raiko_aleko800_5.jpg

Georgi K Spasov2021"ФЕЙЛЕТОНИТЕ" е шестата част от подготвяната за печат книга на Георги К. Спасов "ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ, Райко Алексиев и Алеко Константинов - житейски и литературни паралели"

ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ
Райко Алексиев и Алеко Константинов – житейски и литературни паралели

6. ФЕЙЛЕТОНИТЕ

„…От всички видове литературни произведения фейлетонът е най-тясно свързан със съвременността, с живота на деня, чийто образ той славя и удържа тъй вярно, като фотографно стъкло…Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен. Фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е а з.“
Пенчо Славейков, „А. Константинов“, Съчинения, т. 1, С.1901


До голяма степен Алеко Константинов става фейлетонист „по принуда“. Въпреки по-ранните си опити в този жанр, за негов пръв фейлетон е приет „По „изборите“ в Свищов“. Тъй като всекиму е присъща някоя човешка слабост, Алеко е сторил романтичния опит да се кандидатира за народен представител за 8-то обикновено народно събрание в родния си град Свищов на 11 септември 1894 г. Впечатленията си от този свой житейски експеримент той публикува във в. „Знаме“, бр.11 от 26 септември 1894 г. Всъщност това е твърде конкретно изложение-протест на кандидата за народен представител, сблъскал се с цялата свинщина по „организацията на изборите“. Текстът би имал по-скоро характеристиките на репортаж, отколкото на фейлетон, ако не беше онова място в него, което извежда фактите в обобщаващи изводи за политическата ни система по това време:
„Сутринта, в неделя, почнаха да се стичат избирателите към определеното място и мирно очакваха да се почнат изборите. По едно време откъм Крайната махала се зададе с музика начело една тълпа от пияни чудовища, с кървави от всенощно пиянство очи, предвождана от А. Данкова, Няголовци, Копоеевци и подобни тям личности, лишени от граждански и политически права за позорни престъпления. Тази тълпа от неокачествими страшилища (един мой приятел с крайно зачудване ми каза: „Аз до днес не съм предполагал, че в нашия Свищов живеят такива страшни хора…“) нахлу в двора, с викове, с грозни заплашвания и псувни нахълтаха в избирателната стая, обкръжиха бюрото и почнаха да изблъскват през вратата и прозорците (два метра височина) избирателите, след като им разкъсваха неугодните тям бюлетини…“
И най вече онзи израз със звученето на афоризъм, който универсализира всичко случило се „по „изборите“ в Свищов:
„Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилието и беззаконията, с нея не е лесно да се бориш. Това го опитахме цели осем години, това продължаваме да го изпитваме и до днес…“
За Алеко става ясно, че политиката пряко засяга живота на всеки индивид, независимо от желанието му да стои встрани от нея. Когато княз Батенберг, подкрепян от консерваторите, отменя конституцията през 1881 година, Алеко е студент първа година в Одеса и гледа някак безучастно на това. Той стоял в кръчмата, „свит в някое кюше“, кимал само с пръст да му долеят празната чаша и мълчаливо слушал ожесточената полемика на своите сънародници за и против Батенберг. Все пак този скандален акт на българския княз го провокира да съчини поема в защита на преследвания либерал Драган Цанков, която имала, по думите на Алеко, „грамаден успех“.
И лауреатът на Нобелова награда, немският писател Томас Ман, е живял известно време с романтичното убеждение, че истинският творец не бива да се забърква в политиката - докато на власт не идва Адолф Хитлер. Известно е есето-призив на писателя „Хитлер е хаосът!“, в което той пише:
„Тези думи са написани от един немски писател, за когото политиката дълго време беше чужда, неинтересна за твореца сфера и чиято единствена задача беше да създава творби със свободен дух, с които да служи на народа си и хуманността. Животът обаче го научи, че въпросът за човека е единство, същинската тоталност, която не търпи разделянето на политическото от чисто духовното и културното; че нито едно будно съзнание няма право да пренебрегва това единство като част от човешкото; а събитията, които станаха в Германия и в цяла Европа през последните десетилетия, отново и отново го тласкаха да изпълни дълга си на духовен човек, като се включи в политиката…“
Година по-късно Алеко Константинов трансформира и житейския си, и творческия си опит от първия си фейлетон в жанрово завършена и персонализирана към един вече популярен герой творба - „Бай Ганьо прави избори“ (сп. „Мисъл“, г.5, март 1895 г.)
