ПОЗНАВАХМЕ ГИ

Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата

За кратко време загубих двама приятели, с които се чувах редовно по телефона. След Иван Копривщенов си отиде и Иван Игнатов, с когото поне два пъти седмично разговаряхме за онова, което се случва (или не се случва) в града ни – главно в сферата на културата и нейните представители. Тягостно е усещането, че телефонът ми почти обезсмисля предназначението си и задържането му вече е свързано единствено – и това не е никак маловажно! – за да чуя (а и видя) своите близки.

Преди болестите да го затворят в апартамента му, той излизаше, срещахме се, разговаряхме. Спомням си нещо любопитно и достойно за анализ на манталитета на част от българите. Двамата се разхождахме по една алея покрай река Марица, в близост до Острова. На десетина метра е околовръстното шосе за Пловдив. Беше месец юни, късен следобед. Говорихме си за книги, за автори, за общи познати.

Внезапно чухме силен вик. Обърнахме глави към шосето, по което минаваше лек автомобил. През отворения му прозорец се беше показал ухилен до уши циганин и едва разбрахме последните му думи: „…и после“. А те бяха илюстрирани по един недвусмислен начин: „братовчедът“ беше свил пръстите на лявата си ръка в нещо като отвор, в който енергично вкарваше и изкарваше средния си пръст.

Този вулгарен и толкова жизнен вик ме наведе на извода, че нашата разходка би могла да има и по-особен страничен „прочит“. И когато го разбрахме, се засмяхме. Ама някак гузно. И тогава Иван рече:

• Сега може би трябва да се разберем кой от нас е…активният.

Той притежаваше интелигентно, аристократично, някакси дистанцирано чувство за хумор. Оттогава не съм се разхождал по тази алея. Нито сам, а още повече с приятел.

Познанството ми с Иван е от осемдесетте години на миналия век. Опитите ни да създаваме художествени текстове обусловиха приятелството ни и го изведоха на надбитово ниво, толкова обикнато като тема и зависимост от много други. Общата ни принадлежност към Клуба на хумористите в града ни съвместяваше творческите ни интереси и постъпки. По онова време Клубът организираше четения пред различни работнически колективи, в които участвахме със свои хумористични текстове. След едно такова четене Иван шеговито отбеляза, че са ми ръкопляскали повече отколкото на него. Но и двамата знаехме, че реакциите на т.н. обикновена публика е най-верният критерий за стойността на текстовете ни.

Иван често ми разказваше за времето, когато е работил в Пловдив. Той имаше прекрасни впечатления от града и хората. Като младеж е тренирал футбол и е показал добри резултати за спортна кариера като „ляво крило“. Играехме шах и тогава се проявяваше неговият хъс за победа, макар външно да изглеждаше кротък, възпитан, отстъпчив и деликатен.

Дълго време Иван Игнатов не беше сериозно приеман като един от писателите на града ни. Една от причините, струва ми се, е късният му дебют: едва през 1993 г., на 60 години, той издаде първата си книга - „Литературна мозайка“ (фейлетони, басни, епиграми, афоризми) - Пазарджик, Първа частна печатница. Това беше „прогнозирано“ от Цветанка Убинова в един неин журналистически текст:

„ ИВАН ИГНАТОВ НА 2Х30

За тези години юбилярят е успял да свърши доста полезни неща. Завършил е две висши образования-агрономство и политология, създал е дом и семейство… Покрай многото си задължения успява между другото да „прегрешава“ със словото. Пише най-вече фейлетони, афоризми, епиграми, а напоследък се подочува, че го е споходил лиризъм и е усетил вкуса на поезията, а и на белетристиката. Което за сетен път доказва, че добрите хумористи са дялани камъни и талантите им са разнородни. Любимото му време за творчество е сутрин рано. Името му, набрано с получер петит, се е появявало по доста вестници – като почнеш от „Стършел“, „Кооперативно село“, „Народна армия“, та стигнеш до „Нова светлина“. Чува му се гласът и по Радио София и Радио Пловдив…Макар и влюбен във футбола, баскетбола и леката атлетика, където има много динамика, той, за разлика от други, този път събратя по перо, не бърза за първа самостоятелна книга. Приближени твърдят, че вече упорито се заглеждал в ръкописите си. И няма да е чудно, ако месец-два след като му кажем „Честит юбилей, Иване!“, се съберем, за да полеем дебютната му книга.“

(в. „Виделина“, 31 август 1993 г.)

