todor_balkanski2.jpg

Georgi K Spasov2021„Познавахме ги“ е продължение на книгата ми „Познавах ги (2020), с която отново припомням на съвременниците за пазарджишки автори, но този път тя включва спомени и на други, които са ги познавали.

 ПОЗНАВАХМЕ ГИ

Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата

ПРОФЕСОРЪТ ОТ СЕЛО САРАЯ

Проф. Тодор БАЛКАНСКИ

25 ноември 1944 – 27 ноември 2020

Todor Balkanski1

Животът и делото на проф. Тодор Балкански са абсурдна илюстрация на максимата, че „никой не е пророк в родното си село“. Когато в началото на този век той се пенсионира и се установи да живее в родното си село, това вероятно е било изненада не само за някои негови колеги, но и за съселяните му. Те го приеха с не особено добронамерено любопитство – ама как така сам, къде са жена му, децата му…? Той остана за своите съселяни (поне за по-голямата част от тях) загадка, различният, другият, странният. Тяхното подозрение към непонятните му занимания е особена черта на нашата народопсихология, недоверие, а и неприемане на превъзходството – та макар то да е интелектуално (или може би именно заради това?) – на някого, роден тук, в селото им, равнопоставен, пък толкова изтъкнат като учен, та даже и професор. Малцина бяха наясно за огромната му научна работа и знаеха  (най-вече Наско /Франческа/ и Краси Минови, лека им пръст!) какво е постигнал и какво е той за българската наука.

Проф. Тодор Балкански има зад гърба си над 450 статии и студии и над 40 монографии. Роденият в село Сарая, Пазарджишко, учен дълги години завежда секция „Българска ономастика“ в Института за български език към БАН. Създава две нови течения в българската наука: ономастична просопография и езикова археология. Неговите трудове  са цитирани в най-престижни публикации на български и европейски учени. В езиковата археология се смята за ученик на осетинския учен проф. Василий Абаев. Сам той създава школа от престижни учени и е учител на десетки млади учени., езикови археолози.

„Образ невъзможен…“ Така започва Вазов поемата си за Раковски и този първи стих ми се видя подходящ за моя „подход“ към сложната, а донякъде и противоречива личност на Тодор Балкански (ще си спестя постоянната употреба на научните му титли, защото го познавах като приятел и писател). Той се отличаваше с импозантната си фигура, с гордата си походка и самоуверено поведение. Шапката му с периферия (бомбе) бе допълнителен и красноречив щрих към самочувствието му на човек и учен, който държи да бъде оразличен по всякакъв начин от останалите. Външният му вид излъчваше почти демонстративно СЕБЕУВАЖЕНИЕ. Той сякаш обявяваше на всички: .АЗ ЗНАМ КОЙ СЪМ  ЗНАМ КАКВО ИСКАМ. ЗНАМ И КАК ДА ГО ПОСТИГНА.

В биографията му има две учебни заведения, които бяха и мои – механотехникумът в Пазарджик и университетът във Велико Търново. Срещали сме, но само сме се поздравявали – най-вече в старопрестолния град. Истинското ни сближаване, опознаване и сприятеляване стана, когато Балкански се установи за постоянно в родното си село Сарая и пожела да стане член на Дружеството на писателите в Пазарджик, на което по това време бях председател. Гласувахме единодушно присъединяването му към нашата пишеща гилдия, защото бяхме убедени, че неговият авторитет на учен и многобройните му публикации ще придадат интелектуална тежест на дружеството ни.

През пролетта на 2002 година Дружеството ни организира посещение на манастира в село Калугерово, една творческа сбирка, нещо като семинар, на който обсъдихме възможността да издаваме свой вестник. Възникна спор за името му. Балкански и още някои от пишещите събратя предложиха вестникът ни да се казва „Макове“ – своеобразно продължение на подлистника за литература и изкуство към в. „Септемврийско знаме“ преди 1989 година. Моето предложение беше да се казва „Метафора“ и след общо гласуване това име беше възприето. И вече 20 години той отваря своите осем страници (четири пъти годишно) за автори не само от Пазарджишко, но и от цялата страна.