Алеко сменя гледната точка от първо лице ед. число на трето лице ед. число, която му позволява да разсъждава като страничен наблюдател и придава на текста му художествено качество. Той въвежда като главно действащо лице Иваница Граматиков, кандидат на опозицията, чийто прототип е самият автор:
„Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост.“
Той се кандидатира за народен представител по молба на свои приятели. Читателят се среща със същата атмосфера от „По „изборите“ в Свищов“ и същите брутални „избиратели“, водени от вече популярния му герой Бай Ганьо:
„Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогантност, колко тъпа свирепост в тези изпъкнали кръвясали очи, в тези бабаитски движения, в тези провокаторски погледи!...Бай Ганьо, съпровождан от свитата си, която грубо му отваряше път, възлезе по стълбите и се вмъкна в училищния салон, при бюрото.“
Финалът на този фейлетон е твърде песимистичен, болезнен личен отглас на Щастливеца от собствените му преживявания и от политическата обстановка у нас:
…Народът, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, р о б; робуването за него е блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хърдание отгоре – музика! – И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен“ и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвест, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена“.
Колко хубаво би било тези думи да имат единствено историческо, документиращо значение и да предизвикват у нас учудване и недоумение – как е било възможно, господи, такова нещо! Но тяхната актуалност е толкова зловеща, че не ни позволява нито да се усмихнем, нито да се ядосаме. Казусът „народ ли сме или мърша“ остава нерешен и днес.
Ако повече от фейлетоните на Алеко Константинов са твърде злободневни, конкретни и исторически ситуирани така, че за да ги разберем напълно, ще трябва да четем бележките към тях, то, струва ми се, той има един фейлетон с изненадващ съвременен акцент: „Избирателен закон“ („Знаме“ , бр.50 от 13 февруари 1895 г.). Изкушавам се да цитирам някои от неговите членове и точки, които биха помогнали на нашите „иновативни“ политици да ги използват при евентуални промени в същия закон:
Чл.2 „…за улеснение на избирателните околии с население от 40 000 души жителите могат да не дохождат на избора. Бюрото ще се грижи да пусне вместо тях бюлетини“; Чл. 9. „Избираеми за народни представители са всички български граждани, които се ползуват с доверие на правителството и имат участие в някое държавно или общинско предприятие.“ Чл.10. „Не могат да бъдат избрани за представители: т.1. „Лицата, които според чл.8 от настоящия закон нямат право да бъдат избиратели, освен осъдените за злодеяние. т.2. Лицата, които нямат условие с правителството за разни доставки на държавата или нямат предприятия по държавни работи…“; Чл.28. „Избирателните събрания не могат да се занимават освен с избирание на лица, които са посочени от министъра на външните дела – в противен случай свещите се изгасяват и почват да действуват лицата, указани в чл.24 от настоящия закон(бел.става дума за военните); Чл. 45. „Който умишлено пише точно и вярно преброителните листове или дневника за избора, или пък не прибави или измени нещо в тях, ако е така заповядано – губи доверието на властта и написването на дневника се възлага другиму“.
