Не чета на един дъх. Не обичам да чета на един дъх. Четенето е удоволствие и искам да му се наслаждавам, да осмислям всяка дума, всеки знак. И никак не очаквах, че книга с подзаглавното жанрово пояснение "субективна проза" ще ме погълне и аз ще я взема наведнъж, за една нощ, връщайки се и препрочитайки избрани пасажи - основно отговарящите на описанието "субективна проза". А иначе това е метрокнига - така я определя авторката.

"Аста маняна, Madrid!" е най-новата книга на Цветанка Убинова – току-що е излязла от печатница „Беллопринт“. В нея всичко се случва и се осмисля в метрото на Мадрид, където авторката прекарва по три часа дневно - на отиване и на връщане от работа. И частите на книгата са три, като най-голяма е първата. Всичко започва в един тефтер, подарен от баща ѝ (ловец на истории, както Цветанка Убинова го нарича), в който тя започва да записва видяното и преживяното в Мадрид - по дати, даже и по часове. А тефтерите става 6. Те са основата на книгата.

„Тя няма сюжет - тя е животът. За Новата 2008 баща ми ми изпрати тефтер на ВиК, да записвам важни неща и да им ги прочета през ваканцията. Бяхме заминали 4 месеца преди това, през август 2007. Започнах да пиша. И не спрях. Може би тайната на многословието се крие в първия тефтер - все пак е на ВиК. ????
Нямах намерение да правя книга от това. Четох едно лято от тефтерите си на една колежка. Тя, в края на учебната година, ми заръча 5 броя книги от ненаписаната още, с предплата. Веднага започнах работа, беше трудно, повече, отколкото ако е въображение. В Мадрид намерих много приятели и изгубих много илюзии. За добро.“

Това ми написа в Месинджъра Цветанка Убинова по повод книгата си. Не можем да се видим сега, под карантина е, а много бих искала да ми разкаже нещата, да виждам лицето, очите – те също говорят. Но за всичко си има време, просто трябва да го уцелим.

„В другата ми книга за Мадрид – „ Тревата не умира“, има един пасаж, в който се казва, че останеш ли някъде повече от година, винаги тъгуваш и си все разкрачен между Тук и Там. И земното кълбо е осеяно с разкрачени човечета. Бих се върнала при ведростта на отношенията с българските ми приятелки. При слънцето. При Средиземно море. При океана, където едно лято имах щастието да видя 12 косатки. Сещам се за фраза от първата част на книгата: Като малка мечтаех да съм невидима. Петдесет години по късно мечтата ми се сбъдна!“. Е, не е, със сигурност не е и няма как да бъде. За автори като Цветанка Убинова няма мантии невидимки – и под тях перото си личи, мастилото избива. "Аста маняна, Madrid!" не може да остане невидяна, непрочетена. По-скоро ще е книга, която ще бъде препрочитана и всеки път четящият ще открива нещо ново – тя е книга за видяното в метрото, през прозореца, но повече е книга за изживяното, за емоциите, за незабравимото. И някак естествено картините от метрото се изместват от субективно емоционалните преживявания на автора, от това, което вълнува сърцето на всеки човек – от мислите за доброто, за злото, за бъдещето и за Бог, за живота, за нас самите. Но най-добре за себе си говори самата книга. Няколкото пасажа, които ще споделя с читателите на ПА медия, са част от моя субективен избор от многото, което ме докосна в "Аста маняна, Madrid!":

...Когато бях дете, светът беше голям. Не можех да го побера в очите си. Поисках ли да видя нещо „отблизо“, свивах на тръбичка двете си длани, поставях ги една пред друга – като далекоглед, примижавах силно с едното око, а с другото в и ж д а х.
Написаното в тази книга е онова, което видях от живота в Мадрид – през далекогледа на субективни те ми чувства. Поглед към една реалност, която със сигурност е друга за други...

...Опитвам се да не обобщавам, критикуват ме за тази ми склонност. Нямам намерение да създавам художествено произведение – ще описвам това, което виждам, чувам, чувствам, усещам и ми се случва. За да мога да го прочета на тези, които едва ли някога ще напуснат България – на майка и татко.
Милите! Сигурно си въобразяват какво ли не! Само истината не могат да си въобразят. Както аз не можех, когато дойдох.
Това, което ще напиша, посвещавам на тях...

...Метроартистите, по моите наблюдения, са коректни един към друг, сигурно затова изключенията са толкова неприятни. Лично аз съм направо щастлива от това, че изкуството ме пресреща, сподиря и изпраща – без претенции и без задължения. Едва ли бих могла да си платя билет за класически концерт – тук цените са космически. А така всеки понеделник, сряда и петък се наслаждавам на таланта на тромпетисти, цигулари, китаристи, певци!... От всякаква възраст, в различни жанрове...

...Подземен свят. Подземен живот. Не в онзи смисъл, в който го разбираме в така наречения Източен блок. Тук, съвсем сериозно, повече от две трети от времето на хората минава в пътуване, а метрото е най-удобният начин да стигнеш някъде. Влакчета се движат през 3 до 5 минути по всяка линия и не е проблем да отидеш навреме за където си тръгнал. Аз пътувам час, час и нещо. Все едно всеки ден ходя на работа в София...

