3. СТОЛИЦАТА
„София съдържа всичко в себе си, София е и столица, и дачно място; и градина, и център на културата и на интензивен живот…“
Иван Вазов, „Лятна София“, в. „Мир“, г. 11, 9 август 1905 г.

През лятото на 1885 г. Алеко Константинов се завръща в България с диплом за завършено юридическо образование и се установява в София, младата столица на Княжество България. Държавните институции имат нужда от образовани кадри и Алеко веднага е назначен на отговорен държавен пост. От 5 юли 1885 г. е член на Софийския окръжен съд. Шест месеца по-късно е прокурор при същия съд, а след девет месеца – помощник-прокурор при Апелативния съд. Това е завидна служебна кариера за човек на 23 години.
Но ето че в България се появява зародишът на едно трайно и до днес неизкоренено зло: желанието на властта да контролира пресата и правосъдната система. Редактор на вестник е подведен под отговорност „за оклеветяване“ на министър-председателя Ст. Стамболов по повод на уводна статия и е осъден на един месец затвор. Но при обжалването в Апелативния съд делото попада на Алеко, който на заседанието на 24 март 1888 г. се явява едва ли не в ролята на защитник, вместо обвинител. Правителственият вестник „Свобода“ реагира „правителствено“: „…държавата не трябва да храни хора, които я подкопават“. Захари Стоянов, който и без друго не обича „учените глави“, пише остра статия срещу Алеко Константинов, в която защитава правителството, тоест Ст. Стамболов – „Колко атове са го ритали, та нищо, че от дългоухите ли ще се уплаши?“, и арогантно го заплашва: „Утре ще видиш, че ти се размахали краката към Свищов“.
На 30 март 1888 г. с княжески указ Алеко е освободен от длъжност и лишен от средства за препитание. И то по време, когато съдбата му нанася тежки удари. В неговата „Кратка автобиография“, публикувана за първи път от Пенчо Славейков/А. Константинов, Съчинения, т.1, С. 1901/, това е документирано с едно-единствено изречение: „ В течение на пет години, от 1885 – 1890 г. измира цялото му семейство – баща, майка и три сестри, а при това още уволняват го от служба.“. „Всяко зло за добро“, обичаме да казваме. Понякога онова, което ние смятаме за нещастие и лично поражение, може да ни принуди да потърсим у себе си нови посоки на развитие. На първо време Алеко се връща към познати занимания: превежда поемите на Пушкин „Полтава“, „Бахчисарайски фонтан“ и „Цигани“; „Демон“ на Лермонтов, „Руски жени“ на Некрасов, „Тартюф“ на Молиер. Написва две задълбочени литературнокритически статии върху творчеството на Стоян Михайловски - „Поема на злото“, 21 юли 1889, и „NOVISSIMA VERBA“, 1889, 3 юли, 1895. Дори и в такива текстове, които изискват строго придържане към научния стил и литературоведска терминология, Алеко е разпознаваем със своите иронични, но добронамерени наблюдения върху стиховете, това са своеобразни „оазиси“ на свободното изразяване, което прави статиите му читаеми, забавни, но не за сметка на сериозния му анализ.
В началото на 1889 заема скромната длъжност член на Софийския окръжен съд, но след 2 години отново е уволнен, този път завинаги.
Останал без служба, Алеко решава да се залови с частна адвокатска практика. По това време става част от бохемския кръг „Весела България“, включващ шестнайсетина млади интелигентни мъже. Тук Алеко се запознава с Филарет Голованов, четирийсетгодишен ерген, родом от Тулча. Двамата стават близки приятели и спътници в пътуванията си по света, които са финансирани от щедрия Голованов.
След като е бил на две световни изложения – Париж/1889/ и Прага/1891/, Алеко усилено се готви за Колумбовото изложение в Чикаго. Градът домакин е представен от в. „Пловдив“, бр. 66 от 23 юни 1892 г. така:
„Чикаго е вторий град на американския материк по численост, седмий по целия свят. На 1890 г. Чикаго броеше 1 208 689 жители…Такъв е в общите си чърти големий град на запад, който си е извоювал правото да възликува на мичиганските брегове с едно великолепно изложение – 4-вековний юбилей на откритието на Америка. Справедливо може да се каже, че Чикаго е най-дивната рожба на 19-ий век!“
И Алеко въодушевено пише на приятеля си Пенчо Славейков: „С английския язик напредвам – като чета, сам-там поразбирвам“.