Всъщност ИЗБОРИТЕ са една от основните теми във фейлетоните на Алеко Константинов: „Полицията още отсега взема мерки…“; „Престъпления против избирателното право“; „Разни „дреболии“; „Смирррно! Рот-аа, п,ли!“; „Угасете свещите!“ …, а така също и ПРЕСАТА, която обслужва статуквото. Фейлетонът му „Разни „дреболии“ използва за мото цитат от официозния вестник „Мир“, бр.7, 1894 г.:
„…в последните избори за народни представители администрацията не е вземала н и к а к в о участие. За щастие обаче прогласените от Върховния господар на страната принципи – свобода и законност – н а в с я к ъ д е строго се запазиха по изборите“
И Алеко възкликва: „Българската преса! Каква жалка ирония в тези две думи!“
Същата тема съдържа и фейлетонът му „Сеятели на рабски чувства“, („Знаме“, 4 окт.1895 г.) Отново става дума за раболепието на българските журналисти пред властта. Все още никой не се е досетил да ги нарича „мисирки“ вместо „сеятели“. Силно язвителен е Щастливеца във фейлетона си „Що значи: „Народът ликува“ (в. „Знаме“, бр. 22, 9 ноември 1895 г.) Конкретен повод за създаването му е раждането на втория син на Фердинанд Кирил Преславски и неговото „отразяване“ от пресата. Алеко противопоставя две описания – „журналистическото“ – силно възторжено, и своето – трезво и обективно (отново ми идва съпоставка с настоящето, в което напоследък се наложи мотивът за двете паралелни Българии). Ето как вестник „Мир“, от 7 ноември 1895 г., бр. 170, откликва на събитието:
„Радостната вест като мълния прелетя по всичките, дори и най-затънтените краища на България. Всичко честно и интелигентно бързаше да стане начело на неизчислимата маса ликующ народ. Целият град е окичен със знамена. А вечерта! О, вечерта беше вълшебна. Градската градина представляваше една фантастическа феерия, обляна, буквално обляна със светлините на хиляди фенери, и всред този блясък шествуваше с музика начело цветът на столичната интелигенция със запалени факли. На лицата на всички се четеше безкрайна радост и жажда да коленичат в подножието на Трона и в блажено упоение да лицезрат Святинята, залога на нашето щастие и благоденствие…Френетически ура, изходящи от хиляди въодушевени гърла, цепеха въздуха…“
Алековият отклик е по-различен, „паралелен“:
„Ето как пише обикновено рабското перо, а пък ето всъщност голата истина: Столицата представлява една окончателно обанкрутена община. Няма человек, няма буквално ни един человек, който да твърди обратното. Отчаяната бедност на София(на която всякой жител е обременен с по 500 лева неизплатим общински дълг) е стигнала дотам, щото в последно време общината не е в състояние да купува по няколко тенекета газ за осветление на улиците…Общината не е в състояние да си построи необходимите основни училища. Не е в състояние да плаща на учителите си, които са се слисали и положително рискуват да заспиват гладни. Не е в състояние да плаща на всичките си служащи. И освен че не е в състояние да предприеме нищо за улучшение на града, но без ежегодната помощ на правителството не би била в състояние ни един ден да функционира.“
Не всеки може да бъде далновиден, дори да е талантлив писател. Няма как да адмирирам фейлетона на Алеко „Кандисахме!“ („Знаме“, 19 ноември 1895 г.), в който той иронизира предложението на Константин Величков за създаване на рисувално училище. Още повече, че е пазарджиклия! Понякога пристрастията имат корени в различните партийни предпочитания, а и в художествените критерии, някои от които са формирани от силни и авторитетни приятели – като Пенчо Славейков, например. Поне така си обяснявам защо Алеко е толкова несправедлив, когато се подиграва на Иван Вазов във фейлетона си „ Списък на българските гении“ („Знаме“, бр. 48 от 12 октомври 1896 г.) - и то пак като реплика на в. „Мир“, публикувал „списък на българските идиоти“, начело на който стоят Алеко Константинов и Пенчо Славейков. Да, признава Щастливеца, Вазов е гений, но… „Забележете, че народът съди по печатаните му произведения, когато всъщност – удивителна скромност! – именно в непечатаните му творения най-ярко блести геният на доблестния народен поет“- и доста подробно предава процеса на едно дело на Берковския окръжен съд с председател Иван Вазов за един почти комичен битов конфликт – наказанието за кучето, изяло ярета и агнета; цитира неговата присъда „Кучето на Михаил Първанов да ся убие съгласно с духът на 170 член от Отоманския наказателен законник и овчарят Георги пчелинджията от с. Слатина да плати 180 гроша..“, след което помества некоректно Вазовото стихотворение „Пребитото псе“. Не е ли това израз и на творческа ревност?
