raiko_aleko800_5.jpg

Georgi K Spasov2021"ГАНЬО БАЛКАНСКИ И ГУНЬО ГЪСКОВ" е петата част от подготвяната за печат книга на Георги К. Спасов "ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ, Райко Алексиев и Алеко Константинов - житейски и литературни паралели"

ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ
Райко Алексиев и Алеко Константинов – житейски и литературни паралели

5. ГАНЬО БАЛКАНСКИ И ГУНЬО ГЪСКОВ
„Хуморът има допирни точки с трагедията. Този, който може да разбере възвишената трагедия, който прониква до нейната същност, той не може да не бъде поклонник на хумора.“
Анна Каменова, „Хуморът на безхуморните“, 1929 г.

Щастливеца обезсмърти името си със създаването на забележителния си персонаж на Ганьо Балкански. Дълго време титулувани литературни изследователи се опитваха да натикат този образ в познатите им схеми и парадигми – къде от некадърност, къде от предпоставени тези. И спомняме си онези твърдения на същите „познавачи“ на Алеко, че Ганьо Балкански е представител едва ли не на едно отминало време – а обикновено то беше буржоазно и материалистическо, - че не е характерен за днешното ни общество на равнопоставеност и справедливост…и така години наред, докато и те вдигнаха ръце и признаха, че Ганьо Балкански не е нито само български, нито балкански, нито европейски, а просто един от „мутантите“ на човешкото ни многомилиардно историческо присъствие на Земята.
Много страници са изписани за „генезиса“ на създаването на образа на Бай Ганьо. Несъмнено един от „изворите“ е бащата на Алеко, Иваница Хаджи Константинов, заможен търговец, образован и духовит човек, чиито комични истории за необразовани, прости и нахални българи, сблъскал се с тях в своите пътешествия по света, са впечатлявали сина му. Тази тема се допълва обилно и от разказаните истории от членовете на „Весела България“. А и самият Алеко, запален пътешественик, има възможност лично да „открие“ своя бъдещ герой. В пътеписа си „До Чикаго и назад“ той описва българското участие в световното изложение в Чикаго и екзотичната атмосфера в павилиона на г-н Айвазиян:
„До една маса в кьошето стои по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин, Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края цигаре. Пред него на масата са разположени няколко ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите изпълнени с терше. ..“
Прибързано ще бъде, ако буквално приемем този, иначе твърде живописен, български търговец като стопроцентов прототип на Алековия персонаж. Не по-различен от него е и собственикът на павилиона:
„Айвазиян седи на касата и поглежда недоверчиво, под вежди, любопитните посетители“.
Интересни и разбираеми от всеки българин – тогава и днес – са някои негови цветисти подмятания:
Абе лаф пара не чини, защо не им кажете да купят нещо“, „Защо й искаш един долар за ножиците бе, искай й два долара. Позавърти я малко, кажи й, че тези са стари ножици, няма ги вече в България; кажи й, че от Настрадин Ходжа са останали.“, „Я виж там онзи абдал какво иска“, „Земай им по пет цента бе, нали ги видиш какви са будали!“
Няма съмнение, че литературният герой на Алеко сумира в себе си широка палитра от лични и чужди впечатления за аналогични – преди всичко като поведение – българи по света.
Първият очерк за Бай Ганьо излиза в сп. „Мисъл“, кн.1, април 1894, а продължението – в кн.2, м. май. Следващата година очерците излизат в отделна книга.
За героя на Алеко Константинов са изписани хиляди страници. Приключенията на Бай Ганьо в чужбина и у нас са изучавани(поне отчасти) в училищата, анализирани са, поставяни са на сцена, филмирани са. Поколения български творци черпят от тази книга вдъхновение за своите хумористични и сатирични текстове, учат се от Щастливеца как да създават комични ситуации, как да портретират героите си, как да ги индивидуализират. Несъмнено един от най-последователните „ученици“ на Алеко в това отношение е Райко Алексиев.