Освен научни текстове, Балкански пишеше и разкази, романи, публицистика. Но неговите интереси винаги са били фокусирани към миналото ни и неговите деятели. Така например в едно интервю на Мария Найденова по повод на книгата му „Лазар войвода“ той признава:

„От тук започна моята научна кариера. Написах студия за топонимията на Брациговския край, която така и остана неиздадена, защото не се намериха спонсори тук.“  А за Лазар войвода обобщава: „Ценен е човекът, когато използва енергията за добри дела“(в. „Априлци“, 11 март 2004 г., Брацигово).

Балкански беше така „програмиран“, че обичаше да „посяга“ на постулати, възприети от масовата публика като безспорни. В този смисъл той беше определено провокативен и скандален. Нееднозначни бяха отзивите за неговите изследвания върху известни българи като  Тодор Живков („Тодор Живков. Един езиковед за просопографията на диктатора“ )  Изд.“Знак 94“, Велико Търново, 1996 г.), Никола Вапцаров („Никола Вапцаров, България и българите : Към просопографията на поета.“ В. Търново : Знак 94, 1996), Методи Шаторов (Методи Шаторов : Между македонизма и българизма : Просопография на Стариот Бугарин. В. Търново : Знак 94, 2006),

В свое интервю пред Plovdiv media от 6 февруари 2016 г. Балкански казва:
„Аз бях командирован някога на специално изследване в района на Правец. И намерих категорични свидетелства за това, че част от населението на Правец и на колибите около него е от така наречените „кръстиняци“. Това важи и за правешката махала, където е роден Тодор Живков. Кръстиняците са цигани от района на Правец и Ботевград, които един пиян руски офицер по време на Руско-турската война през 1877-1878 година ги е кръстил. И така Яшаровците в превод станали Живкови…Тъй като масовото кръщение станало в близкия манастир „Св. Теодор Тирон“, много от новопокръстените получили името на светеца-патрон на светата обител. Така се появили много Тодоровци и Тошковци… В крайна сметка всеки един човек избира какъв да се чувства. Тодор Живков определено се е чувствал българин.“

Тази книга даде повод на Иван Копривщенов да напише следната епиграма:

На Тодор Балкански

Уж адаши са, ала не би…

„Елитът“ пропищява кански,

но не за снеговете лански,

а за илюзиите, дето им разби

сарайското лъвче Балкански.

 „Когато цъфнат налъмите“ – шаржове на автори от Пазарджишкия край, изд. „ХАРПЕЛ“ ООД, 2004 г.

Тези, които познаваха добре Тодор Балкански, сигурно са се убедили, че спорът им с него е обречен на неуспех. Той винаги е защитавал тезите си категорично, отхвърляйки всички възражения и опити те да бъдат опровергани – разбира се, ако е уверен в заключенията си. Иначе той беше диалогичен, допускаше и други мнения, независимо дали ги споделяше или не.

Балкански имаше куража да оспори годината на основаване на град Пазарджик тъкмо когато градът се готвеше да празнува 500-годишнината си през 1985 г. В задълбоченото си научно изследване „Пазарджик и Пазарджишко в светлината на езиковата археология“ – имена, основаване, основател“, изд. В. Търново, 2005 г., Балкански заключава:

   „  -    датата на основаване е 1420, а не измислената от Захариев 1485;

  • основатели на града са татарските кумани или куманизирани черни булгари татар пазар и техните колена самагар, калъч, саръ, севар и др., а не измислените от Захариев акермански татари;
  • основател на града е действително посоченият от Хамер и Нешри и отречен от Батаклиев Минети бег, а устроител – синът му Мехмед Минетоглу“

…Авторът на тези редове също така не е застрахован от фактологически грешки и допуска, че ако те съществуват в неговия труд, ще бъдат отстранени критично от следващите по време изследователи“.

Коректно е това уточнение, защото след няколко години по-младият от него учен османист Григор Бойков, получил Магистърска степен по история от университета „Билкент“ в Анкара и ползвайки оригинални документи от Османския архив към Министерския съвет на Република Турция, ще публикува с финансовата помощ на Община Пазарджик книгата си „Татар Пазарджик. От основаването на града до края на 17 век. Изследвания и документи“, изд. Аmisia, София 2008 г., където прави своите изводи:

„Казаното дотук ни позволява да заключим, че за фактически основатели на Татар Базаръ/Пазарджък (дн.гр. Пазарджик) следва да се разглеждат татарите на Актав, като за формална дата на основаването на града може да се приеме годината 1398, когато Актавските татари се прехвърлят от Кримско-Приднестровския район в Румелия“

Вероятно ще се появят и други изследвания по темата, която изглежда „открита“. Така или иначе и двамата учени изведоха защитената си идея за по-ранното основаване на град Пазарджик.