Приемам фейлетона „Страст“ (в. „Млада България“ , 2 ноември , бр. 36, 1895 г.) по-скоро като блестящо есе – не случайно и Алеко е използвал като подзаглавие непретенциозното „Безделица с претенции на художественост“. Всъщност този текст е негова „визитка“. Това е открита, честна и чиста самохарактеристика, която смущава с детинската си прямота и вероятно извиква подигравателно-скептични усмивчици у онези, които не могат да кажат същото за себе си. А уж всичко тръгва – и завършва – с онази безобидна и понятна „страст“ към пушенето.
„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България, но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн…Глупава страст!“
„Вървя по улицата…“ – така започва същинската „фейлетонна“ част, в която Щастливеца среща различни представители на столичното общество, известни с неморалните си действия: ето предприемач, кланял се всекиму за доставки; министър, „герой“ в една „мерзка драма“, участник в акционерно дружество…И колко категорично, с облекчаваща самонадеяност Алеко се съпоставя с тези „тъмни герои“:
А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има.“
„И аз гледам на богатството почти с презрение.“
„Аз съзнавам преимуществото си пред другите и се смятам за цар, майка му мечка.“
„Цар“, който няма четиридесет и пет стотинки за тютюн, но има приятел, който му връща два лева от заема си и Алеко вече се чувства „обладател на два милиона“.
Ще направя едно обобщение, което може да изглежда произволно и непроизтичащо от конкретния текст. „Страст“ има смисъла на притча, която ни казва нещо много простичко: светът около нас може да е населен с много мръсници, с продажници, с политически интриганти, с подлеци, но онова, което трябва да ни дава сила да живеем и да вярваме в доброто, в моралното, в честното, е да не се поддадем на примамващата практика „така правят всички“ и да съхраним индивидуалната си нравственост – а тя винаги ще бъде укорна алтернатива на безнравственото. Което дава надежда на всички честни хора и осмисля живота им.
За поредицата „Разни хора, разни идеали“ обикновено се казва, че е върхът в развитието на Алеко като фейлетонист. В тези свои четири фейлетона Щастливеца в голяма степен се е отърсил от конкретизация на време и пространство и е успял да създаде обобщаващи персонажи. В първия фейлетон („Знаме“, бр. 73, 15 януари 1897) се срещаме с обобщения образ на дребен чиновник; вторият („Знаме“, бр. 74, 18 януари 1897) има за конкретен повод амнистията, която правителството на К. Стоилов дава за политическите престъпления на Стамболовистите и представя в монологична форма излиянията на участник в тях:
„Я ми кажи ти, ей, човече, ти, който немил-недраг се скиташе цели десет години и бленуваш недостижимото, ти, когото ний тъпчехме из участъците, когото за удоволствие осъдихме на смърт и пак за удоволствие оправдахме, и отново пак осъдихме, защото тъй изискваше нашият интерес, защото намирахме, че ти можеш да послужиш като средство чрез тебе да сплашим, да всеем ужас и трепет, кажи ми ти, недоял-недоспал, нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? Я проследи в какъв ужас изминаха твоите цветущи години. Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш из облаците в съзнание на своята честност!...Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност. Спечеленият с упорит честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амврозий. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение…“; третият („Знаме“, бр. 79, 5 февруари 1897) представя образа на лъжепатриота: „Сега да има някой да освободи Македония, догдето нашата партия е на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много : само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене…“ „Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака – стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака…Ето, туй се казва патриотизъм.“; четвъртият („Знаме“, г.3, бр. 13, 19 юни 1897) фейлетон е намерен между ръкописите на Алеко Константинов и е публикуван след смъртта му. В него срещаме обобщения образ на приспособленеца: „Ама ще речеш: безобразия се вършат; нека се вършат, теб какво ти е? Мъ-ъ-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш – все едно, няма да оправиш света…“

Фейлетоните на Райко Алексиев нямат тази язвителна острота, която
характеризира повече от фейлетоните на Алеко. Сатирата на Щуреца е „по-омекотена“, по-обрана, по-балансирана (за разлика от карикатурите му!) – и то не защото се страхува да иронизира хората от властта. Неговите „12 заповеди на Щурците“, публикувани във в. „Щурец”, г. 5. бр. 250, 24.09.1937 г., разкриват хумористично-сатирична му философия:
1. Стреми се да създадеш колкото може повече веселие на околните.