След многобройните си публикации в местния и централния печат Игнатов истински ни впечатли с тази книга. В нея той демонстрира умението си да борави еднакво успешно с различни жанрове. Беше очевидно, че талантът му не е от днес, че е носен отдавна и грижливо отглеждан, без прибързана изява – защото Иван беше изключително скромен и като човек, и като автор, и абсолютно чужд на самоизтъкване. Хуморист и сатирик, той често пъти се обръщаше към баснята като жанр за алегорично отношение към хора и събития:

Кълвач и гарван

Кълвачът на дървото

с клюна бодро чука,

въстава срещу злото,

разчиства сам боклука.

А ехото отеква

високо, надалеко…

И гарванът заеква:

На него му е леко,

пред буболечки той

минава за герой!

Още с първата си книга той показа умението си да синтезира разсъжденията си в силни и оригинални афоризми:

• Търсеха истината, за да блудстват с нея.
• Падналият, за да се изправи, често се налага да лази.
• По пътя към светлото бъдеще най-често ни водят тъмничари.
• Тръгнаха по следите на изгубената съвест и я откриха…в банкова сметка.
• Сладкодумието на мнозина е като говежди език в попска яхния.
• Опита се да се върне при себе си, но беше отишъл твърде далече.
• Завоюваното с ум трудно се отнема с мускули.
• Изяви се като тъп, затова мнозина го подцениха…И той ги поряза.
• И времето, попаднало в задънена улица, включва на заден ход.
• Когато вземаме от миналото само огъня, оставяме често на поколенията пепелта.
• Идеологическата порнография често е много по-цинична от сексуалната.
• Слугата, станал благородник, е господар без благородство.
• Най-мръсни са сделките за чисти съвести.
• До безликите маси най-често стоят двулики вождове.

Или в Римувани мисли:

• За него няма суша –

тинята му е до гуша.

• „Земя като една човешка длан“-

как побра толкова крадлива сган!

• До пенсия принципа си не погази:

с достойнство пред началници да лази!

Тази първа книга легитимира Иван Игнатов като писател, даде му самочувствие, от което той имаше нужда, за да продължи по-уверено да пише и публикува.

Стремежът на Иван Игнатов към синтезирано представяне на живота и хората намери най-убедителен израз в следващата му книга „Песъчинки на мъдростта“ (1995 г.), включваща афоризми, размисли и римувани мисли. Заглавието достатъчно убедително и метафорично изяснява съдържанието на книгата. Вече по-уверено авторът застъпва и разширява своите наблюдения върху политическата и социалната картина у нас, шегува се – понякога сурово, друг път романтично-носталгично – с дома и семейството, с жената и любимата (което не винаги е едно и също), със себе си и с другите:

Най-силно крещят тези, които нямат тези.

Разпасваше си често пояса, защото имаше кой да му вдига гащите.

Любовта идва на кафе с тихи стъпки, за да си отиде шумно под звуците на счупени чаши.

Последваха и други книги, които затвърдиха името му на качествен пазарджишки автор: „Птиците не падат на колене“ (1997) - разкази и очерци; „Веригите на Свободата“ (2000)-басни; „Голямата вода“(2002) - новели, разкази и легенди; „Сантименталният убиец“ (2003) - разкази, фейлетони, есета.