Тодор Балкански е и един първите български учени, които поставиха под съмнение автентичността на „летописа“ „Потурчването на Чепино (Стефан Захариев и Летописният разказ на поп Методи Драгинов. Последният мистификат на Българското Възраждане, Пазарджик : Беллопринт, 2012 г.)

Силен обществен интерес и отзвук получи книгата му „Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище“, изд. Знак 94, В. Търново, 2008 г., претърпяла и второ издание от същото издателство през 2020 г.

В сайта САО.bg Балкански споделя:

 „Когато за първи път описах зверствата в книгата за Партизанския терор, вдигнах кръвно. Сериозно заболяване, с което не мога да се справя и досега. Толкова кръв премина пред очите ми. Тополница в най-силния пик на водите си не би могла да я измие! …Това е времето на Трепалката, както наричаха първите 40 дни след Девети септември. В историята на българите превратно наречени: Дни на революционна ярост”.

В един друг сайт – БУДНА ЕРА, под надслов „Професор Тодор Балкански: Българи кръщават децата си като коне“ езиковият археолог разсъждава за българската именна система и нейното „корозиране“ под различни влияния.

„Ние, българите, на Балканите имаме т.нар. кръстна традиция. Всяка дъщеря се кръщава на баба или дядо. Третото дете се кръщава на кума. Четвъртото на сродник, загубил името си - забягнал, изчезнал и т.н. Това е 1300-годишна традиция. Създали сме имена, за да може нашият свят да просъществува във времето. Например, когато настъпели лоши години и започнел мор по децата българите ги кръщавали със заклинателни имена като Заприн - за да спре смъртта на малките, или Стоян, Устоя, Стойко - за да се устои на злото.“

Той обяснява и причините за окарикатуряването на имената ни:

„Какво ще ви каже името Янисвета? Или Крисмислава? Или Боцислава? Или Никоела? Аз съм човек, който си вади хляба с езикова теория, с теория на имената. И ще ви кажа, че в случая е заимстван модел, въведен от българите, когато кръщавали конете си. Ние сме конен народ. За да се даде име на новородено конче, се вземали части от имената на кобилата и на жребеца. Така от криворазбрана модерност се въведоха тези хибридни имена, които ние в науката наричаме "конски имена". Българи с конски имена!“

Когато Балкански се установи в родното си село, той сякаш започна нов етап от живота си. Позанемареният му наследствен имот се събуди, изправи се, започна да диша. Поставил точка на „столичното“ си местоживеене и месторабота, Балкански прегърна с цялото си сърце амплоато си на селски, на земен, на природен човек. Много бързо той създаде своя среда, истински приятели и съмишленици, свое семейство. У него се виждаше отприщена жизнена енергия и завидна книжовна продуктивност. Приличаше на освободен от различни по вид и характер задръжки и даде полет на много свои проекти, които намериха блестяща реализация. Къщата му в Сарая беше стара, но изградена със здрави каменни основи; всичките й стени бяха запълнени с дървени стелажи, изработени от него, с плътно наредени една до друга книги. Той обичаше да показва на гостите си избата с каци, бурета и дамаджани, където с много любов „произвеждаше“ ракия и вино. Отглеждаше кокошки, домашни животни, ореше земята си с мултикултиватор, подрязваше асмите и овошките си, радваше се като дете на плодовете им и ги предлагаше на гостите си. Странно беше това съчетание на здрав селски дух и привързаност към земята с научните му занимания. След като се върна в Сарая, къщата му постепенно се превърна в място за поклонение: тук идваха негови приятели и съмишленици от цяла България и чужбина, той отваряше широко вратите и сърцето за всеки, който търсеше помощта му, съветите му, подкрепата му – професионална, научна или дори финансова.