3. Не се озлобявай срещу никого. Дори когато осмиваш някого, не го мрази. Омразата и озлоблението пречат да се създаде хумор и превръщат духовитостта на псуване…
4. Осмивай този, който заслужава, но не от свое, от обществено гледище.
5. Осмивай и иронизирай, колкото можеш, но пази да не превърнеш осмения на жертва. А направиш ли го такъв, престани да го осмиваш, защото хората ще почнат да го съжаляват и твоите по-нататъшни шеги отгоре му ще звучат като издевателство…
Различна е и тяхната политическа рефлексия. Алеко Константинов
определено е по-краен, по-категоричен и по-саркастичен, когато става дума за управлението на Стефан Стамболов и за неговата Либерална партия. Това се обяснява с принадлежността му към Демократическата партия на Петко Каравелов, той участва в изготвянето на нейната програма, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в партийния орган вестник „Знаме“ от създаването му (1894). В христоматийния пътепис „До Чикаго и назад“ Алеко се сблъсква с първите си разочарования от Новия свят при срещата си със сърбина Неделкович. Едно от тях даже лично го засяга: „Клевеленд е добър човек, ама ни е државни муж, он е будала; очете да дадем Клевеленда, па да узмем вашег Стамбулова, па он да додже овде, па да увати за руке ове американи…“ И Щастливеца иронична възкликва: „Благодарим за комплимента…“
„Поднасяне отговори на тронното слово“ (в. „Зора“, 25 декември 1927) е един от силните фейлетони на Алексиев. Използваното сегашно време създава впечатлението за актуалност и присъствие и има въздействието на репортаж „от мястото на събитието“:
„Влиза Негово Величество на ергенски начала. Цанков му прочита словото, в което се говори за единодушието на народа, за ред, финансова стабилност и пр. Старинните портрети по стените, навикнали да слушат подобни шеги, се усмихват под мустак. След прочитането отговора на словото почва отговорът на трапезното слово. Всички отиват към закуските да изпълнят дълга си…“
И Райко Алексиев, подобно на Щастливеца, често се спира във фейлетоните си на изборите и тяхната манипулация. Фейлетонът му „Имало ли е терор по изборите“ е естествена препратка към Алековия фейлетон „По „изборите“ в Свищов“. И Алексиев представя възмущението на опозицията и реакцията на властта:
Тъй като цялата опозиционна преса гърми от протести за предизборен терор, отнесохме се до бай Ляпчев и той биде любезен да ни съобщи следното:
- Терор, демек, кютек немаше, защото моята политика, и децата
знаят, че е со кроце, со благо. Дека си бефме осигурили благото, сичко беше со кроце. Дека имаше опасност от благото друг да се облажи, кроцето беше со кратце – демек, бърза процедура; без пардон – демек, не ми го гази лукот, ке ти я свием сърмата. Сърмата свихме само на тия, дека газат лукот. Много от дружбашите на местна почва не ни го сгазиха лукот, а додоа с нас да газим тревата на опозицията и ората си беа раат – нито им свивахме сърмата, нито им паказвахме кроцето у участокот.
Колкото до терор за опозицията – нищо подобно, а тъкмо обратното: зор голям имахме, бракя, за нас, докато си земем изборето.
Такъв зор беше, та съм уморен као след оране и не ми държат колената да му изиграем един фокстрот на балот на ония маскари от Домот на изкуствата.
Ама нишчо. Ке турим фракот, па ке одам на балот.“
(в. „Зора“, 26 февруари 1928 г.)
