветната мозайка на времето, върху която да стъпи историята - истинската, а не съчинената.” Д-р Александър Попов беше истински демократ – от онзи все по-рядко срещан вид хора, които не превръщат идеите в идеологии или фанатизъм, които не считат своята истина за единствена и абсолютна, а са готови да чуят и мнението на другите, да уважават различните гледни точки. Беше съвременник и летописец на най-романтичния период на българската демокрация от 90-те години на ХХ век. Много от поуките, които бе натрупал чрез собствения си опит, звучат все така актуално и днес: „Когато избирателите гласуват за по-малкото зло, голямото е неизбежно.” „В страна, където невежите и сиромасите са мнозинство, демокрацията е мираж. Първите биват лесно излъгани, вторите - лесно купени.“ „Тоталитарната държава държи в ръцете си и хляба, и сиренето, и... ножа. Недоволстваш ли, ще ти отнеме хляба и сиренето. Опълчиш ли се, ще те погне с ножа.“ „Вроденият ни порив към свободата трябва да се цивилизова, да се превърне в зряла демократична култура. Инак ще се изроди в произвол.“ „Парламентът е огледалото, в което трябва да се вгледаме и да се разпознаем.“ През 2002 г. д-р Александър Попов дойде в редакцията на „Темпо“ с идеята за своя постоянна рубрика със заглавие „СПОДЕЛЕНО“. За нас е чест, че от страниците на вестника той сподели с велинградчани своите позиции по редица важни за обществото теми и проблеми. Те породиха спорове и полемика, предизвикаха размисли и страсти и така потвърдиха неговата теза: „Свободата на словото е велико завоевание на демокрацията, но при едно условие – способността да мислиш със собствената си глава… Да бъдеш личност означава преди всичко да притежаваш собствено критично съзнание“. Тук е мястото да изкажа личната си благодарност към д-р Александър Попов за уроците по свобода на словото и за респекта към всяка дума и буква в писания текст, които научих от него. Благодаря и поклон! С кончината на д-р Александър Попов Велинград загуби уважаван лекар, читалищен деец, литератор. Загубихме човек, за когото демокрацията бе кауза, която бе готов да защитава със слово и с дела. Загубихме морален стожер, от какъвто точно тук и сега нашето общество има толкова голяма нужда. Но да не забравяме, че д-р Попов ни остави своя пример, своите книги и завет:  „Демокрацията е велико благо, но и велико изпитание за всеки от нас. Дано се окажем достойни за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново”   Марин ГЕОРГИЕВ, поет, издател на в. „Литературен форум“ Български аристократ С какво ме привлече този човек, за когото научих в началото на деветдесетте години на миналия век: победил самия генерал Семерджиев в силно червения и партизански Велинград. Това бе равнозначно на чудо! Изживявах до плач, а понякога и със страх, като борба на живот и смърт, изборната битка между преименуваната БКП и новосъздаденото СДС. И исках да се запозная с този победител! Наскоро се консултирах с моя приятел и състудент Георги К. Спасов:,,Чул си нещо вярно. Д-р Попов наистина се кандидатира за народен представител от СДС, генерал Семерджиев от БСП и още някои. Първият тур печели Семерджиев, след него е Попов, а трети е от ДПС. Има втори тур, който е спечелен от Семерджиев с 51 %, Попов – 49. Докторът отпада. Но... когато Семерджиев е посочен от д-р Желев за вицепрезидент, той освобождава мястото си като народен представител. Следва нов частичен избор, спечелен от д-р Ал. Попов.“ Неведнъж Бог е сбъдвал желанията ми. Благодарение на Него се запознах с д-р Александър Попов по времето, когато бе депутат във Великото народно събрание. Стана в редакцията на ,,Литературен форум”, а той, нали бе и писател, нямаше как да не се вести. (Пък и по това време бяхме единственият ,,син” вестник за литература). Никога допреди него не бях виждал български аристократ, но ако трябва да опиша представата си какъв трябва да е, то това бе той. Сдържан, деликатен, с фини черти на лицето; подбираше  думите, не бързаше, а тонът на изговора им бе тих и сговорчив.  Това не може да се подражава. Вероятно идва и от професията му на лекар. Но основното бе в родовата унаследеност, поколения са ,,работили“ тихо, тайно, непрестанно, натрупвали са добродетели, опит и знания. Той бе последна издънка на един начин на живот, ликвидиран с 9.09.1944; живот, при който и в малък провинциален град като Пазарджик може да се родят личности с национално значение; живот децентрализиран,  със своите първенци, (определението за тях е ,,гений на мястото” или равностойното му – ,,духът на мястото”). Не се е налагало да си в столицата, за да станеш Константин Величков – посетете родната му къща музей и ще се уверите в тази възможност, днес вече невъзможна. Той беше последният мохикан на Възраждането, завършена личност, която социализмът не бе успял да пречупи, въпреки репресиите спрямо него. Той