Имах честта да произнеса слово по повод 70-годишнината на Иван Игнатов, ето част от него:

„70-годишнината на Иван Игнатов ни събра в тази зала, за да засвидетелстваме почитта си към един достоен човек и творец. Подвластни на страстите си, ние често пъти с лекота и надменна категоричност бързаме да квалифицираме и класираме регионалните изяви и автори в контекста на националната ни култура, проявявайки нихилизъм. Опитите на някои от нас да съизмерват и да се съизмерват непременно и винаги с върховете изглеждат логични и дори стимулиращи, но всъщност имат обезличаващ и обезкуражаващ ефект. Отдавна е известно, че „големите“ са невъзможни без „малките“, че националното и световното винаги е подхранвано от регионалното. И в този смисъл литературното дело на Иван Игнатов притежава своята незаменима ценност и своето полагаемо място.

Само за десет години Иван Игнатов успя да издаде 6 книги с разнообразни по жанр и тематика текстове и да докаже на себе си и на всички останали, че художественото слово е за него призвание, на което той е отдаден със забележителна отговорност. Ако внимателно препрочитаме книгите му, ще установим безспорен растеж на автора, задълбочаване на проблематиката, усъвършенстване на стиловите и езиковите средства и едно все по-уверено изместване на конкретно-фактологическото към обобщено-философското…

Иван Игнатов е живо доказателство за дарбата човешка, която ни преследва и провокира през целия ни съзнателен живот. За да й откликнем, е необходимо не само смелост и вяра в самите себе си, но и морал, който нашият юбиляр безспорно притежава.“

( септември 2003 г., зала „Устрем“, Младежки дом).

В книгата си „Бездомна самота“ (Беллопринт, Пазарджик, 2007 г.), Игнатов, който дълго време беше възприеман преди всичко като автор на римувана и неримувана сатира и на прозаични текстове, демонстрира безспорни качества на завършен лирик и вътрешни отгласи на произведения от нашата класика. Срещаме традиционния образ на пътя като метафора на житейската ни съдба. Звученето и внушенията деликатно асоциират със „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков. Само че при Игнатов утрото-начало е почти игнорирано като актуален битиен момент, изместено настойчиво от образи на залеза, вечерта, тъмата, пещерата, пропастта – цяло синонимно гнездо на представите за смъртта. Въпреки това обаче „пътуването“ към предизвестения край е лишено от обичайната за тази тема мелодраматичност – вместо нея долавяме приглушеното говорене на лирическия Аз, осъзнал и осмислил живота си като неизбежна логика в човешката вселена…Животът, изглежда, е научил лирическия говорител на Иван Игнатов, че самотата е най-истинското, макар и нелицеприятно, състояние на мислещия човек.

Душата, охладняла

роса върху трева,

за изгрев зажадняла,

живее в самота.

“Миражни семена“

Стихотворенията биха имали почти реквиемно послание, ако не се „осветяваха“ от мотива за любовта – разбирана като универсална нужда да обичаш и да бъдеш обичан, като най-висша човешка способност и потребност…Ето защо още по-тъжно е самопризнанието (една достойна отпратка към Атанас Далчев и неговото стихотворение „Книгите“: До мене ти не стигна никога/ о, зов на любовта…) за „миражните семена“ на една очаквана, но несрещната любов:

Уморен, очакваш плод

с неземна красота –

върху почвата – живот,

не вкусил любовта.“

„Миражни семена“

Този първи дял от стихосбирката на Игнатов, „Лирика“, всъщност най-представителният според мен, има минорен завършек, съзвучен с идейно-емоционалната подплата на „набора“ от стихове, маркиращи пътуването към „бъдещето“:

Върху мен ще има пръст –

завивка хладна,

кръст…забрава –

пътека, сгушена в трева.