Отново към изборите – или по-точно към предизборните обещания – ни отвежда фейлетонът за министър-председателя, който е на път за Югославия:
…Задрямал съм, та не съм забелязал минали ли сме границата или още не сме. Но по оглозганите тленни останки на предизборните обещания, които се мяркат около селските плетове, може да се заключи, че още сме на наша територия…“
(Пътните бележки на министър-председателя г. Мушанов“, в. „Щурец“, година първа, брой 11)
Че обещанията „пари не чинат“ и могат да са трамплин към политиката е разбрано дори от Гина, която дава съвети на своя Генчо:
„…Пари, мостове, шосета, гари, планини…всичко, каквото дойде на езика, само обещавай. То, знаеш, Генчо, народът е като нас, жените, без обещания не може. Може след това да не се изпълни нищо, но обещанието е главното.“
(Генчо ще се намесва в политиката“, от сборника „Генчо Завалията“, 1933)
А Щуреца, както и голяма част от неговите сънародници, са стигнали до баналното заключение, че „борбата е за кокала“ - е, в такъв случай защо да не се формулира открито една „Общопартийна предизборна платформа“:
„Всички партии са се споразумели да излязат със следната общопартийна платформа:
„Подобрение на управлението за охрана на реда и за охраняване на тия, дето са се наредили. Стабилизиране на общинските финанси и финансово стабилизиране на общинарите. Нови грижи за народното образование и образуване на нови народни грижи.“
(в. „Щурец“, 17 февруари 1934 г.)
Покрай изборите научаваме и за дертовете на онези жени, които нямат право да гласуват; вярно, има напредък – жените вече може да гласуват, но само „детеродилките“. И във в. „Щурец“ пристигат протестни писма:
„…Мъж имам, но деца нямам и не мога да гласувам.“
(„В защита на онеправданите жени“, в. „Щурец“, 29 януари 1937, бр.211)
Изборите са тема и на фейлетона „Предизборна анкета“ (в. „Щурец“, 26 март 1937, бр.224).
Райко Алексиев, също като Алеко, има по-различен поглед към тържествените събития: откриване на монументи и технически съоръжения, осветяване на сгради. Той използва примера с воднорилските тържества, за да разсъждава за отношението на официалните власти към истинските „виновници“ за тях – строителите, инженерите, скулпторите. („Тържествени залисии“, в. „Щурец“, 1933 г., бр. 19).
И Райко Алексиев, като Щастливеца, публикува в забавна форма своите впечатления от пътуванията си в чужбина. Описва какво е видял на Парижкото изложение през 1937 г. във фейлетона си „Визите ла Бюлгари“, (в. „Щурец“ 13 август 1937) и какво ни липсва, за да привличаме чуждите туристи. Нашият туризъм страда от много недостатъци - в хотелите ни пружината скърца, има инсекти, бълхи – „…Натисни я с палеца по стената и туй то. Хич човек без урсузлък и креват без тахтаба може ли?“ Чужденецът идва за планински отдих, да диша чист въздух, но…улавя и други, по-специфични миризми „- А…това е миризмата от кенефа – направихме го чак в дъното на двора, за да не мирише, ама нали е от дъски, пропуска през процепите разни миризми, клозета му ваджийски…“ А и уж е евтино, но когато накрая се плаща, излиза скъпо: „Направи тази сметка значи, сбере си багажа, рече „о, ревоар е мерси“ и си замине завинаги, отнасяйки спомен печален от родната курортна ситуация.“
Разглежда с любопитство българския павилион и отново недоволства, че не „визитираме“ както трябва страната си:
„И ето го сега нашето павилионче, забутано някъде между пъстроцветните племена, сконфузено си крие беднотията и мълчи и никому не разправя за онова нечувано нехайство, с което офциалните власти се запънаха да „изложат България“…Малкото павилионче е спретнато отвън, чистичко отвътре, с вкус изографисано и подредено – но бедничко! Като къщата на млада фукарийска булка! Зер…пари няма! Иначе вътре в павилиона е доста оптимистично. Шурти една чешмичка с розова вода и мирише така оптимистично, че всички български работи са розови като тая чешмичка“
(„Под петата на Айфеловата кула“- 3, в. „Щурец“, 24 декември 1937 бр.263)
Посещава и игралните казина на Ривиерата, за да възкликне: „Адио, Монте Карло! Когато ме видиш второ път – пиши ме.“
(„Пари при пари отиват“, в. „Щурец“, 5 януари 1938 бр.265)
Париж предлага и пикантни забавления, някои от които привличат любопитството на нашенеца, който е силно впечатлен от изпълненията на Жозефина Бекер и 50-те голи танцьорки във Фоли Бержер:
„А нашенецът – разлял по тлъстичката си физиономия една усмивка, налял в очите си един зехтин…гледа мазно и блажено, като от време на време отпуска като кепенци клепачи върху взорът си, види си по-дълбоко да набие в очните си екрани виденията…“
Можем да си го представим като Бай Ганьо…но едва ли. Той няма никога да даде пари за това представление, освен ако някой не му го плати.
