Г.К. Спасов: "ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ" / Осма част "КРАЯТ…И СЛЕД ТОВА"
"КРАЯТ…И СЛЕД ТОВА" е последната част от подготвяната за печат книга на Георги К. Спасов "ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ, Райко Алексиев и Алеко Константинов - житейски и литературни паралели"
ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ Райко Алексиев и Алеко Константинов – житейски и литературни паралели |
8.КРАЯТ…И СЛЕД ТОВА
„Дори най-славните имена се забравят, ако не се спомнят“
Щастливеца е убит на 11 май 1897 г. край пазарджишкото село Радилово. Файтонът с мъртвото тяло на Алеко спира пред дома на пазарджишкия прокурор, който нарежда трупът да бъде закаран в болницата за аутопсия.
Около болницата се събира хилядно множество. Провежда се голям спонтанен митинг на болката и гнева.
Съкрушеният от мъка д-р Кръстьо Кръстев пристига в Пазарджик.
„Безмълвно ни посрещат на пазарджишката гара. Градът е тих и спокоен, нищо не говори, че край него се е извършило най-страшно злодеяние и е угаснало най-пламенното сърце на България, че в неговите стени се намира един млад покойник, чийто кървав труп запали огъня на най-благородното негодувание и най-искрена скръб. Само учителите показват живот. Само учителите, никой друг. Аз се лутам из града и бабичките ме питат: „Има ли майка, горкият?“ В болницата ме мислят за голям човек, срещат ме много почтително и ми разправят, че сега не може да се види – стаята е запечатана, прокурорът и съдебният следовател още не са се завърнали от Радилово. Аз оглеждам с любопитство грохналата и мрачна болница, спирам поглед на стаята, дето почива успокоен навеки неспокойният дух и излизам с помръкнали чувства и мисли. Но тия чувства езикът не може да изрече, перото не може да разкаже. Глуха въздишка, стиснати устни, и болка в сърцето, като от остър нож!“
(„Пред кървавия труп на Алека“, май, 1897, Д-р Кръстьо Кръстев, Съчинения, том първи, изд. „Просвета“, София , 1996 г.)
Прокурор е Хинек Майер, чех, дошъл наскоро след Освобождението, следвайки примера на сънародниците си Иречек, Мърквичка, Вешин, братя Шкорпил и др., притекъл се на помощ на младата държава. Ето какво разказва за него д-р Константин Кантарев в книгата си за Пазарджик „Пролетта на един град“:
„Едър, с внушителна осанка, освен прокурорската длъжност, която заемаше в Окръжния съд, той беше и ловец. С ловджийски костюм, пушка на рамо, едра лула в зъби, словоохотлив и занимателен. „Беше полунощ – разказва прокурорът Майер, - когато Такев докара убития Алеко пред къщата ми. Щастливецът наистина беше такъв даже в самата си трагична смърт. Развил дарбите си в многобройни пъстри съчинения, очаквани с нетърпение от читателите, обичан, адмириран и мразен, обещаващ големи дела, премина като метеор през българския небосклон…“
На 3 ноември 1897 г. започва съдебният процес срещу убийците, който продължава пет(!) дни - от 3 до 7 ноември 1897 г. Физическите убийци Милош Топалов и Петър Салепов, заедно с кмета на Радилово Петър Минков, са осъдени на смърт, а тъй като Салепов е бил непълнолетен, смъртната му присъда е заменена с 15 години затвор. Няма процесуални „врътки“, тройни или петорни „експертизи“, отлагане на делото заради боледуващи свидетели, даже никакъв Главен прокурор не идва на място – бил той с бомбе или каскет. Можем ли да посочим съвременен пример за толкова бързо, ефективно и справедливо правораздаване?
Добрият човек обикновено е и наивен. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат Райко Алексиев е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди:
„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.“
Но други не мислят така. Статията на Борис Делчев (и той е родом от Пазарджик!) „Фашизмът в нашата литература“ идва като допълнителен и решителен удар върху наивните очаквания на Алексиев и други като него да бъдат оценени обективно като творци: „Фашистките влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други, без да се изброяват всички. Ала особено трябва да се подчертае фашисткият облик на Фани Попова-Мутафова, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Димитър Талев, Ненчо Илиев и в областта на хумора Фра Дяволо.“(в. „Работническо дело“, 4 октомври 1944 г.)
Райко Алексиев е пребит до смърт на 18 ноември 1944 година. Няма разследване, няма задържани, няма съд и осъдени. Тъкмо обратното: само няколко месеца след смъртта му той е „осъден посмъртно“ по Дело №6 (известно като делото на интелектуалците) заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда; заедно с него т. н. „Народен“ съд осъжда 101 писатели, художници, включително някои вече убити. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.