„Бъдеще“

Следващият раздел – „Нрави“, ни приземява към една позната обществено-социална среда.   А стиховете в третият – „Времена“, търсят отговорите на изначалните въпроси на човешкото битие… „Бездомна самота“ е несъмнено една изповедна книга, истинска защита на веруюто на нейния създател, че човекът е преди всичко етично създание.

През следващите години Иван Игнатов  успя да издаде 20 книги с новели, разкази, есета, поезия, басни, афоризми, епиграми и фейлетони, с които се утвърди като водещо име в писателската ни гилдия. Не случайно той стана носител на наградата на Община Пазарджик за ярки постижения в областта на литературата – 2008 г.

В един от последните ни разговори Иван Игнатов ми сподели, че ценял особено високо поетичната си книга „Вятърът на младостта“, (изд. Беллопринт, Пазарджик, 2016 г.) Поисках да го зарадвам, като написах отзив за нея („Вятърът на времето“,  в. „Знаме“, бр.7 от 18 февруари 2022 г.)  Структурирана е от два раздела – „Есен“ и „Времена и нрави“. Първата част съдържа стихотворения с чисто лирическо въздействие. Наименованието й ни настройва носталгично, неприкрита е аналогията на есента с естествения ни житейски път, с времето на нашите тихи и умозрителни настроения и лични равносметки. Ето последната строфа от едноименното стихотворение:

Спомените – тих камбанен звън

на шейна в побеляла есен,

те са ехо на мечти от сън,

превърнати в чаровна песен.

В духа на класическата им символна употреба авторът използва и другите сезони за визуализиране на душевните настроения, които са в хармония с природните описания: „Приказки за любовта“, „Надежда“, „Предсказание“. Най-обременен с меланхолични навеи е сезонът на зимата:

Зима

Старостта е зима,

паметта – огнище,

споменът е въглен,

останал от жарта.

Вятърът на времето сменя сезоните, но не унинието, отчаянието и безутешността са основните настроения в лириката на Игнатов. Всъщност главният, обединяващият мотив в лириката му е този за Любовта, която ни „…спасява в този свят – вертеп…(„Нежна буря“)

Вторият раздел – „Времена и нрави“, ни връща към реалното всекидневие. Високите чувства са заменени с ирония, сарказъм, болка, надежда…, присъщи и познати на всекиго от нас:

Игра на думи

Няма измама -

народ без луди

бъдеще няма.

Живеем

в трудно време –

пепел мокра от сълзи.

Светът – превърнат в бреме,

стиска зъби…И мълчи!

И още, и още…Тук Иван Игнатов е в познатата си роля на сатирик, който более от неправдите в родината ни, от опорочените взаимоотношения, от униженията на човешкото достойнство.

Иван Игнатов беше един най-верните поданици на Словото. Десетилетия наред, тихо и всеотдайно, той създаваше своите текстове в творческо усамотение, с постоянните си търсения в прозата и лириката. Макар у него да надделяваше влечението му към хумора и сатирата, той беше изкушаван и от лиричната поезия, и от повествувателните жанрове, които му даваха по-широка свобода за израз на личните си наблюдения върху живота и хората. Игнатов има богат професионален и житейски опит, върху който създава своите истории, много от които имат притчов, легендарен, философски характер. Свързва ги нишката на един дистанциран, но не равнодушен моралист, чийто тревожен поглед е омерзен от пошлата ни реалност и търси съмишленици за повика си към човечност, справедливост, духовност. Дори и в сатиричните си текстове – фейлетони, епиграми, басни, Игнатов е по-скоро загрижен наблюдател и съдник, отколкото ироничен „хирург” на показаното. Чувствителността и деликатността са онези характерни особености в творчеството на Иван Игнатов, които го правят различим от голямата гилдия на пишещите.