Готви се да пътува до Новия свят, и то когато е останал без средства! Дори и такъв „аристократ на духа", както го нарича Петко Ю. Тодоров, има нужда от елементарни средства за преживяване. И Щастливеца е принуден да пише с огромно неудобство писма до свои приятели за помощ:
„…Голубчик Найчо, ти можеш много да ми услужиш в тази тежка минута, ти имаш много дела, които постъпват и в тукашния апелативен съд, от теб зависи да ме препоръчаш на твоите клиенти и, надявам се, ще мога да оправдая твоята препоръка. Освен това ти ще можеш да ме препоръчаш и на другите си колеги-адвокати…
София, 20 март 1892 г.“
Неведнъж в свои писма Алеко горчиво се шегува с финансовите си проблеми и търси разрешаването им: чрез заплащане на творчеството му, чрез приятели, а и чрез ходатайства – и това изглежда необичайно за него – за получаване на някаква служба със сигурен доход. Минали са няколко месеца от пътуването му до Колумбовото изложение в Чикаго и той се обръща за помощ към приятеля си Ив. Д. Шишманов, министър на народното просвещение:
„Иване гълъбче,
Признато е наистина, че сит на гладен не вярва, но ситият и гладният в някои случаи биват в такива отношения, че трябва да си вярват. Е, правичката да ти кажа, досега аз би имал случай десет пъти да продам на някой печатар моите нещастни „Пътни бележки“ и да затъкна някои от дупките на моето финансово ръшето. Иване бе, ти си т а м големец, защо не кажеш на Цонева да направи едно изключение за мене и ако е възможно, да ми изпрати някоя пара. Гнус ме е да приказвам за пари, но проклета нужда!...
Скъсай писмото.
Прегръщам те. Алеко.
София, 16 октомврий 1893 г.“
Проклета нужда! Тя винаги поставя на изпитание човешкото достойнство и отваря пътя към неговите компромиси.
Въпреки че писателският труд на Алеко не го прави богат, той все пак му помага да живее нормално. Пътните му бележки от пътуването до Америка са публикувани последователно в сп. „Български преглед“/ноември 1893 – януари 1894/, а през месец март 1894 те излизат в отделно издание. Това е първата значима литературна изява на Щастливеца. Следват публикациите и на „Бай Ганьо“ от месец април 1894 г. в сп. „Мисъл“, а една година по-късно излиза и отделна книга, издадена от софийския книжар Пенчо Спасов, на когото Алеко Константинов продава авторските си права за 1500 лева.
И останал отново без средства, пише до д-р К. Кръстев, редактора на сп. „Мисъл“:
„Драгий Кръстев,
Евреинът като остане без пари, разгръща старите тефтери. Аз вчера останах с няколко гологана и си спомних за евреина. Направих сметка, че съм ти дал само от „Бай Ганя“ за пет печатни коли материал. Ти ми обеща, че ще се постараеш да ми заплатиш по 100 лева на колата. Досега си ми дал 300 или 200, не помня, направи справка и бъди тъй добър да ми внесеш остатъка, защото съм окончателно осиромашал. Ти вярваш ли, че снощи нямах пари за ядение!...
София, 4 октомврий 1894 г.“
Струва ми се, че това заиграване на тема оскъдица е леко преувеличено.
Присъщо е за един хуморист да се шегува със себе си, дори и когато е изпаднал в затруднения - и те са по-скоро извор на забавление, отколкото на състрадание, - но тежката нищета едва ли е привлекателна за самоиронизиране.
Първият му фейлетон „По изборите в Свищов“/в. „Знаме“ 26 септември 1984 г./ поставя началото на една поредица от фейлетони, превърнали се в образец за жанра и „помагало“ за следващите поколения хумористи и сатирици.
Алеко Константинов е не само писател, пътешественик, забавен събеседник и бохем. Той е и деен общественик; член е на Софийското македонско дружество, а по-късно – и на Върховния македонски комитет, бил е в ръководството на дружество „Славянска беседа“, дори председател на неговото настоятелство; член на почетния театрален комитет, един от ръководителите на „Българското музикално дружество“, член на Софийското околийско училищно настоятелство, член на юбилейния комитет за отпразнуване на 25-годишната книжовна дейност на Вазов…
И още един особен принос на Щастливеца в приобщаването ни към цивилизованите държави: всеки що-годе образован българин, особено ако е планинар, знае, че той е признат за основател на туристическото движение у нас. Да си припомним началото: Алеко споделя с приятелите си, че ще напише призив, с който да покани софиянци да дойдат на Черни връх и там да основат туристическо дружество. На 22 август 1895 г. в писмо до редактора на в. „Знаме“ от 22 август 1895 г. Алеко Константинов го моли да публикува следната