„Майка ми успя да изиска ковчега с тялото. Той беше закован и беше забранено да се отваря, но дядо ми нареди да го отковем, за да видим дали вътре е той. Отворихме ковчега и аз не можах да позная баща си, който беше затворен само преди два месеца. Това беше съвсем друг човек – подпухнал, неузнаваем, човек, който е преживял страхотни физически и душевни страдания. А вуйчо ми, който е успял да влезе в моргата и да го види гол, казваше: „По тялото му още личаха следите от побоя, токовете от ботушите. Половите му органи бяха смазани.“
(Алберт Бенбасат, „Животът и смъртта на Райко Алексиев“, интервю с неговия син Веселин Алексиев, сп. „Пламък“, кн. 2, 1991 г.)
Може би най-задълбочено и документирано за смъртта на Райко Алексиев разказва Ивайла Александрова в книгата си „Горещо червено“, която, според собственото й признание, е писана в продължение на девет години. Трудно е да се намери логичен отговор на въпроса с какво Щуреца е „заслужил“ този мъчителен край на живота си. Абсурдната теза, че това е САМО един личен отмъстителен акт, не се подкрепя с присъдата му от „Народния“ съд. Следователно, струва ми се, новите управници, които бързо национализираха богатите къщи на заможните българи и се настаниха в тях, са прозрели, че хора като Райко Алексиев биха продължили да бъдат взискателни и критични и към тяхната власт.
Тъжно е да се четат свидетелствата на хора, получили морална и материална подкрепа от Щуреца, които нямат воля да отстояват истината и вземат страната на скалъпеното обвинение срещу него. Един от тях е Крум Кюлявков:
„В 1941 г., като се върнах от Съветска Русия, той ме извика за сътрудник, като си въобразяваше, че Германия и Русия ще вървят заедно. Казах му, че мога да бъда сътрудник, ако не пише нищо против Съветския съюз. Той ми даде такова обещание и аз започнах да му сътруднича. Като започна войната със Съветския съюз, той обърна политиката си на 180 градуса. Не ме приемаше в къщата си и започна да дава карикатури, вредни за Съветския съюз – и, да, извинявайте за израза, да пише: „Се се се ре“.
Илия Бешков уклончиво заявява, че имало хора, „които смятаха, че Съюзът трябва да попадне в сериозни ръце, а не в такива като Райко Алексиев, комуто оспорвахме качествата на художник и т.н.“
Единствен Александър Жендов защитава Райко Алексиев:
„ Аз бях подпредседател на Съюза, а Райко Алексиев – председател. Той беше избиран три пъти от антифашистките среди за председател на Съюза. В своята дейност не само е толерирал, но въобще е забранявал всякакво гонение на комунистите в Съюза. Застъпвал се е за интернирани и арестувани другари. Явявал се е да свидетелства на процеси. Въобще поведението му в Съюза е било антифашистко…“
Макар да е замислено като шеговита закачка със смъртта, това стихотворение на Райко Алексиев отпреди 15 години не ни кара да се усмихнем:
Собствен некролог
Със тъга неизразима
и с дълбока скръб в душата
съобщавам на роднини
и приятели, че днес
вследствие неизлечима
болест нейде във главата,
безвъзвратно се поминах
тази сутрин точно в шест.
Аз, покойният, бях нежна
и талантлива натура,
имах бъдеще отлично,
но жестока смърт изви
и ме грабна безнадеждно
на небето към лазура
и остави във трагично
положение, уви:
седем бирници печални,
девет пристави съдебни,
двадесет и пет кръчмари,
пет хазайки, легион
дългове индивидуални,
също толкоз сметки дребни,
полици стотина стари
и любовници – милион.
Не плачете, не ридайте,
личности опечалени,
на пришествието второ
доще някога часът!
И тогаз, безспорно, знайте,
всички ваши сметки с мене,
обещавам, че най-скоро
честно ще се уредят.
Адреса ми е тъй лесен:
„Царството на дядо Петър,
в новия квартал на ада,
при разблудните души.“
Тука тоже съм известен,
знаят ме на всеки метър…
- Молим, нека заповяда
на когото му държи!
Щурец
(в. „Зора“, страницата „Смях и закачки“)
Годините все повече ни отдалечават от времето на Алеко Константинов и Райко Алексиев. Кои материални или духовни белези остават като историческа памет за Щастливеца и Щуреца?
В анкетата на Ив. Д. Шишманов с Алеко – „Моята изповед“, на въпроса „Коя е вашата главна надежда?“ Щастливеца отговаря: „Че кога да е, ще бъда оценен по достойнство“.
Няма съмнение, че ГЛАВНАТА МУ НАДЕЖДА се сбъдва.
Само няколко месеца след смъртта му е издигнат скромен паметник на лобното му място – малка каменна пирамида с надпис: „Пътниче! Предай на грядущето поколение, че тук падна убит от наемни убийци поетът-писател Алеко Константинов, на 11 май 1897 г.“ През 1967 година малката каменна пирамида е прибрана и на нейно място е издигнат нов и внушителен паметник, дело на скулптора Александър Занков. На 24 май 1932 година близкото до Пазарджик село Аджеларе е преименувано на Алеко Константиново. В парк-остров „Свобода“ е изграден оригинален паметник на Алеко Константинов с доброволните дарения от туристическото дружество „Белмекен“ в Пазарджик. Автор е архитектът Костадин Мумджиев, който проектира множество сгради в Пазарджик и София, а барелефът е изработен от скулптора Михайло Парашчук. Откриването става на 23 май 1937 г. по повод на 40 г. от смъртта на Щастливеца. Една от професионалните гимназии във Велинград носи името на Алеко Константинов.