Не беше отдавна, когато поетът Иван Йотов (също покойник) интервюира Иван Игнатов по повод на неговата 85-годишнина (в. „Метафора“, бр. 3/57/ юли-септември 2018 г.) На въпроса „Господин Игнатов, след агрономството и политологията избрахте най-трудното – „борбата“ със словото. Защо?“ юбилярят отговаря: „В моята съдба има много превратности. Израснах в Пловдив. Нямах голям избор. Да уча в София бе невъзможно, годините бяха трудни. Избрах агрономството. И точно когато се оформих като специалист, обстоятелствата наложиха да премина на друга работа. Тогава завъриих второ висше образование. В дейността си имах контакти с пресата. Това до голяма степен ме ориентира към словото. Мисля, че тази борба не е най-трудната от гледна точка на „тепиха“(макар че и тук има много мазни борбаджии, както казва народът). Трудното в борбата със словото е упоритостта и умението да побеждаваш себе си в морално и интелектуално отношение, да откриваш и поднасяш нови неща, които могат да бъдат полезни на хората. Пак в същото интервю Игнатов споделя виждането си за творчеството: „Българинът, наред с кусурите си, има вроден усет към измамата. Затова често творчество, което е морално чисто, макар и с по-малка професионална стойност, постига по-висок душевен отзвук. За мен творчеството е вероизповедание (а всяка религия трябва да има морал)…“

Последната книга на Иван Игнатов, издадена приживе, е стихосбирката „3стишия“,  на която бях редактор (Беллопринт, Пазарджик, 1917 г.). Ще си позволя да цитирам едно от тристишията му:

Бързам по незнаен път.

Навярно ще го опозная,

настигне ли ме краят.

„Опознаването“ на този незнаен път е неизбежният финал на всеки човешки живот. В стихотворението си „Зима“ от стихосбирката му „Вятърът на младостта“ поетът казва: „Споменът е въглен…“ …жив, парещ, незагаснал…

Все още в телефона ми стои името на Иван Игнатов. Не го изтривам, защото от него понякога ми звънят. Вдигам го и чувам гласа на Гена Илиева-Игнатова – съпругата му, която винаги е стояла до него: като приятел, като поддръжник на всичките му творчески начинания, като амбициозен пропагандатор на книгите му, като вдъхновител.

 

ДРУГИТЕ ЗА ИВАН ИГНАТОВ

 

ЕКАТЕРИНА ДАНЧЕВА, поетеса

Преди 14 години, есента на 2008- а, Иван Игнатов навърши 75 години. Дружеството на  писателите в Пазарджик отбелязваше кръглите годишнини на своите членове. Тогава дойде ред и за  отбелязване на неговия юбилей. Никак не е лесно да се приеме наличието на тази възраст, особено в днешното смутно и безхаберно време. Тя може да бъде повод както за равносметка на извървяното и постигнатото, така и за признаване на негативите в мига човешки живот. Но когато той е изживян честно и носи удовлетворение от оставеното след себе си за поколенията, тогава е радост и утеха.

В параметрите на един достойно изживян живот, без да спира дотук, Иван Игнатов продължаваше да бъде силно привързан към родния град, семейството, приятелите и съгражданите си. Неговото разнообразно творчество го определя като творец на всички жанрове, с лек, непринуден и жизнеутвърждаващ хумор, а есетата, разказите и новелите, стиховете му са насочени към осмиване на нередностите в обществото и управлението му. И той последователно и упорито отразяваше  недостатъците, като се абстрахираше от политически пристрастия. Неговата движеща сила бяха моралните принципи и норми на поведение.

И в следващите години на творчество човекът и творецът Иван Игнатов продължаваше да твори, активно да се включва в живота на писателите в областта като член на Съюза на независимите български писатели и член на Дружеството на писателите в Пазарджик.

Признанието за неговото творчество бе дадено през 2008 година, като бе удостоен от Община Пазарджик с наградата за литература.