ПОКАНА:

Умоляват се софийските любители на българската природа да заповядат в неделя, на 27 август, на Ч е р н и я в р ъ х В и т о ш а, гдето точно в 12 часа през деня ще се открие заседание за състоянието на един клуб на българските туристи. Поканата се отнася до всички любители, навършили 20-годишна възраст.
От няколко любители пешеходци
„Покана“-та е отпечатана. И на 27 август около триста души през Драгалевци, през Беглер Чифлик, през Бистрица, през Княжево се събират на Черни връх. Алеко е възхитен: „Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх!“
През 1894 г. в с. Владая, Софийско, където Лидия и Ив. Д. Шишманови са прекарвали лятото, е направена анкетата „Моята изповед“. Сведенията са записани собственоръчно от Алеко Константинов в един семеен албум със заглавие „Mes confidences“. На два от въпросите Алеко отговаря по този начин:
9. Кое развлечение ви е най-приятно?
- Гуляй на чист въздух в мъжка компания.
10. Кой е според вас идеалът на земното щастие?
- Свободата от всякакви условности и задължения.
Дали тези отговори не обясняват защо той отбягва връзките с жени? И това при положение, че е привлекателен, с чар и обаяние. Лидия Шишманова, съпругата на Иван Шишманов, пише в своите спомени: „Алеко беше личен мъж, славянски тип, със сини очи и руса коса, с подигравателна усмивка, подвижно лице…“ Напълно в духа на българската ни фамилиарност са били постоянните закачки с него по тази тема. А той ги е отхвърлял със смях: „Вие представлявате ли си мене женен?…“ .Същия мотив можем да открием в сценката му „Tempi passati…”, в която двама ергени - по-младият Иван, 39 г., и по-възрастният – Иванчо, 49 г., разговарят по темата и Иванчо реторично пита: „Я си представи да сме сега женени, а?“
В своите спомени „Затрупана София“, публикувани през 1944 г. от изд. „Хр. Г. Данов“, Кирил Христов разказва за едно свое гостуване у негов „добър познат“, г. Ш. Тук той се среща за втори път с Алеко.
„Първото нещо, що ви приковаваше погледа у Алековото лице, бяха две умни ясносини очи, които ви гледат така, като че ви гали по лицето мека пухова ръка. Вий се взирате в спокойния блясък на тия очи и откривате нещо, което се среща само у децата или у крайно добродушните хора: очите като че ли се усмихват постоянно – без устата да се смеят! Техният блясък нюансира всеки миг и говори за най-слабото душевно движение. Той сякаш хвърля светло отражение на откритото му до прозрачност лице…“
През 1896 г. Алеко прави пореден опит да си намери сигурна държавна работа. С ходатайство и молби на 10 май е назначен за юрисконсулт на Софийската община. Но през декември за столичен кмет е назначен Григор Начович – неколкократно герой на фейлетоните му. Алеко, без да чака подкана, на 19 декември сам си подава оставката.
…Как ли би продължил живота си Алеко, ако не беше онова злощастно гостуване в Пещера на Празника на славянската писменост на 11 май 1897 година?