Преди десетина години ми хрумна наивното желание да участвам в конкурс за шеф на Регионалното управление на МОН. Първият етап включваше представяне на концепция за управление на регионалното образование. Отидох за съвет при Тодор Балкански в с. Сарая. Очаквах да ми даде някакви препоръки от чисто формално естество – все пак е професор, научен работник – как би трябвало да изглежда концепцията ми. Той се усмихна загадъчно, покани ме да седна до него, даде ми листове и химикалка и каза: „Пиши!“ Продиктува заглавието и започна: първа част – това, това, това…; втора част – това, това…Диктуваше, а аз недоумявах откъде идва това негово самочувствие, след като никога не е работил като преподавател в училище. Доверих му се и кандидатствах с неговата разработка, допълнена тук –там с мои виждания. Класирах се за втория етап, но министерството, не знам защо, анулира конкурса и обяви нов. Не се кандидатирах.

Двамата бяхме от първите членове на новоучредения втори ротариански клуб в града ни – „Бесапара“. Няма да забравя седмичните ни сбирки, на които обсъждахме теми от най-различен характер, най-често абстрактни, философски, естетически, исторически, народопсихологически; това бяха часове на (нека така да го нарека!) духовно преживяване, на мили (от моя днешна гледна точка) и романтични опити да загърбим ежедневието и неговите битовизми, да дадем криле на съхранените (или събудени?) мечти – индивидуални и общочовешки. Постепенно в клуба дойдоха и нови членове, разговорите станаха по-разнообразни (но и по-предвидими и земни), лека-полека магията на общуването се оттегли и отстъпи място на деловата актуалност. Аз бях дотук. Балкански продължи.

Тодор Балкански беше и един мандат председател на писателското ни дружество. Инициативен, обнадежден от новата си роля, той хвърли много усилия за утвърждаване на авторитета на Дружеството, за повече прояви на неговите членове. Той започна нещо, от което всички се нуждаехме – да приема в Дружеството млади хора, ученици, младежи и девойки, с което придаде на иначе позастаряващата ни писателска колегия свежест, жизненост, младост.

На 25 ноември 2004 г. Тодор Балкански навърши 60 години. Тържеството беше както подобава: импозантно, внушително, тържествено. Самият той хвърли много усилия за предварителната му подготовка. Покани десетки свои приятели от научната сфера, както и всички членове на писателското ни дружество, приятели и познати, ротарианци, бизнесмени, общественици. Вестник „Виделина“ от 29 ноември 2004 г. ни информира за събитието:

„60 години Тодор Балкански 

Елитът на научната мисъл в областта на езикознанието се събра на 25-и ноември  в Общината да почете 60-та годишнина на големия български учен, писател и краевед ст.н.с., д-р на филологическите науки Тодор Балкански“

Над 150 гости, вкл. акад. Иван Дуриданов, гости от Великотърновския университет, от Хасково, от университета в Таракли, Молдова, където той е преподавал, изпълниха залата на 10-я етаж на общинската сграда, за да го почетат както с присъствието си, така и с множеството си поздравления и послания. Ние, колегите му по перо от писателското дружество „Д. Бояджиев“, също го приветствахме:

 „Ст. н. с., д.ф.н. Тодор БАЛКАНСКИ навърши 60 години

Като на шега преминава времето, сякаш пясък изтича между пръстите. Додето се огледаш и вече си станал на шестдесет. Ала колко е това време от живота на човека? Малко ли, много ли? Зависи от това, което си сътворил и дал на другите, зависи от самия човек. Мъдрите казват, че възрастта не е порок. И както винаги са прави. Възрастта означава изстрадан опит и натрупани знания. А ти си мъдър, приятелю. Осмислил си битието и можеш да предадеш на другите своите знания, опит и мъдрост.

Честит юбилей! Бъди ни жив и здрав! От сърце ти желаем дълголетие и творчество!

Дружество на писателите“ (в. „Метафора“, бр. 4/8/, декември 2004 - януари 2005 г.)

Пет години по-късно Балкански отбеляза по забележителен начин и своята 65-годишнина, като издаде книгата си Приятели за науката“ – сборник в чест на проф.д.ф.н. Тодор Балкански по случай неговата 65-годишнина. Сборникът се издава от ученици, последователи и приятели на проф. Тодор Балкански“, изд. ИК „Знак“,94“ Велико Търново, 2009 г. Получих автограф: „Георги, благодаря за честта името ти да присъствува сред приятелите, чиито трудове съставят този прекрасен сборник“, декември 2009; (сборникът включва моя текст: „Сам във всемира“ – унгарските поети на Марин Георгиев“). Уводните думи в сборника са на акад. Иван Дуриданов, с които той изтъква заслугите на Балкански за езикознанието ни и го поздравява за 65-та му годишнина. Искрени и благодарствени са „посланията“ на бесарабските българи и на учениците и следовниците на проф. Т. Балкански. Масивът от научни статии и доклади на български учени в сборника му придават значението на приносен научен труд.