...Още една спирка и се прехвърлям – от синко на диез.
Преди малко изслушах две песни в съпровод на китара. Сърцето ми литна след ронещите се звуци! Пееше човекът искрено и вълнуващо, но… Вече се сещате – нямаше какво да му дам.
Купих си абоно – 48 евро и 80 сентимо, остана ми само рестото. Малко по-късно нямах и тях.
Много слаб възрастен мъж с изпито лице, с тъмни дълбоки сенки, засвири на цигулка в дъното на тунела на „Алонсо Мартинез“. Онзи – грозния тунел, с дебелата формована ламарина с мръсните сенки. Засвири… „Аве, Мария, грация плена“…
Възхвалата на Богородица, излята в съвършена хармония от звуци, ме изпълни с тръпки… Така изтръпвам, когато се докосна до Бога.
Боклуци, миризми, воня, стъклени очи, замръзнали устни и бавни сърца – всичко изчезна за миг! Изгуби смисъл – спря да съществува!
Изкуството наистина е Божие докосване.
Докосвай ме, Господи – с чуждите багри и звуци! И позволи ми аз да докосвам другите – с моите багри и звуци!
Любовта е единственото важно нещо в този свят.
Снощи големият ни внук ми каза: „Бабо, не ми се карайте, не ми говорете лошо – когато ми говорите лошо, си развалям света…“

...Много е тежко и страшно да гледаш как ежедневието „яде“ човешките чувства и променя очертанията на отношенията. Отначало само тях, после и сърцевината.
Всичко е любов, но нищо не е без пари.
Финикийците са деца (или родители?!) на Дявола. А Господ е преуморен. И Той се е нагърбил с всички отговорности. И гледа да не Му личи. Затова сме на тоя хал.
Преди няколко години имахме много тежки преживявания. На ръба на себе си бях. Мислех си, че сърцето ми ще изсъхне. И щеше, ако нямах сълзи. Всеки ден изтръгвах последни сили отнякъде в себе си. На следващия – пак. В един такъв следобед застигнах на улицата някакви евангелисти. Надпреварваха се да славославят Бога и да Му засвидетелстват своята преданост и задоволството си от делата Му. Чикчирикаха като врабци в нива с узряло просо. Тогава Му „казах“, че не трябва да разчита на тези, които Го хвалят, а на онези, които Го псуват. Още мисля така...

..Големите градове ли харесват хората, или големите им имена? Мадрид, Париж, Виена, Москва, Ню Йорк, Лондон…
Не съм ходила другаде, но в Мадрид мръсотията, мизерията, тъпотията и безкрайният труд са много повече от туристическите блясъци. Ако повече хора се замисляха над това, много неща щяха да бъдат по-различни. Но… условното наклонение съществува само в учебниците по граматика. И в оправдателните човешки монолози.
Сещам се за бивша колежка, на която ѝ „излезе късметът“ след съвсем скорошен развод. Мъж, работещ в Па риж. Казал ѝ, че тя е жената на живота му и тя хукна да го обича! И детето си поведе, без да го пита – като че ли е копче на палтото ѝ!
Дали щеше да го обикне така скорострелно, ако беше от Равногор? Или от Горна Оряховица?...
„Аз съм от Твърдица, ти си от Париж,
но една искрица пламна в нас и виж:
ще те наричам мон амур,
ще съм ти верен пур тужур…“ – пееше в дует с френска
певица чаровният Стефан Данаилов.
„Винаги тужур – всичко е ажур“ – нали така се майтапеше, татко?
Шарен свят… И се шари още повече!...

...Животът е игра на кукли.
Хората – и малките, и големите, сме толкова небрежни към играчките си!
Дали и Бог не е?
Той сигурно не може и да познае в нас създадените от Него някога, толкова сме д р у г и.
Всъщност, кой знае какви ни Е създал? За какво сме Му били? Трябваме ли Му още?
Не се питам има ли Го, защото го чувствам. Допирът до Него е като изтръпване. Понякога полъх, сълза и болка...

...Люда смята, че в България трябва да сме много богати.
Аз ѝ отговарям, че засега сме много небогати. Отново си задаваме – на три езика – въпроса защо не можем да заработваме достойно парите си в Родината. Всеки в своята. Тя тъгува за децата си, аз – за сина си. И за къщата си. И за близките и приятелите си. За кафето пред Часовника в моя град. Споделям, че може би през лятото ще напиша „Аста маняна, Мадрид!“. Умувам, че „утре“ е
фикция, която ни пречи да бъдем цялостни днес. „Утре“ е морковът, вързан пред муцуната на магарето, което върти колелото на хармана (диканята); „утре“ е зелените очила на носа на впрегатния кон, вързан в изгорялата суха ливада.
Утре е надежда.
До утре, Мадрид! Аста маняна...

...Днес си мисля, че градушката е порой от замръзнали сълзи. Неизплакани, неотгатнати... Тук много хора тежат от такива сълзи.
Вчера или оня ден големият внук ми каза със сериозен тон, бавно: „Бабо, аз мисля, че ти си най-добрата баба. Според мен.“
Аз и досега мисля така за теб.
Бъди щастлива – там, където си!...

...Пролетта в Мадрид е като лято. Топлото време ни изкарва от вкъщи рано-рано. Седим в парка с часове – с млечни хлебчета и банани в малката зелена раница жаба. По съвпадение, на испански жаба е rana. Лесно е за запомняне и го пробутвам на внуците си, но единият още не се интересува, а другият за нищо на света не ще да се заинтересува. Корав четиригодишен патриот! Като го убеждавам колко е хубаво да знае още един език, той се плези и пита:
– А тук защо е само един?...

Избраните откъси се публикуват с любезното съдействие на „Беллопринт“.

Автор на публикацията: Катя Бузник