Намирам, че очерците за Бай Ганьо могат да се успоредят в някои отношения с поредицата на Райко Алексиев за един от най-популярните му герои - Гуньо Гъсков. Имената на героите на Алеко и Райко имат звукова близост, която допуска/предполага някаква предварителна нагласа – обикновено леко насмешлива и иронична към тях. Докато героят на Алеко очевидно не е показан в развитие – защото той е завършен като манталитет и поведение, а външните му промени, особено след завръщането му от „Европата“, са по-скоро демонстрации на придобита „европейска“ култура и значимост, то героят на Райко Алексиев е проследен в неговото физическо(щях да кажа и интелектуално, но се усетих, че прибързвам) развитие в продължение на двайсетина години. Всъщност Гуньо Гъсков расте, укрепва физически, колкото и да е хилав и това често да е повод за подигравки към него, годините му се трупат, но той остава непроменен с нещо негово си, твърде индивидуално – неговия полуидиотизъм. Може би пресилвам с това определение, все пак този персонаж навремето се е превърнал – както и Бай Ганьо впрочем – в нарицателен тип на инфантилно-незавършен, глуповат, амбициозен представител на една част от младото поколение. Неговата любознателност е заразителна, без обаче до води до съществени промени в неговото интелектуално и нравствено развитие. Спомням си, че възрастни хора са ми казвали, че често са използвали името на Гуньо Гъсков да се шегуват помежду си: „Хей, Гуньо Гъсков, къде си тръгнал? Какво ново?“ Истина е обаче, че Райко Алексиев няма сатирично-изобличаващо отношение към героя си. Да, той е наивно глуповат, постоянно прави гафове, оплита се в комични ситуации с жени…но си остава някак близък, разбираем за широката читателска публика на „Щурец“. Питам се: дали „бащата“ на този образ не е търсил умишленото му човешко обезценяване(колкото и това да е условно), за да внуши на читателите си онова леко надменно отношение към персонажа, коeто им позволява да се чувстват по-умни, по-значими?
През 1995 г. Радой Ралин, безспорно един от най-последователните и ревностни възкресители на творчеството на Райко Алексиев, съставя сборника „Гуньо Гъсков“, Райко Алексиев, издателска къща „Фльорир“, София, за да се опита – поне в някаква степен – да приобщи съвременния читател към умението на Щуреца да изгражда комични образи, а и към духа на едно минало, пречупено през не особено интелигентните възприятия на неговия герой. Както Бай Ганьо разполага със своя кореспонденция, така и Гуньо Гъсков е представен чрез повече от 100 писма – документиращи растежа му – преди всичко физически! – от малко дете до приключенията му като пълнолетен.
Първото му писмо е домашно упражнение - „Как прекарах празниците“, което ни въвежда в една специфична семейна атмосфера, в която бащата и майката редовно се карат, кака му има фриволно поведение, а почти анекдотична е историята с посещенията на един господин, който „проверява“ математическите му знания, като го праща да брои прозорците на отсрещната сграда, докато той се усамотява с леля му; пише писма до баба си, до леля си, когато е изключен от първи клас и е „ял“ бой вкъщи; баща му се кара с хазяина; и майка му, и баща му го бият от време на време…
май нямаме друг литературен герой, който толкова много да е бит.
Ох, леле мила лельо, много се радвам, че ме изключиха, та не ходя на училище, ама само ме е страх, че тате рече, че ще ме приберат пак в училището и ако пак ме изключат, ще ям керемиди, пък аз, лельо, керемиди не обичам да ям, по обичам мекици, че са по-меки, та ми прати още 2 лв.“
Съвременният читател ще се затрудни да чете излиянията на Гуньо Гъсков, богати на диалектизми, на думи и изрази от уличния жаргон (а това е част и от характеристиката на Бай Ганьо), а и пунктуацията умишлено е произволна, та някои изречения, за да им се разбере смисълът, изискват повторно прочитане. Но на времето нашите предшественици са чакали с нетърпение да научат за следващия гаф или злополучно произшествие на своя любимец. Освен това те са и онагледени чрез карикатурни рисунки от самия Гуньо. По този начин въздействието върху нас е не само словесно-смислово/силно индивидулизирано, екзотично, улично-фолклорно/, но и визуално.