Следващата година (20 април 2011 г.) в зала 205 корпус А на Университета за строителство и архитектура – София,  Съюзът на учените в България представи цялостното творчество на проф. Т. Балкански. Имах приятното задължение да прочета приветствие и послание от кмета на Пазарджик, адв. Елена Костова-Петкова го поздрави от името на  Ротари клуб „Бесапара“ и от масонска ложа „Виделина“.

Разбирам, че фактологията „изстудява“ горещите спомени за един необикновен учен, човек, приятел. Искам да вярвам, че той ще остане не само като голямо име в българската наука, но и като наша, пазарджишка гордост и незаличима памет.

 

ДРУГИТЕ ЗА ПРОФ. ТОДОР БАЛКАНСКИ

 

адвокат  Елена КОСТОВА-ПЕТКОВА

 

Преди известно време получих нелека задача – да споделя с публиката своите спомени за един специален за мен човек – проф.Тодор Балкански, който ни напусна само два дни, след като отбеляза 76-то лето от рождението си. Но как да пиша за Тодор в минало време?! Безспорно една от най-забележителните личности на Пазарджик и пазарджишкото краище, учен - езиковед с огромен принос към българското езикознание, завеждал секция „Българска ономастика“ в Института за български език към БАН, общественик с пиперлив език и непримирим борец за Справедливост. Проф.Тодор Балкански опровергава онази максима, че няма незаменими хора, напротив – той е точно такъв! Незаменим – и като учен, и като човек, и като приятел! И съм сигурна, че ще се съгласите с мен! След Тодор Балкански в науката „езикова археология” остава огромна празнина и дай Бог някой от неговите ученици да я попълни. Той им даде Път!

В Уикипедия за него ще прочетем, че се е родил на 25 ноември 1944 г. в село Сарая, община Пазарджик, в семейството на индустриалец, репресиран след установяването на „народната власт”. Че той е първият дипломиран български ономаст, като доктор на филологическите науки у нас – няма спор! Дисертационните му трудове са фундаментални - „Омоними в българския език, получени по словообразувателен път“(1979)- кандидатска и „Българите в Румъния. Език. Етнос. Етнонимия“ Ономастика. Проспографии"(1996) - докторска. Проф. Тодор Балкански ни завеща огромно творчество – написани над 450 статии и студии и над 40 монографии. В българската науката създаде две нови течения: ономастична просопография и езикова археология. Като в езиковата археология се счита за ученик на осетинския учен проф.Василий Абаев, впрочем той наричаше този знаменит учен с оригиналното му име Абайт Басу – в осетинската му форма. Самият проф.Балкански създава школа от престижни учени езикови археолози, между които са проф. Мариана Парзулова, проф. Кирил Цанков, проф. Нено Неделчев, доцентите Никола Куртев, Васил Кондов, Неда Павлова, Пело Михайлов и други. Той е учител на повече от десетина млади учени, които блестящо защитават дисертации под негово ръководство, като Даниела Андрей, Никола Куртев, Алла Войникова, Цанка Константинова, Мариана Белнейска, Димитър Маринов. Трудовете му са цитирани над 500 пъти в най-престижни публикации на водещи български и чуждестранни учени. Негови книги се намират в Библиотеката на Конгреса на САЩ и Руската национална библиотека. В научното му творчество водещи линии са „външните” българи и остатъците от езика на булгарите, както и следите от дунавските и епирските власи в българската езикова територия. Учен от огромна величина, тепърва ще се говори за него и за неговите книги. Убедена съм!

Но как, как се пише за Тодор Балкански?! За човека, приятеля Тодор Балкански…

Името Тодор Балкански заинтригува моята скромна персона по повод една интересна книга, която прочетох някога в далечната 2006 г. Впрочем, тази книга ме заинтригува двойно – за първи път четях изключително сериозно изследване за един от не така популярните деятели на БКП, при това поднесена по неповторим начин от човек, очевидно разполагащ с необходимата информация (документи, спомени и пр.) и с неподражаем подход в анализирането на същата. Иде реч за книгата на проф. Тодор Балкански „Методи Шаторов - между македонизма и българизма. Просопография на стариот бугарин.”(изд.2006г.). Провокирана, започнах да търся други негови издания, така попаднах на „Осман Нури Ефенди. Големият помак на българите.”, „Никола Вапцаров, България и българите. Към просопографията на поета.”, все просопографии на личности, които ме интригуваха.