„Гуляй“, „мъжка компания“ – едно чистосърдечно признание на Щастливеца за приятно развлечение, което вероятно е предпочитано от много други. И Райко Алексиев не е чужд на подобно „прекарване на свободното време“, стига да има възможност за това. Но когато стъпва на „жълтите павета“, за да следва литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия в София, той е социален аутсайдер. Амбициозният младеж няма „летящия старт“ на Алеко и е принуден да мине през горнилото на тежки изпитания. За това време разказва съпругата му Весела:
„Райко спи в София отначало в стари вагони, изтеглени на глуха линия, при най-първобитни условия. Боядисва си краката с черна боя за обуща, за да не разберат хората, че няма чорапи. Бельото му се изпокъсва и той започва да носи на голо един нагръдник, който се връзва на гърба с две връзки. Но когато при някои движения нагръдникът се измества настрани и отдолу се вижда голото му тяло, той бърза да го намести, за да прикрие голотата, си. От това време Райко запазва един тик до края на живота си…“
/Весела Алексиева, „Моят съпруг Райко Алексиев“ , „Хумористична история на българите“, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, С. 1993 г./
За живота на своя баща разказва и първородният му син Веселин Алексиев:
„Райко Алексиев е бил много добър човек, защото самият е живял в страхотна мизерия. Известно е, че само който е страдал, може да разбере страдащите. Когато неговият баща умира, не само че не му оставя нищо, но му оставя 50 000 лева дълг. И той трябва да се грижи за братята и сестрите си, както и за майка си. Така че когато Р. Алексиев идва в София и започва курсовете в Рисувалното училище, той живее в страхотна мизерия…Започва постепенно да рисува фирми по улица „Пиротска“. Убеждавал е собствениците – защото тогава те не са имали този търговски усет, – че една фирма по този начин увеличава оборота си и привлича клиентите. Казвал е: „Майсторе, ако не я харесаш, няма да я платиш, ако я харесаш – ще я платиш.“ Заплащането е било едно ядене. След това, благодарение на таланта си, успява и започва да печели пари.“
/Интервю на Алберт Бенбасат с Веселин Алексиев, публикувано в кн. 2 на сп. „Пламък“ от 1991 г./
След като дебютира едва на 16 години с карикатура във вестник „Въртикъщник“, Райко Алексиев ще стане редовен сътрудник на списанията „Българан“, „Смях“ и „Людокос“, които ще публикуват неговите карикатури и фейлетони. Ще сътрудничи и на големите политически вестници по това време – „Вечерна поща“, „Македония“, „Дневник“ и „Мир“, а редакторът на в. „Зора“ Данаил Крапчев ще го наеме да отговаря за страницата „Смях и закачки“.
Едва 20-годишен, Райко Алексиев участва със свой пейзаж в „Изложбата на младите“/1913 г./, с който впечатлява българската царица Елеонора, която става една от най-големите почитателки на таланта му. Същата година художникът прави пет самостоятелни изложби.
Райко Алексиев се утвърждава като водещ карикатурист и майстор на хумора и сатирата. Той би могъл да издаде своя книга, но предпочита – поне на първо време – оперативната журналистика и публицистика, която е актуален отзвук на събитията в родината му. По този повод Радой Ралин пише:
„Райко Алексиев превръща хумора и сатирата в своя пожизнена творческа платформа, в идеология…Пред томчетата в лавицата Райко Алексиев предпочита ежедневното кръвообращение на пресата. „Смях“, „Людокос“, „Балканска трибуна“, „Камбана“, „Македония“, „Аз знам всичко“, „Литературен глас“, „Развигор“, „Дневник“, „Зора“, „Миро“, „Слово“, Рибарски преглед“, това са вестници, където неговото участие е оставяло трайни дири…“
/„Гуньо Гъсков“, Райко Алексиев, съставител Радой Ралин, С.1995 г/.
Току-що навършил 39 години, една възраст, която според някои го поставя в графата „стар ерген“, през май 1932 г. Райко Алексиев свързва съдбата си с младата актриса Весела Грънчарова. Поздравен е с дружески шарж от „съкратения ергенски тим“ на страницата „Смях и закачки“ на в. „Зора“:

ЧЕСТИТКА

Когато любовният месец
пристигна с яйцето в ръка,
завари „редактора весел“
на пръста безимен с…халка.