Ще припомня някои от произшествията на Гуньо Гъсков, за да се приближим поне мъничко до заразяващия комизъм на Щуреца.
Макар учението му да не върви, Гуньо е изключително любознателен и деен извън дома си. При цялата си умствена недоразвитост, той проявява качества, които допадат на читателя. Превръща се в спасител на „погибающий“ на пързалката и така става ментор на едно бездомно момче – Шико, двамата прибират уличното куче Шико, ходят на скиорски бал, на маскарад, скитат из Витоша и Люлин…Когато е на 17 години, Гуньо иска да стане комунист, за да може да пуши свободно и да вика „долу буржоазията“, но става комсомолец, скаут, а когато навършва 21 години, тоест става пълнолетен, той получава повиквателно за войник, но е върнат – хилав бил! Все пак на следващата година го вземат за трудовак.
Едно от приключенията на Гуньо Гъсков напомня на прословутата сцена в очерка „Бай Ганьо в банята“, от която всички ние, българите, „потъваме в земята от срам“…След като е „ухажвал“ касиерката на банята по нашему, след като е увил драгоценните си мускали в една „недотам чиста кърпица“, която оставя до вратата на съблекалнята си – нека да е пред очите му! – Алековият герой се явява пред благопристойните немци в „натура, с влакнести гърди и с нашарени от чорапите нозе“ и решава да покаже на всички на какво е способен:
…И с тия думи Бай Ганьо дигна единия си крак и стъпи на оградата…
- Ти само гледай!
Повдигна се, тури и другия си крак, изправи се, прекръсти се и извика:
- Гледай…Яла боже помози…Хоп!... – и се хвърли във въздуха, изкриви
краката си на кравай и бух! сред басейна. Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци…“
Това било „по гемиджийски“, после на „тия чифути“ той демонстрира какво е „вампор“…
Творбата на Райко Алексиев се нарича „Гуньо Гъсков във вид на „Щука“. Неговият герой е в къпалнята в Борисовата градина и наблюдава две дами от „хайлайфа“ – едната я учи „професор“ по физическо възпитание, другата си плува, но не му обръща внимание.
„…мен ми стана съвесно че не ме бръсне и рекох чекай да видиш кой е Гуньо Гъсков и като се качих с решителност на високата дъска, рекох с силен глас варда че ще те търпилирам и тя както си плуваше на гръб в вид на подводница аз хоп метнах се отгоре и полетех като щука право към целта уж де, да я уплаша, ама забих надолу в дълбините и изпаднах в дъмла…“ После едва го свестяват…
За да се изхранва, Гуньо Гъсков се включва в кучкарския бранш с двама цигани, които прибират безпризорните кучета. Но и тук е за кратко – вместо улично прибрал домашно куче. И той осъзнал грешката си: „Кучетата са като хората и трябва отдалеч да ги познавам кое е хайлайфна порода и више съсловие и кое сокак кьопек и ниша категоричност та да пухам само нишата, че другите не бива.“ („Гуньо Гъсков се хваща на работа“)
(На моменти героят на Алексиев ме връща към книгата на Хашек за приключенията на „добрия войник Швейк“.)
Случките на Гуньо Гъсков са на фона на конкретна историческа и обществена среда. Като истински патриот той не може да пропусне Ботевите тържества и ето го във влака за Враца, в който си е намерил и „гадже“, но пътува без билет.
„И като взе да идва кондуктора за билети аз рекох, жалко но факт, че имаме само един билет, че тя си го беше купила, ама аз следствие разбити надежди че и на мен ще купи останах контрабанда и уви. И рекох ами сега – като ме пипнат без билет ще ме фърлят от трена без послетствие и рекох хайде да се крием у две нули, и тя рече защо и аз рекох за пунт и пластика, че не сме вчерашни и ако едно Бе.Де.Же. не можем да метнем за кофти язък ни за интелигенцията. И я дръпнах и я натиках в двете нули като вранцузин у човал и аз влезох вътре тоже. И като почука кондуктора за проверка, аз й пошепнах да открехне вратата и да подаде с два пръста билета. И тя го подаде и кондуктора го продупчи и нали виде сигур женски пръсти та не отвори да надникне и рече мерси и извинявайте и хоп така аз се протърках лично без билет, че железничаро помисли че вътре е 1 персон.“
Отиват до „Вола“, но гаджето му е „присвоено“ от един студент.