А Райко Алексиев? В първите години след 1989 група хора – май бяха от СДС – почти свенливо успяха да поставят на северната стена на читалище „Виделина“ скромен барелеф на Щуреца, покрай който всекидневно минават хора, без да му обърнат внимание. Поне да беше станал патрон на училище – начално, основно или гимназия. Тогава една част от младото поколение на Пазарджик щеше да понаучава нещичко за живота на Щуреца, а и за историческите преломи, жертви на които понякога стават обикновените и честни хора. (Пропуснах да отбележа, че имаме улица на негово име и че в негова чест е наречен ледник Алексиев в Антарктика - стана ми някак студено…Дано признанията към този забележителен българин да продължат!)
През 2002 година община Пазарджик учреди Национална награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, която се връчва за цялостно литературно творчество и за принос в съответния жанр. Присъжда се на всеки три години и се връчва на 7 март, рождения ден на Райко Алексиев. С наградата се удостояват български писатели. По изключение може да бъде присъдена на чуждестранен автор за особени заслуги към българистиката: популяризация, лично творчество в областта на хумора и сатирата, анализи и публикации, тематично свързани с България. Във връзка с връчването на наградата се обявява и конкурс между творците от Пазарджишка област в 3 раздела: хумористична проза, хумористична поезия и карикатура. Наградата „Райко Алексиев“ е придружена с парична премия и грамота.
Това са някои изисквания от регламента за конкурса.
А ето и наградените през годините автори:
- 2002 – Радой Ралин и Марко Ганчев
- 2005 – Йордан Попов, в. „Стършел“
- 2008 – Васил Сотиров и Михаил Вешим, в. „Стършел“
- 2011 – Мирон Иванов (посмъртно), в. „Стършел“
- 2014 – Георги Мишев, баща на Михаил Вешим
- 2017 – Георги К. Спасов
- 2020 – Румен Белчев, в. „Стършел“
Да, аз съм измежду наградените. Нещо, което силно подразни някои
познати и непознати. А „стършелите“ си бяха направо ядосани. Михаил Вешим се обадил в общинската администрация, за да изрази учудването и негодуванието си, че номинацията на в. „Стършел“ за Румен Белчев не е спечелила (след три години „грешката“ ще бъде поправена и Белчев ще бъде следващият носител на наградата). Отгоре на всичко този „стършел“ ме обвинил в плагиатство – бил съм публикувал в техния вестник фейлетон, който принадлежал на друг. Не съм от онези, които отминават тихомълком подобни обиди. Написах му следното писмо:
„Г-н Вешим, разбирам разочарованието Ви от факта, че не Румен Белчев, а аз, Георги К. Спасов, съм получил наградата „Райко Алексиев". Само припомням, че до този момент Вие, Йордан Попов, Мирон Иванов и Васил Сотиров - всички от в. „Стършел", сте били лауреати на тази награда…Аз бях номиниран от 5 творчески сдружения; прилагам само 2 от номинациите, за да прецените доколко моето награждаване е несправедливо. Моята творческа биография само доказва, че се вписвам напълно в профила на Райко Алексиев!
И още нещо, което силно ме притесни - преди всичко защото е лъжа.
Разбрах, че някой е поставил под съмнение авторството ми за последния ми фейлетон („Приятно изненадани"), който е отпечатан във Вашия вестник. Този фейлетон фигурира в две мои книги – „Мишо Мишев&Наборите" (изд. „Българска книжница“, 2013 г., стр.52) и „Записки на потърпевшия"(2011 г.), за която получих годишната награда на Съюза на българските писатели. Преди това е печатан във в. „Знаме"(2009 г.) Ще Ви изпратя и част от книгите ми, за да се убедите - ако, разбира се, искате да сте обективен, - че присъдената ми награда не е случайна.
Оставам с най-добри чувства към в. „Стършел", който до голяма степен ме е направил популярен - между другото, първият ми фейлетон в този вестник е отпечатан в далечната 1969 година, тогава бях студент във Велико Търново, с менторството на Петър Незнакомов, а следващите ми публикации бяха одобрявани от Мирон Иванов (поклон пред паметта му!)
Ако решите да се чуем, телефонът ми е…“
Не се обади.
Надявам се, че съм разкрил и последната – и доста лична – причина да пиша за Райко Алексиев. Усещах непосилната тежест на тази огромна за мен награда на негово име и необходимост да я заслужа и под някаква друга форма.
И го направих.
Съпоставките с Алеко Константинов нямаха за цел да отнемат от обаятелната и непомръкваща светлина на Щастливеца, а само да я обогатят с упойващото жужене на Щуреца.
Георги К. Спасов