Като „млад“ член на Дружеството, уважавах опитните и проспериращи мои колеги заради успехите им в литературното дело, но и за човешкото в тях. Иван Игнатов бе един от тях. Неговата 75-годишнина ми подсказа да се опитам да организирам представяне на неговото творчество по нетрадиционен начин. С помощта на съпругата му (познатата на всички ни Гена Илиева) направихме връзка с читалищното ръководство на с. Смилец, неговото родно село, и отпътувахме за там. Беше есента на 2008 година. Селото ни посрещна  с избуялите, все още зелени дървета и храсти, с червените покриви на къщите и струпаните хора на площада. Слънцето не беше залязло и топлеше приветливите лица на посрещачите. Техните усмивки ни приканваха с „добре дошли“ и ние, малко притеснени, влезнахме в добре подредена зала, почти запълнена с хора. Имаше доста възрастни, но и младежи, както и деца на ученическа възраст. Настанихме се на поставената в началото маса с цветя. Бях леко притеснена, нещо, което ми  се случваше постоянно, когато излизах пред публика. Вълнение беше обхванало и Иван, независимо че това бе неговото родно село, пък и хората вероятно му бяха познати. Всред тях забелязах и група момичета, облечени в народни носии. Помислих си: „Какво ли са решили?“ Тържеството, защото това наистина бе тържество, откри приятна жена – от читалищното ръководство. После даде думата на мен – аз трябваше да направя преглед на творчеството на Иван Игнатов в последните 30 години от съществуването на Дружеството на писателите. Спрях се последователно на някои от книгите му с дотогава малко позабравен жанр – басните,  „Веригите    на свободата“, 2000г., „Сатиричен автограф“ – 2008 г. – епиграми, басни и стихотворения, „Сатиричен речник“ – тълковник на думи и мисли, „Каменните прагове“- новели, разкази и легенди, „Бездомна самота“- 2007г., лирика. Не исках да отмина и белетристичните му книги: „Високомерие и пропаст“ – 2004 г., „Голямата вода“ – 2002г., „Сантименталният убиец“ – 2003г. и др. Наблегнах на  присъщото на неговия стил и душевност – всеки разказ, есе или фейлетон завършва с откровена мисъл или разсъждение.

През цялото времетраене на моето „слово“ тишината бе постоянна. Никой и нищо не помръдваше. Само при дадените от мен примери от книгите избухваше смях или ръкопляскания, явно на публиката им харесваше. А Иван навеждаше глава смутено, но и на него му допадаше това положение - и с право, нали беше авторът. Накрая се обърнаха към юбиляря с много обич, вълнение и признателност негови роднини, приятели и колеги. Думите им бяха топли, цветята – красиви, подаръците – от сърце. Редица институции и групи поднесоха поздравителни адреси. Юбилярят, вълнувайки се, отговори на зададените му въпроси, благодари на организаторите и за подкрепата на семейството. И накрая изненадата: певческата група към читалището поздрави своя съселянин – творец с китка народни песни, които повдигнаха още повече настроението на всички присъстващи, в това число и нашето. А Иван стоеше изправен, гледаше напред  и сякаш душата му пееше заедно с всички.

Подобни преживявания, свързани с човешки емоции, не се забравят. А с тях и личността на човека, който ги е причинил. Наистина, изминалите години не са малко, но те са миг в сравнение с вечността. И затова, как ще ги изживееш и дали ще оставиш следа след себе си, е изключително важно.

 

ВИОЛЕТА ДУЛЧЕВА, поетеса

 

