Сякаш със замах тези образи подреждаха хаоса в детските ни умове и събираха разпилените ни чувства в едно усещане за красота, доброта, хармония, които са край нас или ни предстоят. Въпреки че още в ранна детска възраст бях решил да съм художник, по – късно осъзнах, че дори не съм се питал кой е рисувал тези образи, не съм искал да науча за автора им. Сигурно, защото най-важното за него вече съм знаел. Не само в многобройните си автопортрети, а във всяка картината е той – жетварят, момичето, копачката, войникът, ябълката, цветът, житният  клас, жегата, светлината, слънцето… Той и не подписва картините си, може би съзнавайки, че няма как нещо толкова талантливо, чисто, съвършено, да е само негово дело.

Майстора беше и продължава да е употребяван за различни цели. Картините му се показват, репродуцират и разпространяват в мащаби, когато започваме да ги възприемаме не като авторски художествен факт, а като пропагандна визуализация на красотата на българките, плодородието на земята ни, привързаността към традициите, радостта от труда, трудолюбието и нравствеността на хората. Но в тези творби, щастието, че си художник и авторската самобитност са така видими, че националното и общочовешкото в тях звучат винаги  оригинално и лично преживяни. Не си спомням да съм искал, или някой е настоявал да се уча от Майстора , да му подражавам. Майстора сякаш няма последователи – рядко срещана самотност в свят, където автентичното, успешното лесно се присвояват с оправданието да бъдат развити. Може би защото личното, самобитното у него, въпреки че е представено с толкова ярка, силна, категорична, разпознаваема форма и пластичен език, трудно може да се дефинира, да се разбере без да се преживеят философията, човешкото и творческото поведение на художника. Но когато се докосваме така, отвътре до личността на Майстора с изненада намираме и път за себе си. През Майстора откриваме ключ към художническата си същност - не само професионално усъвършенстване, а изграждане като личност сьс съзнание за национална идентичност, но отворена за света и всички творения на Създателя сетива.

Впечатляват ме непредставителните, работни рисунки на художника. Колко безхитростни и задълбочени са търсенията му в преследване на оптимално композиционно решение, в изследване на форма и изразни средства, колко грижливото документирани и подредени са множеството варианти. И с колко малко средства са запечатени емоции от зародилата се идея – същността на бъдещата картина.

Той е информиран, пътува много, познава и изучава европейското и световно изкуство от началото на 20 век. Твори и вън от България, излага в европейски галерии и музеи. Очевидна е  близостта му до фовизма с по – условното изграждане на пространството и използване възможностите на чистия, ярък, блестящ цвят.  Духовната му и философска завършеност, честно творческо поведение и отдаденост за родно изкуство вплитат близките до нето модерни, европейски тенденции от началото на 20 век в националната тъкан на творбите му. Любовта му към природата, хората, българското става още по - ярко и искрено изразена. Майстора не се лута. Всичко, което му е дадено е само за него, всичко което намира и прави е само негово. Мисля си, че той е най – цялостната и последователна личност в историята на българското изобразително изкуство.

Въпреки, че е най – изучаваният, най – познатият, най – чистият, най – разпознаваемият, най – обичаният, най – българският дали го разбираме?  Не трябва да сме толкова сигурни. Дали не трябва да опитаме сутрин с боси крака да нагазим в росната трева, заедно с пчелите да заровим лице в разцъфнало дърво и след това да нарисуваме ябълка с любов, с каквато бихме рисували Мадоната, но и така, както никой не я е рисувал. Майстора винаги ще ни убягва, винаги ще е нов, винаги ще е недоразбран. За него е казано всичко, но пак е малко, пак е встрани. Така най – популярния български художник винаги бяга от клишето. Все пак не всичко в изкуството е за разбиране, но е и за харесване, усещане, за преживяване, за обичане.

Проф. Стефан Лютаков