Че слънцето в сребърни мрежи
оплете тоз влюбен шаран,
загледан в рибарката нежна
с готовия брачен тиган.

Когато Христос за доброто
остави голготския кръст,
към друга подобна голгота
запъти се шефът чевръст.

Ех! Нека му бъде честито,
туй светло разпятие днес,
което спокоен и читав
приема без капка протест.

Интересна е хипотезата как би постъпил с живота си Алеко Константинов, ако бе продължил да живее. Възможно е и той, като Райко Алексиев, на „стари“ години да пожелае да има до себе си вярна и обичаща спътница. Самият Райко всъщност дълги години е живял като него – отдаден на работа, но и на редовни сбирки в любимото му писателско кафене.
Добил самочувствие като дългогодишен сътрудник и редактор на различни издания, Райко Алексиев предприема нещо смело и рисковано: да издава собствен вестник; и така на българския книжовен пазар на 24 декември 1932 година се появява първият самостоятелен хумористичен вестник „Щурец“, просъществувал до месец септември 1944 година. Ако поетът Кирил Христов ни е оставил един забележителен портрет на Щастливеца, то Щуреца е предпочел автошаржа:
„Отличителни белези – коса, оставила буйността си в миналото, поглед – устремен с надежда в бъдещето, години – тридесет и три и плюс, родословие – македонец/стреля с парабел/, майка – панагюрка/стреля с черешово топче/, сам той е роден пазарджиклия /ръка с нож за чест/, израснал във Враца /мюзеверджийски влияния/, какъв му е темперамента – сами съдете“
в. „Щурец“, бр. 52 от 16 декември 1933 г.
Мисля, че всеки, който умее да се шегува със себе си, има добро сърце и вяра в съзидателните качества на човека.
Несъмнено Алеко Константинов е бохем, „човек на живота“, както лежерно биха се изразили някои, обичащ „гуляите“ и „мъжката компания“, освободен от „всякакви условности и задължения.“ Райко Алексиев е „семеен“ човек и определено не е освободен от „условности и задължения“. Той трябва да съчетава неуморната си работа по списването, издаването и разпространението на „Щурец“ със задълженията си на съпруг, а по-късно и на баща – в течение на 9 години му се раждат трима синове: Веселин/1933/, Радослав/1939/ и Александър/1941/. Прекрасни са отношенията между съпруг и съпруга. Когато се разделят за кратко, те си пишат писма, свидетелстващи за дълбоката им връзка. В едно писмо, докато тя е в планината на гости у техни близки, той я умолява да не тича и да не скача, а когато играе покер, „играй без особени увлечения – не за парите е въпрос, а за „увлечението“, което е особено модно у дамите“. И същевременно я осведомява за собствената си работа върху вестника:
…Аз от пристигането съм забил глава, не мога да я вдигна от зор да измисля нещо по-особено. Досега успях да направя доста интересни неща. Върви ми леко, надявам се да приготвя един интересен брой – стига, разбира се, да не ме изядат без остатък от цензурата…
…Целувам те горещо и излишно е да ти казвам, че ми липсваш. Сама предполагаш, надявам се.
Целувам те твой Райко
1936 г.“
Окръжен държавен архив – Пазарджик
Райко Алексиев е съвършено обективен като отношение към събитията у нас и в чужбина. Неговите карикатури и сатирични текстове имат за прицел всичко недъгаво, пошло, неморално. Политиците са любим негов обект на карикатурно изобразяване без оглед на тяхната партийна принадлежност.