Долу жените, не ги е срам че са изневерни ствари. После пак ме фана яд на гаджето и извиках на оня дето беше под ручка с нея – хай хаплю, не й вервай ако ти се занася за интелигенция а е тъкмо обратно фльорца или слугинация. И той рече – нема значение, сексапило е важен.“
Но лошото е, че измаменият герой няма пари да си купи билет за обратно. И той подочува, че студентът също няма билет, но момичето го успокоява, че знае „един пунт и пластика“ и ще го прекара гратис. Двамата се скриват в „двете нули“, но Гуньо Гъсков проявява отмъстителна хитрост.
И като се затвориха в две нули, аз отидох и почуках на вратата уж че съм кондуктора и рекох на дебело моля билет, и гаджето както го учих пооткрехна вратата и си провре двата пръста и подаде пак оня билет че беше за отиване и връщане и аз го дръпнах уж че бех кондуктора и си го турих в джеба та се сдобих с билет и се отдръпнах на дистанция и гаджето остана да чака с двата пръста на ветъра.
Онези двамата са свалени от кондуктора на първата спирка, а Гуньо им се плези победоносно от прозореца – нека да знаят, че „господин Гуньо Гъсков не е патка, а точно обратно интелижанц сервиз. И пиено платено.“ („Гуньо Гъсков на Вола“)
Героят на Алексиев обича да си попийва, а понякога и да пее с предпочитан репертоар от циганския фолклор. Когато Гуньо и малкият му приятел Шико са на скиорски бал, той пее:
девойко ти оть скихйора се пази
ще дойде да те сгащи.
Райко Алексиев майсторски се идентифицира със своя герой, за да погледне чрез него на света наоколо с наивността на непораснало и глуповато дете, което обаче е доверчиво и чистосърдечно – а това ще рече и лесно за манипулиране. Достигнал годините за пълнолетие, Гуньо Гъсков вече мисли за женене.
На път за хижата, която носи името на Щастливеца, героят на Щуреца среща майка и дъщеря.
„И като се научиха от изявленията ми, че ще се женя та ми трябва нежен пол трътлестата рече на суингата дето й се виждаше четала следствие на къса рокля ахъ Ленчи виж ти какъв късмет колко е симпатичен, дръж не изпускай оказиона. И суингата ми рече много ми е приятно и тръгнахме нагоре и тя рече ох имам сърцебиене та по полека и ония двете отидоха напред и ние останахме назад и Ленито рече ах припадам от вълнение и туп на земята. И аз се уплаших и взех да я съживявам и тя в безсъзнание ми рече разкопчайте ми пуловера плюс блузата да си поема озон и аз разкопчах сичко и тя рече ох и елечето и аз сичко разкопчавах и тя рече ох и коланчето ме стега и мен внезапно ми се завъртя мозъка и тя ми рече/тоже в безсъзнание/ ах нещастна аз какво правите с мен и аз рекох съживявам ви госпойце и тя рече ох вдъхни ми малко душа през устата, че се задушавам и аз таман й вдъхнах малко душа през устата хоп оная трътлестата се подаде от един храст и рече…Хайде, честито, че щом сте симпатии немам нищо против и суингата се свести и рече ох мамо за пръв път виждам такъв симпатичен кавалер и ме хвана под ръката…“ („Гуньо Гъсков ще се жени“)
Оттук произтича и естественото задължение на „годеника“ да им помага, да им плати храната в хижата и да се радва, че си има гадже за венчавка. Верният приятел на Гуньо – Мачо Пуща, силен физически, фелдфебел, опитен в „тънките работи“, допуска, че хилавият му другар може да е съблазнен и решава да му помогне, като „провери“ що за стока е годеницата му, която засега само го използва. Кани я на кино, ухажва я, тя не му се противопоставя. И по-късно Мачо Пуща му докладва:
Виде ли бре Гъско на какво щеше да налетиш? Щом й турих една фатка да проверя качеството и тя рече ах, обезоръжихте ме и съм в плен, на ваше разположение г-н фелдфебел. Това е то, Гуньо, ресто и си гледай кефа, че не ги познаваш жените и си балама и патка та ще ми загазиш ако се хвърлиш на коя да е.“