Но когато Някой Там е решил да оплете Пътя ти с нечий, няма как  това да не се случи. Та моят Път се пресече с този на проф.Тодор Балкански при учредяването на Ротари клуб Пазарджик – Бесапара. Впрочем, той е кръщелникът на клуба, негово беше предложението да прибавим към името си името на столицата на древните беси. И тръгна това приятелство – искрено, неподправено, черпех от тоя човек с удоволствие – и мъдрост, и научното му становище, и приятелски съвет. А той беше – бамбашка човек – срещнеш ли го веднъж, забравяне няма. „Високо дърво”, казваше баба ми Елена за такива като него. И да – често поемаше гръмотевици, но никога не се огъна на вятъра. Свидетел съм. 

Няма да забравя никога нашият последен разговор. Беше в денят на неговия рожден ден – 25.11.2020г. Позвъних му, за да го поздравя, и така, между другото, уточнявайки как ще го почетем в „Сарайската академия на науките”, ми сподели, че съм го провокирала силно. Припомни ми един наш разговор от последното му, на практика, пътуване извън „академията” в Сарая. На 03.10.2020г. пътувахме като членове на „Национално сдружение Памет за 1913” до село Хухла по повод отбелязването на годишнината от трагичните събития. Пътувайки обратно, водехме разговор, провокиран от драматичните събития по разорението на тракийските българи, описани от един друг голям учен – проф. Милетич. Та тогава как завъртяхме разговора, не помня, но стигнахме до съдбата на Стефан Стамболов и на Александър Стамболийски – и двамата убити по жесток начин, и двамата убити от българи, и двамата приели един специален закон. Правителството на Стефан Стамболов, в първите месеци на управлението си – на 01.12.1887г., прокарва в Народното събрание „Закон за изтребление на разбойничеството”, а правителството, водено от Стамболийски - „Закон за изтребление на разбойниците”(ДВ, бр.205/12.12.1922г.). Та му поставих ребром въпроса: „Разбойници ли са били онези, които е трябвало да бъдат изтребени? Или политически опоненти?”. Тогава Тодор замълча и каза: „Ще ти отговоря. Дай ми време!”. И започна да изследва архиви, документи, публикации, спомени и пр. Та при този ми последен разговор проф. Балкански ми каза: „Ели, ще се окажеш права в тезата си!”...А моята теза беше, че няма нищо ново под Слънцето, както казва мъдрият Соломон в Еклисиаст - и тогава, и днес, посредством закона, едни се разправят с други. Не му достигна Време, за да оформи съжденията си в книга. В петък, на 27.11.2020г., на писалището му стоеше отворена книгата на Андрея Илиев „Разбойниците” и недописан текст на „Марица”-та… 

Последната книга, която проф.Тодор Балкански издаде, беше просопографията на Кочо Честименски, той беше кръв от неговата кръв - „Кочо Честименски или Силната като любовта смърт на българина”, ономастична просопография (ИК”Знак 94”, Велико Търново, 2020). На заглавната страница на книгата Тодор е вписал думите на Патриарха на българската литература – Иван Вазов (в. „Народний глас”) – „Когато липсват титаните – лилипутците се разбуждат!”, сякаш да ни напомни, че днес ние, българите, преминаваме през времето на „лилипутите”.

Проф. Балкански наричаше себе си иронично „феодален старец”(по определението на бившия министър на финансите Симеон Дянков) и продължи да твори напук на отстраняването си от БАН в своята си „специална академия на науките” в село Сарая. Всеки, имал честта да се докосне до дома на проф.Тодор Балкански, никога не ще забрави аромата на книги, наука и българщина! Аз имах тази привилегия. 

