Д-р Константин Кантарев

Пролетта на един град. Пазарджишка мозайка. Пазарджик, 2018 г.

 

Празниците...

 

„... Празници! Празници! Колко много бяха те! Коледа и Великден по три дни, Връбница, Гергьовден, Петровден, Илинден, Голяма и Малка Богородица, Димитровден, Архангеловден, Никулден, св. Иван, летен, зимен, отсечен и други, Василовден, Богоявление (Водици), Атанасовден, Андоновден. Ами мишите и вълчите!...

         Но по-хубав, по-радостен, по-шумен от „Кирил и Методий“ нямаше! Празник на ученици и учители, празник на цял народ. Може ли да не празнуват бащите и майките, когато техните деца – от първо отделение до последния клас на гимназията, се радваха, пееха, събираха цветя. Нямаше тогава в Пазарджик музики по училищата. Само една духова музика имаше той – военната. Тя огласяше с тъпана, с големите и малки тръби целия град. А всяко училище си пазареше гайдарджия. С гайдата напред манифестираха учениците, с гайдата играеха хоро в двора на всяко училище. То беше радост, то беше песен!... Пее един клас „Върви, народе възродени!“, пее класът след него, третият, четвъртият – безброй класове. Мелодиите се настигат, засрещат, разминават, сливат и така се получава многостранна и все пак една обща мелодия, една песен – песента за солунските двама братя... 

         А цветя, цветя! Тръгваха учениците по двама, по трима с панерче, вързано през шията с конопена връв. Нямаше къща, която да не ги приеме като чакани гости, една врата не се затваряше пред тях. Късаха домакините, свиваха букети и ги поднасяха с благословия и радост. Панерчетата се изпразваха в коритото с вода зад входната врата на училището. Трупаха се там, докато учителката кажеше: „Стига!“ И почваше украсата. Венци пъстроцветни пред образа на всеки просветител от отец Паисий до днес, в учебната стая и коридора, дълги вериги от вити цветя, обточили фасадата на училището с двамата братя в средата. Гирлянди от разноцветни книги, които учениците правят с особено старание, знаменца, различни надписи и лозунги.

         Следобед – хорàта. Гимназистите в градинката пред читалището и на Острова с военната музика. Отделенията и прогимназията – всяко в своето училище. Пищят гайди, скачат децата, играят кръшни хорà..."

        

„Пролетта на един град. Пазарджишка мозайка“. Пазарджик, 2018 г., с.152-153.

Компютърен набор на текста за второто допълнено и актуализирано издание на книгата Веска Минова, библиотекар, секретар на НЧ „Христо Ботев -1897“ - Пазарджик.

 

............................................................................

Константин Кантарев

Роден е на 5 август 1903 година в Пазарджик.

Останал сирак през Балканската война, той прекарва бедно и тежко детство. Още като ученик попада под влияние на анархистите, споделя идеите им и активно участва в техните кръжоци. Окрилен е от мисълта и надеждата за изграждане на всеобщо социално равенство.

Изключително свободолюбив, с остро чувство за справедливост, Кантарев попада под прицела на властта. От ученическите си години до зряла възраст е преследван от всички режими – от режима на Цанков и кръга „Звено” до тежкия култов период по времето на Йосиф Сталин.
Константин Кантарев е лекар по професия, но второто му пристрастие е литературата. Почитател на всички изкуства, той е близък приятел на много учени, художници, артисти, писатели.

През 1948 година, без съд и присъда, без вина, освен тази, че дръзва да има свои политически убеждения, той прекарва близо две години в лагерите в Богданов дол и Белене, където по това време е изпращан елита на българската интелигенция. По чудо не загива, а след като излиза оттам успява да доживее до пределна старост. Умира на 90 години в Пловдив, където е прекарал по-голямата част от живота си.

Д-р Кантарев е автор на много публикации на литературни и медицински теми.