е пример как духът, моралът съхраняват тялото и удължава живота. Помня един разговор с Георги Спасов през 90-те, също мой състудент и приятел: когато го запитах как е д-р Попов, ,,о, рече Георги, той е болен от рак, от облъчванията, нали е рентгенолог, няма да живее дълго“. А недълго, даже много кратко, живя самият Георги, няколко години след изтичане на мандата на президента Желев, чийто съветник беше, изненадващо се срути и си отиде – Георги Спасов, който за мен бе пример за физически здрав, със силен характер, железен мъж… (А който се осланя и вярва  на пророкувания – да си вярва). Първата ми среща с д-р Попов, а и послешните, потвърдиха трайното ми наблюдение-заключение: има хора, които те респектират и без думи – само с поведение и излъчване. Той бе от тях. Спомням си изреченото, а после публикувано в плевенския вестник ,Септемврийска победа” от Атанас Далчев за неговия началник в сп. ,,Пламъче“ – Александър Муратов:,,Той не казваше, че трябва да идвам навреме на работа, а когато отивах, вече бе там”. Ето, този изпреварващ ход излъчваше и д-р Александър Попов, той създаваше стандарт за приличие, за добродетели и умереност.  2000. Предизборната година! В един от дните на тия бурни времена неочаквано в редакцията  ме посети д-р Александър Попов, беше прескочил по работа до столицата от Велинград – човек чист, не само душевно, но и външно. Спретнат. Възпитан. Толерантен. Бе дошъл да се видим и да ни предложи за издаване мемоарите си ,,Земята на онемелите”. Като съмишленик – политически и духовен, той насочваше средствата към нас, за да подпомогне финансово вестника. В ония години книгоиздателската дейност бях делегирал на Васил Колев. Казвам го не да се измъквам от отговорност, защото моята дейност бе организационна, а главното – просене на пари, но за наш срам книгата имаше доста грешки. С напредването на капитализма стана обратното, на което очаквах: донорите намаляваха, държавата се оттегляше и правопропорционално на действителността, съкращавах щатове. Така останахме без коректор, разчитайки на грамотността на авторите и редактора. Но нашият автор не каза нищо, не изрази обида, не се разсърди: мълчаливо, върху  всеки екземпляр лепеше изписани на машина правилните, вместо сгрешените, букви и думи. И пак не се отказа от нас като издатели на книгите му. Допускам, че и стремежът му за достоверност е причина да бъде така сдържан в прозата си, да не се отдава на стихията на художественото изображение и въображение. Но то, заедно със  способността за анализ и верността му към истината, са причина да напише, според мен – най-силната си книга – ,,Гибел”, своеобразно разследване на криминално престъпление, в което се занимава с чужди нему правни казуси, специфична фактология, и въпреки това успява да разкрие един неподозиран проблем не само в правораздаването, но и в дейността на ДС и аз смятам, че това е неговото откритие. Формулирам го така, без да е казано пряко от автора: ДС е разполагала със списък на хора, извършили различни прегрешения от малки до големи; тях не ги е вербувала, но стриктно е следяла и когато някой от големците във властта е извършвал престъпление, за да го прикрият, приписват го на някой от държаните в дълбока резерва дребни прегрешители, обикновено и психически нестабилни, а бих казал – задължително са психически неустойчиви и са лесни за обработка от следователите на ДС. Така истинският виновник е бил ,,изпиран”, прикриван, а на топа на устата са поставяли невинния. За успокоение на общественото недоволство. Школувани манипулатори, десарите могат да вкарат такива невинни хора, в която си искат кошара и чак когато те се примирят с капана на безизходността в който са заключени, чак тогава те започват да се връщат назад, да човъркат, да се опитват да разберат защо стана така. И прозират измамата. Така става с Живко Делков, така става и с родителите му, обикновени хора, които неволно, поради неволята, дори се ограмотяват правно, изпитаното и изстраданото ги кара да прогледнат и това доказва, че Истината има божествен произход. Търсена не само от тях, търсена от Александър Попов, когато всичко е приключило, и то преди десетилетия. Тази му книга е сбор на всички негови качества: на съвестен гражданин, на талантлив писател, на образована личност, на опитен медик и неукротим търсач на правдата и справедливостта. ,,В личната драма на тоя рано прекършен живот са замесени толкова много и различни хора, че в нея се оглежда драмата на българското общество по време на тоталитарния комунистически режим. А тя трябва да бъде осветлена, осмислена и съпреживяна. Смъртната присъда на това наказателно дело е издадена ,,В ИМЕТО НА НАРОДА”. Българинът трябва да знае какво се върши в негово име, да разсъди и сам да отсъди”. Последната ни среща бе през 2010 г. във Велинград, градче, което бях много харесал и дори в 2001 г. си бях избрал имот за закупуване, но после се отказах по финансови причини и поради разстоянието. Девет години по-късно реших да заведа в градчето моята нова приятелка и съмишленичка Параскева Николчева-Мау, чийто баща – Николай Николчев е бил непартиен, назначен кмет в Лесичево и Дорково от 1934 до 1942, а от 1942 - зам.