(„При Жозефина Бекер и парижките голишарчета“, в. „Щурец“, 14 януари 1938, бр.266).
Алековият Бай Ганьо продължава да е жив и да „изръшква“ Европа. Логично е да бъде забелязан и от Райко Алексиев при неговите пътувания в чужбина. Във фейлетона си „До Париж и обратно“ (едно откровено намигане към „До Чикаго и назад“), в. „Щурец“, 27 август 1937 бр.246, Алексиев разказва за една нашенка, отишла на екскурзия до Париж със скъсани мрежи, пълни с любеници, „зер в Париж без родна любеница дъмла ще ги хване“; взема контрабанда кифли от един ресторант, където е отседнала, пренася контрабандно бельо…
Любопитен е случаят, в който българи, посетители на Париж, влизат в едно заведение от Хаити. Конферансието представя певец от остров Хаити, който изпълнява на развален английски език…българските народни песни „Люляла е Янка булчино чедо“ и „Тъкала е Донка престилка“. Оказва се, че е нашенец от Лом, намерил начин да преживява.
(„Чудноватости и изненади“, в. „Щурец“, 3 септ.1937 бр.247).
Група български спортисти са герои на фейлетона му „Нашенци по чужбина“ (в. „Щурец“, 17 септ.1937 бр.249); отивайки на турне в Германия, те се опитват да скрият от митничарите пренесени по контрабанден начин цигари и по-късно ги предлагат на чужденците. „Тръгнала голяма тумба наши спортисти като гости на всеизвестната Берлинска олимпиада“.
Нашенци в чужбина разказва за трима висши банкови служители, командировани в чужда страна, за да проконтролират как се отпечатват поръчаните от българското правителство държавни банкноти, а те си присвояват по едно снопче от отпечатаните парични знаци (в. „Щурец“, бр.43, 1933); друг фейлетон: един селски младеж, изпратен от баща си да следва в чужбина. Синът не само че не взема никакви изпити, но и се връща със значителни задължения към частни лица, получава заплашителни писма от кредитори, а изобретателният българин отпечатва на чужд език своя некролог и им го праща вместо заетите пари (в. „Щурец“, бр.51, 1933).
„Нашенци по чужбина“ разказва за наша „тумба“, посетила концерт в Италия. В програмата е включена и българската песен „Кавал свири на поляна“ (Carvalo suona in compagna-canzonetta bulgara). Нашенците излезли на сцената да я изпеят, а италианците разбрали погрешно, че „кон свири в компанията“ (в. „Щурец“, 28 април 1944, бр.588).