Отчаяният Гуньо прави опит да се самоубие със сода каустик, която обаче се оказва фалшификация; мисли да се обеси и си купува въже, ама то било книжно и се скъсва; хваща електрическа жица да се убие, ама токът е слаб; решава да се хвърли под трамвая, ама той едва се движи и спира пред него; хвърля се в резервоара на водопровода в Лозенец, ама няма вода и си навехва врата…
Като видех че не мога да се самоубия, рекох си то се е видело, че ще требва да се живее, ама баре да хапна нещичко та да ми мине любовното отчаяние и си купих на къси вълни малко чисто краве масло от един селянин и си го изядох, ама то вътре в топката било вар та се отрових“
(„Гуньо Гъсков на смъртно легло от любов и къси вълни…“)
Покрай приключенията на нещастния влюбен мимоходом се срещаме с познати за времето си обществени и политически личности, със събития, с обичайните развлечения на столичани – и всичко това отразено чрез изкривеното огледало на един енергичен слабоумник. Това е своеобразна хроника на 30-те и началото на 40-те години на миналия век, която разказва за карнавали и зимни пързалки, за кръчми, за театри и кино, за черната борса, за събития, намерили място във вестниците – като футболния мач със сърбите, като гостуването на Дан Колов… Рисунките се увеличават и поредицата за Гуньо Гъсков все повече заприличва на комикс. Многобройните му приключения в някаква странна степен припокриват доста от житейските перипетии на самия Райко Алексиев…и в този смисъл Гуньо Гъсков се явява негов художествен аналог – не случайно, макар и като профан, той присъства на художествени изложби, на театрални постановки, прави излети във Витоша и Люлин, ходи на Искърския плаж, изкачва Шипка, рисува буквари, изнася сказка в народния университет за новото изкуство… но е умишлено деформиран и моделиран така, че да забавлява читателите, които в много случаи искрено му съчувстват.
В друго писмо до „Фра Гяволе“ Гуньо прави чистосърдечно признание, приличащо на байганьовски отглас: „Ех, мама му стара, хубаво било да клъвне човек някоя разходка на чужди средства в Европа“. („Гуньо Гъсков в Прага“) И както Щастливеца трансформира някои свои текстове от един жанр в друг, така и Щуреца прави фейлетонна версия, в която разказва за спортна делегация, чиито членове пренасят контрабанда цигари(„Нашенци по чужбина“).
Но нека пак да се аргументирам защо избрах паралела между Ганьо Балкански и Гуньо Гъсков. Едно несъмнено сходство между двата персонажа е тяхната ПОПУЛЯРНОСТ /е, Гуньо е позагубил от нея по понятни причини/. Бай Ганьо е видян отстрани, наблюдаван, анализиран, „дисектиран“. Гуньо Гъсков е авторово превъплъщение, едно забавно предизвикателство, което изисква познаване на подобен тип персонаж/макар че този герой в никакъв случай не може да бъде представителен за голяма част от българите/. И Алеко, и Райко използват епистолярната форма – Бай Ганьо пише до Алеко/и не само/, Гуньо Гъсков – до Фра Гяволе. Героите са индивидуализирани чрез говора/Бай Ганьо/, чрез писането/Гуньо Гъсков/. И двамата се превръщат в нарицателни – Бай Ганьо – далавераджия; Гуньо Гъсков – простоват, полуидиот, наивен, но и добър; той остава в литературната ни история като екзотичен архаизъм, любопитен като художествен образ, изграден от слово и рисунки, но и като едно оригинално превъплъщение на Райко Алексиев и доказателство за таланта му, съизмерим с таланта на Алеко Константинов.
Времето отсява ценното, но понякога в светлата купчина изпод решето му се промъкват мръсни ръце и изхвърлят на сметището истински диаманти. И пак време е нужно те да бъдат намерени и показани в истинския им блясък.

Георги К. Спасов




Loading...