                                                                                 

адвокат Малин КОМСИЙСКИ

 

Струва ми се в края на 2004 г. Николай Антов беше поканил да гостува в Ротари клуб проф. Тодор Балкански. Едрата му, почти грубовата фигура никак не кореспондираше с представата ми за академична натура. Той беше едно симпатично съчетание между мъжка смелост, твърдоглавие и детска наивност. Професора беше бележит и невероятно плодотворен автор на множество ономастични трудове. Никога не съм го питал и не зная, какво е видял в мен, но аз се впечатлих от афинитета му към загадките. Онази детска любознателност, която те хвърля от приключение в приключение по пътя през загадъчното. Сближихме се  още първата вечер на нашето познанство. Унесени в разговора се наложи да го прекъснем, едва когато дойде време да затварят ресторанта. През следващите няколко месеца Професора (така го наричахме всички) не пропускаше да мине през кантората ми винаги когато идваше в Пазарджик. Той живееше в къщата на баба си в с. Сарая. Животът му бе поднесъл някои не особено приятни изживявания. Имаше си свои лични терзания, за които само намекваше понякога. Но истинската му страстна любов беше науката, на която беше посветил цялото си съществуване. Неспирната изследователска дейност бе обсебила съзнанието му. Още незавършил една книга, вече събираше материал за следваща. Никога през живота си не съм виждал човек, така покорен от академична страст! Интелектуалните предизвикателства бяха неговият начин на живот.

През 2005 г. започнах да събирам инициативна група за учредяване на втори Ротари клуб в Пазарджик. Естествено Тодор Балкански бе един от първите поканени. Събра се една впечатляваща палитра от интелектуален потенциал. В този кръг бяха Георги Спасов, Стоян Стоянов,  Елена Костова-Петкова, Лъчезар Ситнов, Радослав Бакърджиев, Лазар Минеков и много други приятели. Групата бързо нарасна и скоро клубът беше чартиран. В този период успоредно с Ротари клуб – Бесапара, се учреди и първата масонска ложа „Виделина“ в града ни. Професор Балкански намери своето естествено място и в нейните редици. Вечно търсещият му дух бързо го изведе до най-високата, майсторската степен в ложата. По повод на масонството с него имахме една главоблъсканица. Разсъждавахме върху въпроса, коя е първата българска ложа? Ако се приемеше критерият по местоустановяване, трябваше да е тази във Видин, създадена от Пазвантоглу. Ако се приемеше критерият, създадена от българин, то трябваше да се приеме тази в Русе от Иван Ведър. Ако обаче се приеме критерият за българско членство, то трябва да бъде тази в Кишинев. Ако се приеме хронологическият критерий, то първа в града с най-многобройно българско население, то трябва да бъде ложата в Истанбул. Много пъти сме се връщали на тази тема и сме разсъждавали. Така и не открихме верния критерий. Някъде след 2013 г. с Мишо Опълченски, близнаците-свещеници Лазар и Никола Миневи, Професора и аз си създадохме една традиция. През два-три месеца се събирахме в дома на някой от нас заедно със съпругите и след като унищожавахме вкусотиите, приготвени от любезните ни половинки, ние петимата се оттегляхме на историческо-философски разговор. Спомням си каква „мозъчна буря“ предизвика сред компанията тезата ми, че няма как съкровището на тамплиерите да е изнесено от Франция с корабите, намиращи се в пристанището на Ла Рошел, каквато е легендата. Друга една тема, която Тодор Балкански изследваше неуморно, беше изчезването на полицая Никола Гешев. Вътрешното му убеждение беше, че той не е убит на границата, както твърди официалната историография, а е успял да премине в Турция и да се спаси. Но така и не събра безспорни доказателства за тезата си. Последната ми среща с него беше в края на лятото на 2020 г. Подготвяше поредната си книга, за пазарджиклии (пазарджичани, както той смяташе за правилно да се казва), допринесли с нещо за развитието на града ни. Покани ни с Мишо Опълченски, за да ни интервюира. Трябваше да бъдем сред героите на труда му. Беше един безкрайно приятен летен ден, наситен с духовност и приятелско отношение. Тръгнахме си с уговорката скоро да се чуем и да направим поредната си семейна сбирка. На 20. ноември надвечер се чухме по телефона. Беше притеснен от случващото се в Ротари клуб. Разговорът  така и не можеше да намери своя завършек. Разговаряхме около час и половина. Преливахме от тема в тема. Накрая се уговорихме за следващата събота да се съберем у тях в Сарая. Така и не успяхме. На 27.11.2020 г. - два дена след рождения си ден, той се пренесе на градежа на Великия архитект на Вселената. Събрахме се отново там, но за да го изпратим във вечния му път!