„Райко Алексиев бичуваше всички наред – от най- висшестоящото лице до най-нискостоящия пъдар. Така че той беше прототип на истинския независим журналист, който не си затваря очите пред силните на деня, не прави никому мили очи. Поне 5–6 пъти му е предлагано да стане министър, можеше да стане и министър-председател, но той е отказвал. Защото, както казваше: „Ако аз съм министър, над мене винаги ще има един по-високо стоящ, на който ще трябва да се подчинявам, а аз искам да си остана независим сатирик и журналист.“ Беше абсолютно безпартиен и не желаеше да се обвързва с никаква партия. Даже когато се поде инициативата всички младежи да влязат в „Бранник“, той се противопостави категорично и каза: „Моят син няма да бъде в никаква организация.“
/ Интервю на Алберт Бенбасат с Веселин Алексиев, публикувано в кн. 2 на сп. „Пламък“ от 1991 г./
Подобно на Щастливеца, Райко Алексиев е общителен, забавен, търсен като събеседник. Той има за приятели едни от най-видните представители на българската култура: Константин Щъркелов, Елин Пелин, Александър Божинов, Александър Балабанов, Йордан Бадев, Илия Бешков. И той, подобно на Щастливеца, попада във весели компании, съставени от хора с различни професии и интереси, които имат свои любими заведения, където да се събират.
В своя „Спомен за Райко Алексиев“, съхранен в Държавен архив- Пазарджик, адвокат Борис Аврамов разказва:
„Войната беше зад гърба ни. В София се раждаше нов живот. Оцелелите интелигенти жадуваха за мир, за творчество, за общуване. Нима само по кръчмите и ресторантите щяха да се срещат? Трябваше им пристан, постоянен, удобен, трябваше им един Клуб. И те го заплануваха и осъществиха.“
Аврамов ни представя упоритите усилия на Йордан Мечкаров, секретар на Дружеството на журналистите, и на Райко Алексиев, секретар на Дружеството на художниците, които успяват да закупят една „грамадна двуетажна“ къща и да я превърнат в средище на творческо общуване, наречена „Дом на изкуствата и печата“, в който е толерирано свободното изразяване на мнения за обществения и политическия живот у нас:
„Цели 28 години тя беше наистина дом на софийската интелигенция. Там всеки можеше да влиза - и писатели и артисти, и техните гости… Райко бе душата на този дом…Райко Алексиев идваше всяка вечер, придружен най-често с двете си сестри Донето и Ането. Неговата маса беше най-весела и всички се събирахме там.“
Това е своеобразен аналог на Алековата „Весела България“, място, в което човешките отношения изместват предразсъдъците на официалното общуване.
Роденият край Марица карикатурист, журналист и издател успява да се наложи в Столицата не само като талантлив и честен творец, но и като общественик с безспорен авторитет. Той е председател на Съюза на художниците в годините 1935-1937 и 1942-1944. Организира подпомагането на бедстващите си колеги, останали без покрив след бомбардировките на София. Издейства от Министерството на финансите сумата от 2 милиона лева, която спасява от гладна смърт семействата на много нещатни художници, евакуирани в различни села на страната.
В навечерието на 9 септември 1944 година Райко Алексиев настоятелно е предупреждаван, че животът му е застрашен и че трябва да напусне България. Той отказва, убеден в своята невинност и добросъвестност като творец и човек: „Не съм направил на никого лошо, помагал съм на хората, помагал съм на комунисти… Е, ще ми вземат вилата, но нали ръката няма да ми вземат – аз пак ще се създам…“
„Не съм направил на никого лошо…помагал съм…аз пак ще се създам…“ Колко далече в представите си за „новото време“ е бил Райко Алексиев от онова, което го очаква! Дали това е било наивност или вяра в човека? Той ще заплати за тази заблуда със смъртта си, а неговата съдба ще резонира в себе си драматичната подмяна на едно царство с диктатура на пролетариата – за радост на едни и за ужас на други.

Георги К. Спасов