Ето че животът налага да пишем и спомени. Спомени за близки и добри приятели. Спомени - запазено съкровено впечатление за достоен човек. Тих, внимателен, горд, пишещ Колега. Така ще го запомня. Ще отвори тихо, леко слегналата се входна врата на писателското дружество „Димитър Бояджиев" и ще се извини за това, че тя поскърцва... Ще влезе, ще се представи да си плати членския си внос. Един от многото, еднакво осъден да бъде творец и различно надарен в оригиналността да пише поезия, проза, критика и хумор. Отвсякъде човек за пример. Един от това поколение, което лека полека си отива в звездния простор, повикан да бъде сред най-добрите... Вън, застанала в очакване, ще го посрещне съпругата му Гена, която ще го хване за ръка и ще тръгнат на рутинната разходка в града. Една двойка от малкото граждани на Пазарджик, които се разхождат хванати за ръка. Едно почти забравено вълшебство, демонстрирайки чисти чувства и съпружеска близост. Дай Боже всекиму такъв пример. Такъв е и в своите произведения: прям, взискателен, питащ, критичен и щадящ. Иван Игнатов - пример за подражание, който ще съхраня в лявата си страна на човешкото усещане за доброта и обич.

 

Йорданка МАРИНА, поетеса

Иван Игнатов - умен, интелигентен, природно надарен с творческа мисъл, скромен, отдаден на семейството съпруг и баща. Само това мога да кажа за него. Откъде се познавахме: от дружеството на писателите или от клуба на хумористите - не мога да си спомня, защото като творец той беше еднакво неотразим, талантлив и самобитен и в двете области. Рядко ще срещнете такъв добронамерен, честен и етичен човек. Спомням си един от разговорите ни. Преди време бях написала повече от десет препоръки на наши творци за членството им в Съюза на независимите български писатели (СНБП). След известно време доста от приетите в него пишещи братя и сестри решиха, че е по-изгодно и престижно да станат членове на традиционния Съюз на българските писатели, а на други им се видяха много десетте лева годишен членски внос. Седнали на кафе в художествена галерия „Георги Машев”, аз го попитах ще се кандидатира ли и той за другия писателски съюз. Получих контра въпрос: „ А ти защо не кандидатстваш в другия съюз?” Отговорих, че си имам принципи и ако уважавам себе си, не трябва да се местя, като някои от партия в партия и от съюз в съюз, въпреки че харесвам слънчогледите, аз  не харесвам хората „слънчогледи”. Реакцията беше следната: „Познаваш ме и ако ме уважаваш, не ми задавай глупави, провокиращи въпроси.” Засрамена замълчах. Иван Игнатов е автор на художествени книги - проза и поезия, както и съавтор в множество сборници. Хуморът и сатирата заемат важно място в творчеството му под формата на фейлетони, басни, епиграми афоризми, стихове. Художественото мислене, творческо вдъхновение и натрупаният житейски опит бяха солидна основа за създаване на поредица от 19 стойностни книги. Той е носител на следните награди: съпътстваща награда за афоризми 2013г. на Национален конкурс „Милош Зяпков”- гр. Ракитово; съпътстваща за хумор и сатира 2017г. от Националния конкурс за хумор и сатира „Райко Алексиев”- Пазарджик; за ярки постижения в областта на литературата от Община Пазарджик; грамота за приноса му в областта на хумора от клуб на хумористите „Щастливеца” и други. Качествата му на доказал се талантлив и стойностен писател се оцени от ръководството на СНБП и той беше награден с грамота и медал за цялостното му творчество. Награждаването трябваше да стане в София, но по здравословни причини Иван Игнатов беше възпрепятстван да пътува. Както навсякъде, така и сред нашите пишещи братя и сестри имаше завистници, които се постараха на тържеството по повод на неговия юбилей да омаловажат този факт, награждаването да стане незабележимо, за да не пострада тяхното его. Както е казано в библията „Човек по действията ще го познаеш”, а аз ще допълня и ще прецениш що за човек е… Иван Игнатов беше човек с всестранни интереси, с когото можеш да разговаряш на различни теми. Искала съм неговото мнение за някои мои стихове и епиграми. Спомням си един негов съвет, който не съм изпълнила: „Имаш интересни възгледи и теми. Защо не ги доразвиеш в нещо по-голямо?”  Истината е, че мързелът не ходи по гората, а по хората…А  извинението, че младите не четат книги и голяма част от тях изхвърлят на боклука библиотеките на своите родители.