Мир на неспокойния ти дух, братко! Сбогом, Професоре!

 

доц. Кирил ЦАНКОВ

Професор Тодор Балкански. Учителят. Приятелят.

Учителят

За първи път чух обръщението „Учителю“ от неговите ученици. Имам предвид докторантите, които обучи и създаде като учени. А те не са един и двама. Докторантите преди се наричаха аспиранти. Първата аспирантка на тогавашния доц. Тодор Балкански (по статута на БАН-старши научен сътрудник) с Мариана Парзулова с дисертация за семантичните омоними в българския език. След нея под негово ръководство румънската българка Даниела Андрей написа изключително ценната за българската наука дисертация (и книга) „Свиничанските българи. Етнос. Етнонимия. Ономастика. Просопография“. Тя бе последвана от Цанка Константинова, която създаде дисертационния труд „Топонимията на Казанлъшко“, от Юлиана Петкова – „Топонимията на Новозагорско“ (трудът бе завършен с негова редакция); следващият му докторант бе Никола Куртев от Молдова, защитил дисертация на тема „Ономастиката на българските селища в Северозападния Буджак“, публикувал и книгата „Селищата с българско население в Югозападния Буджак“. В момента неговият докторант Д. Маринов работи по темата „Ономастиката на селищата с българи в северната част на Молдова.“ Като ученици и последователи на проф. Тодор Балкански в ономастиката и езиковата археология се обявиха още Васил Кондов, сега доцент в Комратския университет. Към учениците на професор Тодор Балкански в българската ономастика и езикова археология бих могъл да се причисля и аз. Не зная кой е казал, че за Учителя трябва да се съди по учениците му! Бих искал да добавя, че проф. Тодор Балкански няма ученик, който да не е защитил успешно дисертационния си труд, да не го е издал и съответно да не се е реализирал в ономастичната наука и в областта на езиковата археология.

Приятелят

Това определение  по негов адрес чух за първи път през 2005 г., когато град Пазарджик отбеляза тържествено 60-годишнината на своя учен. Заяви го на тържеството доайенът на българското езикознание акад. Иван Дуриданов.

Приятел в науката, където приятели му станаха неговите ученици и…неговите учители:

проф. Иван Дуриданов, проф. Стефан Илчев, проф. Никола Ковачев, проф. Димитър Чизмаров, проф. Станьо Георгиев, проф. Боян Байчев, проф. Михаил Виденов и др.

Вече почти 40-годишно приятелство свързва и мене, пишещият тези редове, с Тодор Балкански през дългия му път на учен, започнал от Великотърновския университет, но продължил повече от 36 години в Института за български език.

Накрая искам да завърша с един случай, който проф. Тодор Балкански обича да си спомня. В него участвах и аз:

  • през 1996 г. замислихме да проведем голяма международна конференция в чест

на проф. Николай Ковачев. Издадохме заедно книжката „Проф. Николай Ковачев, доайен на българската ономастика“. За конференцията кандидатствахме по спонсорските програми на „Отворено общество“. Когато депозирахме документите, с които искахме за мероприятието 700 долара, от централата на фондацията направо ни се изсмяха, като имаха предвид, че никой от приемащите документите не беше чувал името на ръководителя на проекта Тодор Балкански. Отпратиха ни интелигентно с предупреждението  да не се надяваме на спонсорство. Каква беше изненадата: след 2 седмици от „Отворено общество“ позвъниха и съобщиха, че за конференцията на проф. Ковачев се отпускат не исканите 700 долара, а…2500. Причината за тази щедрост била: проверката установила, че името на Тодор Балкански, ръководител на организационния комитет, присъства в Книгата с цитиранията към Конгресната библиотека във Вашингтон. С това обяснение и с тези пари проведохме първата международна ономастична  конференция в България, респ. издадохме множество доклади в двата тома на сборника „Ономастично и етнолингвистично пространство на езика“.

В последно изречение към ч. Приятелят: едва ли случайно проф. Т. Балкански предложи и надслова за този сборник: Приятели за науката. Така той остана верен на основното правило в своя научен живот: Наука и Приятелство. Приятелство и наука!

(„Приятели на науката“, сборник в чест на проф. д.ф.н. Тодор Балкански по случай неговата 65-годишнина“, ИК „Знак,94“, Велико Търново, 2009 г.- със съкращения)




Loading...