-кмет на Пазарджик.  И в това е голямата му вина да бъде многократно репресиран политически след 9.9.1944. Да идеш във Велинград, а да не видиш д-р Попов, е все едно да идеш в Рим и да не видиш папата. Той дори уреди да вкусим истинска речна пъстърва в едно ресторантче в града, чийто съдържател бе негов приятел. И да опиша срещата, то ще е по-маловажната част от нея. Затова помолих самата Параскева, берличанка още отпреди 1989 г., и то в Западен Берлин, да изрази своите впечатления. Тя бързо се отзова: текстът й ,,Първата целувка”.   Параскева НИКОЛЧЕВА-МАУ, преводач, журналист, художник Първата целувка Септември 2010 г., беше много плодороден за мен. След изложбата ми в Немското консулство във Варна през 2007 и последвалата я през 2008г в Българския културен институт в Берлин, направих за един месец две изложби – в Градските галерии на Балчик и Пазарджик. Връзката с двете галерии тогава направи Марин Георгиев. И двете изложби минаха чудесно, имах доста откупки и бях доволна и благодарна. На откриването на пазарджишката присъства и Марин, който служебно беше в града и му предложихме да пътува с нас до София. Той с удоволствие прие, но ако минем през Велинград. Аз сърдечно се разсмях и сигурно бих му отказала, понеже пътувахме с нашия далматинец и гледахме час по-скоро да се приберем. Но Велинград?! В този град живееше моята първа любов Петър, моята първа целувка! Повече от четиридесет години не се бяхме виждали. Майка ми при едно нейно служебно пътуване в този град  го бе  видяла случайно преди много години. Оженил се за лекарка – мила и симпатична жена, две деца и работел като учител в техникума по дърворезба – негова отколешна мечта. Реших, че това е прекрасна възможност след толкова години да го видя отново. Марин трябваше да се срещне в града с негов автор – д-р Александър Попов. Речено-сторено. Седнахме по препоръка на лекаря да обядваме заедно пъстърва в един ресторант-градина. Обядът беше много приятен, разговорите оживени. При доктора, който беше на около осемдесет години, ме удиви бистрият му ум, сините му живи очи и прекрасните маниери – фин, високо ерудиран, но скромен. Този човек ми напомняше за едни отдавна невъзвратимо минали времена. Подари ми книгата си, която Марин беше издал и уговаряха детайли по нов проект. По едно време, като разбра коя съм, що съм, ни в клин, ни в ръкав каза, че е познавал баща ми! Естествено, това изобщо не ми се вярваше  и първите добри впечатления рухнаха. Аз сигурно съм се издала и по изражението на лицето ми докторът е прочел моите съмнения. Но той заговори в унес... разказа, че е от Пазарджик и баща му е притежавал склад за дърва и дървени въглища в центъра на града срещу кметството и всеки ден, като излизал баща ми от работа, се отбивал  на кафе и лаф мохабет при неговия баща.  Порази ме не толкова точното описание на баща ми – едър, набит, чернокос и черноок с мустаци, вечно облечен в костюм, с папионка, колкото жестът му да предлага щедро своите пури (дори и на него, все още младеж!). И от спомените на други хора и по мое собствено наблюдение баща ми правеше този жест с удоволствие. Бях като зашеметена. А милият г-н Попов не спираше да говори, явно сам пренесъл се в неговото юношество. Като се поуспокоих, разказах му за онова момче, което за първи път ме бе целунало и че бих искала да го намеря. Много оскъдни бяха моите сведения за него. Той се позамисли малко и каза, че този човек е починал, на което аз силно се възпротивих и отговорих, че това не е възможно. Някакъв вътрешен глас ми казваше, че Петър трябва да е жив. Лекарят завъртя един телефон на съпругата си, също медицински работник, и й каза за какво става дума. Тя се сети за името на нейна колежка, която е омъжена за учител-дърворезбар, със собствено ателие в къщата си. Оставихме Марин и кучето да си почиват под дебелата сянка в ресторанта и тръгнахме с колата с навигатор д-р Попов към предполагаемия адрес на моя приятел. Веднага направи впечатление ателието в двора на къщата. Вратата беше отворена - усетих омайния дъх на дърво - и на стол срещу нея седеше възрастен мъж с длето и някаква фигура в скута. „Петър-метър-километър!“ се провикнах аз, както навремето, когато съм била на шестнадесет години, и човекът стана, фигурата падна на пода, а той многократно започна да изговаря името ми... От тази трогателна среща изминаха дванадесет години. Съпругът ми и аз неколкократно посетихме приятелското семейство във Велинград. А от Марин разбрах, че д-р Попов вече е отишъл при звездите...