За Райко Алексиев няма големи и малки теми. Всичко, което не одобрява, е подложено на хумористично или сатирично изобличение. Показва до какви абсурди може да доведе една бюрократична наредба, която забранява в едно и също училище да работи семейна двойка (Тежките последствия на една наредба“, в. „Щурец“, бр. 212, 1936) - „Нека си походим още малко, Станке, докато най-после бъде отменена тази проклета наредба.“; неведнъж критикува българските железници(„Вмирисаното Бе.Де.Же.“, в. „Щурец“, 2 юли 1937, бр.238); обсъжда съдбата на прочутото българско кисело мляко: „Съществуваше си доскоро родното кисело мляко във вид на гювечи, купички или отделни порции (със захар или без захар), съществуваше си с жълтия каймак в такова сгъстено състояние, че не с лъжица да се гребе, ами с нож, с трион или с друго хладно оръжие трябва да го режеш на съответните му кила, половин кила или порции“. Но…според науката то е изчезнало, няма го вече в нашето мляко („Бацилус булгарикус“, в. „Щурец“, 17 декември 1937 бр.260); не подминава и един, като че ли, типично наш проблем – неоценени наши таланти да намират признание в чужбина („Блазе му на Мазаров“, в. „Щурец“, 4 февруари, 1938 г. бр. 269); за наглостта, която понякога може да бъде демонстрирана от журналистка по време на гостуването на българска делегация в Германия („Тук да си остане“ , в. „Щурец“, 24 юни 1938 г. бр. 289); за неумението на държавата да печели – пример: селищата, обявени за летовища, събират такси от летовници, а защо това не се прави в градовете – пита авторът и заключава: „Защото П.Т.Т-то е държавно.“(„Курортни засечки“, в. „Щурец“, 19 юли 1940, бр.397); подобно на Чехов разкрива нерадостната участ на дребния чиновник, като онзи служител в частна банка, който е упрекнат от началника си, че има много деца, които са виновни за нищетата му (в. „Щурец“, бр. 426, 1941); преобръща представата за „американската мечта“, като разказва за един безработен, който се хвърля в Ниагарския водопад, но зрителите трябва да платят, за да го видят (Смели хора“, в. „Щурец“, бр. 528, 1943); за конфузното положение, в което изпада един управител, който объркал селата и темите, по които да говори („Ораторско изкуство“, в. „Щурец“,30 октомври 1942, бр.516); за въглищаря, който мами в кантара си, но е разобличен от един студент: „Бай онзи вече не продава въглища. Затвори склада и се захвана с някаква търговия на едро. Случи в живота, човекът.“ („Дяволии човешки“, в. „Щурец“, 19 март 1943, бр.536); спира се и на тогавашната (а тя е и днешна) мода да се изпращат децата да учат в чужбина („Не е прав Дядо Вазов“, в. „Щурец“, 25 юни 1943, бр. 550) ; но и за една друга „мода“, съгласно която някогашните българи са дарявали пари за училища, мостове, сгради, читалища, докато днешните са успели „да материализират поетичното съдържание на думата Родина“ и само вземат, без да дават, забравили Вазовото признание-завет:
Душа, сърце, любов, зари небесни –
от теб приети – върнах ти ги в песни.
(„Непоетични времена“, в. „Щурец“, 8 октомври 1943 бр. 563).
В сравнение с Алеко, Райко Алексиев има две предимства. Той владее безупречно изкуството на карикатурата, което му позволява по друг начин – като че ли по-зрелищен и въздействащ – да погледне на хората и събитията. Второто му предимство е, че той е…ИЗДАТЕЛ. Има свободата (е, понякога „подстригвана“ от цензурата) да печата в своя вестник „Щурец“ каквото и когато си поиска. Алеко е от другата страна, той е САМО АВТОР, който винаги е зависим от издателите на вестници, списания и книги. В анкетата „Моята изповед“ на въпроса „Кой е най-хубавият момент в живота ви?“ Щастливеца отговаря: „Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя“. Допускам, че на същия въпрос Райко Алексиев би могъл да отговори: „Когато ми хрумна да издавам в. „Щурец“.
Щастливец, Щурец – зад тези псевдоними стоят имената на безсмъртния Алеко Константинов и по/забравения Райко Алексиев. И двамата усъвършенстват фейлетонния жанр, присъщ и използван от онези писатели, които притежават чувствителни сетива за човешките и обществените недъзи – а за да са убедителни, те задължително трябва имат чисти и честни сърца.


Георги К. Спасов




Loading...